БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Когато писах портрета „Гражданинът Уелс“ се тюхках, че няма да видя в завършен вид „От другата страна на вятъра“. Всъщност написах дословно „но се оказва, че и до днес възкресяването му е много проблематично“.

Слава Богу, това не е така,  а след преодоляването на куп финансови и юридически проблеми „Нетфликс“ успя да го завърши, покаже на венецианската мостра и разпространи.

И такова чудо доживях!

Да гледам творба на велик майстор, започната преди 48 години, снимана шест лета и показана сега, която като с магическа машина на  времето ме връща към ерата на хипитата, контракултурата и сатирата на стария Холивуд и същевременно, ако и да изглежда ретро, звучи толкова съвременно и актуално.

Това наистина е възможно само в света на киното.

Имах чувството, че гледам директно шоу, свързващо „Волният ездач“(1969) на Денис Хопър, „Забриски пойнт“( 1970) на Антониони, „Американска нощ“ (1973) на Трюфо „Приятелите на Джорджия“( 1981) на Артър Пен и „Вечер във Византия“ (1973) на Ъруин Шоу с днешните гневни протуберанси в Меката на киното, насочени срещу Тръмп и Харви Уайнстайн…

Сега си давам сметка, че това е най-амбициозният и радикален проект на Уелс.

Струвало си е да му отдели шест години, да го шлифова и дообработва и след това.

Вероятно в съзнанието му той си остава и недовършен напълно, тъй като за Майстора са били по-важни емоциите и страстите, свързани с работата по него, екстаза и креативните усилия, а не непременно и само крайния резултат.

Познавайки цялото режисьорско творчество на Орсън Уелс осъзнавам, че „От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).

„От другата страна на вятъра“ е безкомпромисен и разголващо – нагарчащ портрет на филмовия ас Джейк Ханнафорд- алтер егото на Уелс, навършващ 70  и желаещ да се върне в Голямата игра с неконвенционален и правен практически без сериозни инвестиции филм.

Ханнафофрд е събирателен образ на плеяда холивудски ветерани, положили основата на американската филмова индустрия и в неговия облик разпознаваме куп режисьорски величия – от Джон Форд, Джон Хюстън  и Майкъл Къртис до самия Уелс.

За мен изборът на Хюстън за главната роля е решаващ.

С финес, комичен апломб и добре премерено его, той създава незабравим образ на хедонист, бонвиван и необикновен талант, свикнал да плува  като в свои води в порочния свят на филмовия бизнес, да работи упорито и всеотдайно и на всяка цена да държи сметка за настроенията на публиката, за връзката с новите зрителски поколения, без която  е загинал като творец и участник в шоубизнеса.

Писал съм подробно за взаимоотношенията между двамата титани, но да наблюдаваш интерпретацията на Хюстън под вещата и прецизна палка на Уелс е рядко срещано удоволствие.

Подобно сладко усещане имах само , когато гледах „Ватерло“(1970) на Бондарчук и почувствах с какво удоволствие същият Уелс в ролята на Луи ХIII се оставя да бъде ръководен за пет минути екранно време  от руския маг.

Чудя се, как на базата на 100 часа суров материал се прави такъв бравурен и остроумно – критичен филм.

За това трябва подробно да разкаже монтажиста  Боб Муравски, носител на „Оскар“, но съм сигурен, че му е помогнал и отворения и пълен с новаторски находки сценарий на Уелс и неговата муза Оя Кодар, подвизаваща се като индианката Покахонтас – Минехаха във филма на Ханнафорд и до голяма степен печелеща нашите симпатии със сърцатата си безмълвна  игра, разчитаща и на впечатляващите си физически данни.

Смятам, че за крайния резултат, който ние гледаме, основната заслуга е на Питър Богданович.

Той се представя убедително като изследователя и постановчика Брук Отърлейк, а ние знаем, че е заснел класиките „Последната кинопрожекция“ (1971), „Какво става докторе?“( 1972) и „Хартиената луна“ (1973) и че е автор на изключително ценно изследване за Орсън Уелс  (1970) и на документален филм за Джон Форд (1971).

Богданович дава завършен вид на многострадалния проект и успява,работейки с такъв обемен и разнороден материал – аудиозаписи, документални кадри в цвят и черно – бяло, полезни сцени, звучащи удивително актуално като риалити шоу, да довърши грандиозния и крамолен замисъл на Уелс, с който и самият Майстор не успява да се справи.

Наистина в ръцете на Питър Богданович „От другата страна на вятъра“ се оказва вълнуващо изследване на работа, която винаги ще се развива.

И пак се сещам за иронията на съдбата – през 1942 г.Робърт Уайз довършва „Великолепните Амберсънови“, 76 години по – късно Питър Богданович продължава маратона.

Не знам струва ли си да говоря за кастинга – не защото не е любопитен и като цяло безупречно осъществен, а тъй като голяма част от участниците в киноспектакъла са вече покойници и ,уви , непознати на младите зрители.

И все пак за всеки запален киноман е удоволствие да наблюдава играта на Джон Хюстън – велик актьор и режисьор.

Но до него трябва да отбележим задължително  Питър Богданович – Брук Отърлейк,  Сюзън Страсберг – Джули Рич,  ослепително красивата Лили Палмър –  Зара  Валеска, Мерседес Макембридж – Маги Нунън, Камерън Митчел – Цимър, Пол Стюарт – Мат Костело, и играещият себе си Денис Хопър, та стигнем чак до Дан Тобин, изградил неподражаемо образа за проф.Бъроуз.

За непосредствената атмосфера при възприемането на филма допринася и авангардната,семпла, но и много ефикасна музика на Мишел Льогран.

В заключение искам да посоча, че изгледах филма с малко тъга .

Но и с вдъхновение.

Казах си – това е подарък на съдбата за един гений с нерадостна участ.

Неговият закъснял, но така лелеян триумф.

„От другата страна на вятъра“ най – после ще намери своята публика и ще получи очакваното и забавило се адекватно възприемане.

А ние просто трябва да се научим да ценим наследството си.

В България също има недовършени и забравени проекти на големи наши творци, но къде е родният Питър Богданович, който да се заеме с неблагодарната работа?

 

„От другата страна на вятъра“, 1970 – 2018, 122 мин., сц.Орсън Уелс и Оя Кодар, реж.Орсън Уелс, разпространение „Нетфликс“

 

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

"Ако не можеш да живееш както искаш, няма смисъл да си жив."

Рейналдо Аренас, кубински писател, поет и драматург, роден на 16 юли преди 76 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

За всеки празник - 59.1%
Много рядко - 27.3%
Не подарявам книги - 9.1%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.