БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Постановката на Георги Михалков „Всяка година по същото време“ се оказа една от най – приятните изненади на годината. Спомням си с какво удоволствие писах ревюто за първата част „Догодина по същото време“, но изобщо не съм очаквал, че продължението ще бъде още по-добро. То е писано от Бърнард След преди 23 години, има същият шеметен успех по света и е съвсем естествено Михалков да се заеме и с него. Вкарва удачно и ефективно озвучаване, прави някои натрапващи се допълнения и нововъведения – показването на снимки от джиесем, коментари за Доналд Тръмп и Хилари Клинтън и пиесата добива съвсем актуално звучене.
Разбира се, важен е самият текст, който като качество е просто брилянтен, но също така и неговото адекватно осмисляне, акцентирането на универсалните проблеми, стойности и ценности, свързани с човека и неговия всекидневен бит, за да зазвучи убедително и непосредствено самият спектакъл „като в живота“.
И още нещо има значение – умелият избор на двамата изпълнители, тъй като по същество „Всяка година по същото време“ си е чистка проба камерен и интимен спектакъл. Михалков е бил улеснен, тъй като е можел да разчита на актьори, които вече познава от първата част и които са сработени в удивителен синхрон.
Лилия Маравиля и Христо Шопов са просто идеалният тандем, който може да изнесе подобен стойностен спектакъл на плещите си.
Интересното е, че Маравиля в продължението като Дорис е двигателят, локомотивът, който движи уверено и непоколебимо, с плам и страст, с удивителна всеотдайност спектакъла напред. Като Джордж Христо Шопов е незаменимият помощник, готов и на самобичуване и автоирония, за да подпомогне цялостното хомогенно въздействие.
Разделен на 6 сцени и траещ 90 минути, „Всяка година по същото време“ се гледа на един дъх, като откровение.
Хареса ми умението на постановчика да експонира комичните сцени с щипка топлота , а да акцентира ненатрапчиво, но много убедително на драматичните обрати.
В това отношение последната част – сватбата на Джордж с болната от рак Дорис е наистина висш пилотаж, показан със замах и амбиция, след което е съвсем естествено публиката да стане на крака и да ръкопляска във възторг пет минути.
Излязох от салона удовлетворен и възроден. Бях в приповдигнато настроение, доволен и щастлив, все едно Дорис ми е дала на мен стоте хиляди долара.
И се заканих непременно да гледам и следващата постановка на Георги Михалков.
