АНИТА ДИМИТРОВА, "СЕГА"

След монументалния "Левиатан", в който представяше Русия като един чудовищен труп, ненапълно вмирисал се само защото е разположен на студено, Андрей Звягинцев се връща към по-камерния разказ от "Завръщане", "Елена" и "Изгнание". Несъмнено най-яркото име в съвременната руска кинематография, режисьорът е едновременно горд експорт (три от пет негови филма са национални кандидатури за "Оскар", като два печелят номинации; ползва и държавно финансиране) и враг на държавата, православието и истаблишмънта - поради темите и идеите, които разработва. 

"Нелюбов" е неговият пети филм - филм, който може да ви накара да си прережете вените. Най-важното, което може да се каже за разказвача (тук е съсценарист заедно с Олег Негин) и режисьора Звягинцев, е "безмилостен". Андрей Звягинцев влиза в кинематографичната морга, за да направи дисекция на погубеното семейство и общество. В "Нелюбов" липсва катарзис - емоционалната смърт е отдавна регистрирана и документирана. Вместо истинско, облагородяващо страдание, има само постапокалиптична пустота, в която бродят духовни зомбита, кухи черупки, маскирани като обикновени хора.

За разлика от "Левиатан", където героите бяха прости сибирски мужици, оядени провинциални феодали, действието на "Нелюбов" се развива в Москва. Героите са млади, красиви, здрави, интелигентни. Средна класа в най-доволния, еснафски смисъл на тази дума. Женя и Борис са в процес на развод, навярно твърде закъснял. Любовта отдавна си е отишла, днес те бързат да продават апартамента си, за да се освободят от всичките й тежести и да се впуснат в своите нови животи: Женя - с богатия си, по-възрастен любовник, Борис - с младата си, глупава и бременна приятелка. Бедата е, че ги свързва не само брачното свидетелство и семейният дом - двамата имат дете. 12-годишният Альоша е ангелски рус, умислен, самотник дори в училище и в квартала. У дома е подложен на грубости и обиди, трепери зад стената на стаята си, докато вбесените от принудителното съжителство родители споменават думата "интернат". Видно е, че не е желан, не е нужен на никого от двамата. Накрая решава да избяга. Издирването се проточва.

Нелюбовта не е диагноза само на този дом. Откъслечни гласове и картини от радиото, телевизора, полицейското управление, улицата, къщата в Подмосковието, където е израснала Женя, показват как тя е просмукала цялото руско общество. Звягинцев не пропуска отново да отпери два шамара и на лицемерното православие, макар мизансценът да е изцяло светски (шефът на Борис е силно религиозен и разводите са забранени на подчинените му). За пореден път недружелюбните северни ширини са в услуга на авторовата концепция - няма слънце, няма зеленина, няма надежда - навъсени и меланхолични крайградски пейзажи, скреж, мизерни голи клони, олющени панелки. Не само този брак се разпада, безлюбовието разкапва всичко.

"Нелюбов" смазва по начин, различен от този в "Левиатан": не на макро, а на микрониво. По-тесен фокус, чист и ясен наратив, за миг - пародийни елементи в образа на тъщата (спомен за "Елена"). Актьорите не са известни, но са чудесни - Мариана Спивак, Алексей Розин, Матвей Новиков и др. 

В разполагането на историите и изразните си средства на екрана, Андрей Звягинцев действа като режисьор от друга епоха. За "Нелюбов" той сочи като вдъхновение Бергман и неговия "Сцени от един семеен живот". Очевидно е наследството на сънародника му и съименник Тарковски; други влияния в работата му са Бресон, Антониони. Звягинцев е анахронизъм в руското и световното кино, блестящ такъв. Концептуалната простота и метафизичната одухотвореност на неговите кадри противоречат на почти всичко, което виждаме в киносалона днес.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Насилието не може да измени света. Ако го променя, то е само временно.”

Мартин Скорсезе, американски режисьор, роден на 17 ноември преди 76 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).