БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Романът на Силвия Томова „Грохот“ е сред най-приятните изненади на изминалата година. Излязъл в края на 2017 г. той все още очаква необходимия критически и читателски резонанс, но по скромното ми мнение е сред най-добрите заглавия ,излезли напоследък, на нивото на „Хавра“ на Захари Карабашлиев и „Чамкория“ на Милен Русков.

Това, разбира се, не е случайно. В актива на Томова е такъв прекрасен исторически роман като „Печатарят“(2015), а освен това се знае, че за всяка своя обемна епическа творба прави сериозни и задълбочени проучвания.

Така се е случило и с „Грохот“. Това е великолепен стегнат и кондензиран роман за затишие пред буря. За среща на два народа, толкова далечни и толкова близки по своята трагична съдба.

Единият стръвно мечтаещ за реванш и световно господство, примамен от расовите фантазии на своя фюрер, другият кротко и внимателно чакащ да се присъедини към Големия брат и в името на славното минало да осъществи тъй желаното национално обединение.

В „Грохот“ като в капка вода са отразени всички надежди, илюзии и комплекси на националния ни характер в преломната пролет на 1941 г. При това погледът към нашите събратя е обективен, точен, на моменти излишно обстоятелствен , безпристрастен – поглед на санитар – лейтенант от Вермахта – Валтер Шулц.

Докато четох неговата изповед, наподобяващ успешно недовършен дневник – последното изречение в повествованието  е много симптоматично – „Точно след четиридесет дни щяхме да сме на Източния фронт…“  - се сетих за неговия събрат от предишната Голяма война – за поручик Ойген Бенц и неговата фатална любов с нашата мъжемелачка Елена Петрашева на фона на разрухата и краха на същия този идеал през 1918 г. в същия град .

Като си припомням знаменития роман от 1938 г. и ми става ясно, че Томова търси съизмерване с Димитър Димов – ни повече, ни по-малко.

Тази й амбиция е достойна за уважение.

Силвия Томова притежава нужните креативни качества , за да създаде стойностен и въздействащ епос за поредната невъзможна любов на фона на световния военен конфликт, като целта й е била да погледне в душата на немския войник или по-точно нисш офицер и да види нещо по-различно от машина за убийства и сляпо следване на дисциплината, устава и стряскащите заповеди на началството.

В желанието си да бъде точна, обективна и безкомпромисно честна тя прави проникновен, задълбочен и запомнящ се многолик портрет на офицера от Вермахта.

При това не от някаква елитна част – танкисти или летци, а на най-обикновени санитари и медицински лица.

Логично е високопоставените да са сляпо предани на доктрината – Бек, Клаус, Нойман, докато Макс и Валтер са типични бюргери , разкрити със своите страхове и мечти, които по нищо не се различават от техните връстници – българи.

По тази причина е възможна – временно и в безвремието между  март и началото на април 1941 г. Валтер и Екатерина да се срещнат и обикнат – за малко, но искрено, силно и страстно.

Връзката им е обречена, тъй като е жертва на историческите обстоятелства.

Томова не е пожелала да влиза в подробности, но самият факт, че Валтер попада в ада на Източния фронт е достатъчно красноречив.

Там за него има два пътя – или смърт – вероятно в ледената пустош на Сталинград, или конвой и отново мъки в ГУЛаг.

Тайно бих искал той да оцелее, но като проследих сърцатите му действия след сръбската бомбардировка над Кюстендил на 6 април 1941 г., за мен нямаше съмнение какво ще му се случи на Изток.

Нищо добро не чака и Екатерина, дъщерята на хер Никола. След 9.9.1944 г. я виждам или убита като немско-фашистки агент, или в най-добрия случай затворничка.

Затова Силвия Томова предпочита да прекъсне разказа за тази толкова чиста, искрена и невъзможна любов.

Точно, когато става сериозна – Шулц е готов да напусне Берлин и в името на своята любима да стане – естествено – директор на Кюстендилската болница и когато мечтата за велика България почва да се осъществява  - за кратко, но Беломорието, Македония и южна Добруджа стават част от царство България.

Тук отново стигаме до каверзния проблем за националния идеал и цената за неговото осъществяване.

В романа българите са до един патриоти, говорят за миналите две войни, за битки и победи, бълнуват единението с Македония.

Няма един противник на насаденото германофилство в Кюстендил.

Вярно, комунистите си траят, защото все още Германия и СССР са съюзници, но нали точно по същото време Г. М. Димитров – Гемето прави жалък ,наистина, но опит за преврат и пренасочване на курса към Великобритания.

Как пък не се появи и един негов последовател в романа?

„Грохот“ приключва неочаквано  - немците от Кюстендил тръгват към Скопие след преживяната бомбардировка, драматично – все пак са дадени жертви и от наша, и от тяхна страна и с тревожно предупреждение.

Патриотите искат съюз с Германия за обединението ни, но не си дават сметка за цената му, за това, че подобно обвързване крие и рискове, че освен активите ще се плащат и борчовете и пасивите.

Ние сме неутрални, но и съюзници на Райха.

Логично е тогава да чакаме ответен удар от Югославия и не мога да разбера защо тази бомбардировка сварва нашrте потомци на комити и войводи неподготвени.

Или те искат някой друг да им свърши мръсната работа , да им поднесе Македония на тепсия, а те само да се пъчат и да пеят „Шуми Марица“.

За домораслите националисти обаче трябва да е пределно ясно, че няма безплатен обяд, че след като подкрепяш хитлеристка Германия , ще си носиш последиците.

В този аспект 6 април 1941 г. е само предупреждение.

Истинският ад идва на 10 януари 1944 г.

А след това в късното лято на същата година става ясно, че не само няма да има никаква велика България, но и независима такава. И че нейната армия още от 8 септември ще влезе във война със същия този съюзник, който славославим преди това

Именно защото Макс, Валтер и компания заминават на Източния фронт…

Силвия Томова е написала своя роман страстно и с вдъхновение.

Впечатляващи са както умело пласираните персонажи – немци и българи – допаднаха ми със сдържаното си достойнство и родителите на Екатерина – Стела и Никола, така и проникновено пресъздадените реалии в Кюстендил от пролетта на 1941 г.

Аз лично вярвам на авторката, знам, че тя дълго се е ровила в местни архиви и смятам, че описанието на болницата, кръчмите, квартирите, където са настанени германските войници, улиците, мостовете – всичко е пресъздадено с впечатляваща коректност и точност.

„Грохот“ е добре компресиран роман. Чете се с интерес, любопитство и на един дъх.

Не доскучава, напротив – провокира, повдига въпроси, маха булото от дълго крити и непоказани взаимоотношения между два народа и най-важното- той е майсторски поднесена дисекция на националния ни характер в мигове на върховни изпитания.

Поради това смятам, че книгата на Томова е сред най-доброто, което днес може да ни поднесе родната проза и  непременно трябва да се прочете.

Както и да се чака с внимание  и любопитство следващата й белетристична изява.

Силвия Томова, „Грохот“, 2017, роман, изд.“Жанет 45“, ред. София Несторова

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • IN MEMORIAM

    Кристиан Таков - "Времето е особено"

    Думи на доц. Кристиан Таков - преподавател по право в Софийския университет, автор на книги, защитник на правото, към абсолвенти юристи. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ОТКЪС

    Юлия Кръстева - „Пътувам себе си“

    „Книгата се пише от двама. Тя ме впечатлява и това я забавлява, аз връщам теоретичката към нейните преживявания, емоции, тя играе играта, или пък не, продължаваме нататък“, разказва съавторът на книгата Самюел Док.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Богомил Симеонов

    Той бе Еньо, Жельо, Ивайло, Хищникът, крал Андрей, генерал Бергонцони, жрецът на хан Аспарух…

     

„Дирижирането не е само четене на партитури, а и натрупване, поддържане на традиция в музикалния живот. Това е дълъг, труден процес .“

Емил Табаков, български диригент, роден на 21 август преди 71 години

Анкета

Редно ли е държавата да плати изложбата на депутата Вежди Рашидов?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Могъщата притегателна сила на „Сикарио“

Като добър професионалист Стефано Солима дори ни проверява киноманската памет.

Том Круз - отличник в MI-6

"Мисията невъзможна: Разпад" е образцов екшън.

Сибирска клопка за Киану Рийвс

Ако творбата  куца на сценарно ниво е повече от ясно, че няма как да се превърне в постижение или празник за зрителя.