БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Не искам да се впускам в безкрайна полемика трябвало ли е да се появи „Соло“  през 2018 г. или не. Щом е направен и е по световните екрани значи е следвало да бъде заснет.

Особено след успеха на „Rogue  one“ от 2016 г.

Друг е въпросът КАК е реализиран и отговаря ли на високите очаквания, които са неизбежни за многобройната и взискателна аудитория на „Междузвездни войни“.

Аз не харесвам тези клонинги, които се роят около успешните блокбастъри , наречени spin off, но явно и с тях трябва да свикваме в един свят , където почти всичко е пари.

А и власт.

Признавам си, не гледах филма на Рон Хауърд с някакви свръхочаквания и вероятно затова и разочарованието при мен не взема апокалиптични, а съвсем нормални мащаби.

Наистина  „Соло“ е можел да бъде привлекателен приключенски филм, но не е , защото му липсват обаятелни герои и драматургичен живец.

Парадоксалното е, че със сценария са се заели хора сведущи като Лорънс Каздан (и синът му Джонатан), подписал се под едни от най-успешните епизоди от сагата под № 5 „Империята отвръща на удара“( 1980), №6 – „Завръщането на джедаите“( 1983) и №7 „Силата се пробужда“ (2015) ,та ми е чак необяснимо как така  той се е разделил с ентусиазма от младостта си и ми предлага равен и предвидим сценарий, с който няма с какво особено да ме впечатли.

Мен лично ме интересуваха два важни моменти от младостта на Хан – как добива фамилията си, която пък се оказва своеобразен прякор и  по какъв начин спечелва знаменития кораб „Хилядолетният сокол“.

Бога ми, не очаквах, че загадката ще се окаже на екран толкова банално поднесена – в първия случай анонимен имперски чиновник решава да нарече Хан Соло, понеже си няма никого на света, тоест е един, сам, а във втория – екшънът умишлено се разтегли в две досадни сцени, за да разбера, че Хан ще спечели „Сокола“ само когато противникът му  Ландо Каолризиан реши да играе честно, без помощта на допълнителни  карти.

Не смятам, че Рон Хауърд е основният виновник за получилия се семпъл резултат.

Той е направил необходимото, за да осъществи един приличен, ясен зрелищен филм, който обаче може да се хареса само на зрители, незапознати с митологията „Междузвездни войни“.

Хауърд винаги прави доброкачествени, приемливи зрителски фаворити – „Какавидите“ (1985), „Уилоу“( 1988), „Откуп“ (1996),„Красив ум“ (2001),„Шифърът на Леонардо“ (2006), „Ад“ (2016) в които обаче липсва собственият стил, защитеното лично кредо.

Неговите филми са симпатично безлични, дори , когато се заема със сериозна проблематика – „Никсън / Фрост“ (2008).

Такъв е и „Соло“, независимо че разказва „история от „Междузвездни войни“.

Основният виновник за получения резултат е продуцентът Катлийн Кенеди, силният човек в „Дисни“, сменила безцеремонно Крис Милър и Фил Лорд и сметнала, че тандемът Каздан  - Хауърд ще е по-успешен и рентабилен.

Резултатът обаче е проблематичен. Нещо повече  - така разгневи феновете на сагата, че стана  практика бойкотът на „Соло“, което звучи абсурдно и фантастично.

Кастингът, който иначе е силна страна при Хауърд, тук скърца и куца.

Не знам за какво е поканена Емилия Кларк - Квира, която е актриса със скромен потенциал и по принцип не може да надскочи рамката на  въздействие на  Денерис Таргариен  от „Игра на тронове“.

В „Соло“ трябва да е любимата на Хан, но тъй като между тях няма екранна тръпка, тя просто потъва в своята псевдозагадъчност и до края така и не разбираме каква е нейната  съдба.

Олдън Ерънрайх не е и не може да бъде Хан Соло.

В него няма харизма, няма артистично развитие или не дай си Боже експеримент.

Той е скаран с хумора – изглежда вдървен, сериозен, но бързо усвоява хватките на измъкване от преследвачите си в галактиката и е наистина на светлинни години от това, с което запомнихме  Харисън Форд.

Ако наистина Спилбърг е ходатайствал за него – толкова по-зле за великия постановчик и продуцент.

Доналд Глоувър като Ландо поне го докарва на портретна близост с младия Били Ди Уйлямс, приемника му в „Империята отвръща на удара“  и „Завръщането на джедаите“ и освен това умее да ни разсмива , като ни доставя неподправени емоции.

Пол Бетани  - Драйдън  Вос е на ниво, въпреки известното шаржиране на злодейския образ, но над всички властва незаменимият  Уди Харелсън като Бекет - дързък, смел и напорист измамник, който винаги внимателно обмисля всяка афера, с която се залавя.

…Не съм от тези разгневени зрители, които желаят тотален провал на „Соло“ и едва ли не празни зали.

Това е невъзможно.

Няма как да стане, ще бъде пуснат на дискове, ще се върти  по някоя от телевизиите, привличайки с крещяща реклама към малкия екран част от аудиторията, която по една или друга причина не е гледала филма в киносалон и само от чисто любопитство би го проследила в някоя изпразнена от съдържание и други развлечения съботна вечер.

„Соло“  си покри разходите. Рон Хауърд  не е снимал губещ – във финансово отношение – филм. На 10 юни – при премиера на 25 май и бюджет от 300 милиона долара, той вече е изкарал 313 442 000 …

Проблемът е друг.

Ако отново възложат на друг изявен режисьор да прави поредната „история от „Междузвездни войни“ е хубаво  първо да изгледа „Соло“ и да схване от какви гафове задължително трябва да се пази.

Не е лошо да се наслади и на скеча, който Харисън Форд направи по молба на Рон Хауърд и с който здравата шашардиса Олдън Ерънрайх.

Като на майтап големият Харисън изскочи из зад гърба на Олдън по време на интервю  и със смразяващ тон му изкрещя – „Махай се от мястото и живота ми!“

Смях се от сърце на импровизацията му, а след това се запитах – „Ами, ако Харисън Форд наистина е бил ядосан на този младеж, подиграл се с една от култовите роли в кариерата му?!“

 

 „Соло : История от междузвездни войни“, 2018, 135 мин, реж.Рон Хауърд, производство „Лукас филм“, „Уолт Дисни пикчърс“ и „Алисън Шеърмур продъкшънс“

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Щедрият талант на Сергей Безруков

    Бил член на путиновата партия „Единна Русия“, от която се самоотстранява след година, тъй като eдин артист цени повече своята творческа свобода.

„Културата на човечеството не притежава нищо по-ценно, по-чудесно и по-важно от книгата.“

Герхарт Хауптман, германски драматург, роден на 15 ноември преди 156 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).