БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Филмът на Николай Хомерики е направен по популярния едноименен бестселър на Сергей Минаев (2015), който е и сценарист на екранизацията. Той е типичен пример на новото амбициозно руско кино,  засягащо в дълбочина и със смущаваща откровеност проблемите на московския елит, на неговите привилегировани представители, чийто живот е безкраен празник, запълнен от купони, тв изяви и секс с красиви партньорки, но който , оказва се, може  да поднася  и горчиви изненади. 

Поставящи на изпитание волята и устойчивостта на индивида. Вярата във възможностите му, в критерии и идеали, в които винаги е вярвал и смятал за непоклатими.

За известния писател Владимир Богданов такова опасно препятствие се оказва неговия двойник, който в един момент го заплашва не само със заместване , но и с изчезване и забрава от обществото.

Богданов е известен писател, автор на бестселъра „Кости“, намиращ се в състояние на творческа криза – не е публикувал нищо ново от осем години, компенсиращ творческата си импотентност с шумни телевизионни изяви, в които се заяжда с мастити олигарси, в укорими сексуални връзки, изпълняващи компенсаторен ефект, в злоупотреба с водка и уиски.

Точно по време на пореден пир в прочута нощна дискотека Богданов провежда разговор първо по телефона, а след това дискусията продължава и през лаптопа му.

Тогава научава „от свой читател“, че времето му изтича и че предстоят много сериозни изпитания пред галеника на съдбата…

До средата си филмът „Селфи“ се развива като добър готически трилър – с неизбежната условност на герои и среда и пълното пренебрегване на социално – политическите проблеми на съвременна Русия.

Камерата на Владислав Опеляниц („Статски съветник“ 2005, „12“ 2007, „Изпепелени от слънцето 2 “ 2010, „Слънчев удар“ 2014)  е зашеметяваща – работи предимно с изкуствена светлина, а нощна Москва прилича по-скоро на Хонконг на Уонг Карвей и Джон Ву – очарователно изискана и красива, без да смущава или отблъсква.

Режисьорът държи на добрия темпоритъм, на напрегнатата интрига, да ни е интересно и забавно в рамките на 112 минути, за да проследим в захлас двубоя на популярния писател с неговия зловещ съответник.

Знаем, че темата за двойника е въведена в руската литература от великият Достоевски, а в киното, образците тръгват от „Пражкият студент“ (1913) на Паул Вегенер , през „Доктор Джекил и мистър Хайд“ (1932) на Рубен Мамулян, за да стигнат до „Туин пийкс“ (1990 – 2017) на Дейвид Линч и Марк Фрост.

Налице е масив от класически заглавия, към който и „Селфи“ добросъвестно се придържа.

Сценарният проблем обаче се задълбочава към финала.

Парадоксалното е, че Минаев, автор и на прочутия едноименен роман, не дава отговор на въпроса как и откъде се появява прословутият зловещ двойник на Богданов.

Дали е продукт на пластична хирургия – вариация на тема, позната от „Лице на заем“ (1997) на Джон Ву,  нает от уязвен съпруг ли е, въплъщение на дявола  , неизвестен  брат – близнак  или материализиран символ, какъвто срещаме в „Тъмната кула“ (1982) на Стивън Кинг.

Напрежението расте до прословутия  епизод с турнира по фехтовка, в който участва дъщерята на Богданов.

Вместо изчистен и смислен финал, ставаме свидетели на объркан, зле скроен екшън.

Вярно, Доброто побеждава, лошият двойник е вкаран в затвора, добрият Богданов си получава ръкописа на новия роман, носещ заглавие – естествено – „Селфи“, след като красивата му любовница Лера – Северия Янусаускайте  чува кодовите думи от него – „Аз направих своя избор!, печели и семейството си, но същевременно зрителят не проумява как  писателят изведнъж се оказва при лошия си двойник, облечен в униформа на специалните части – за залавянето на опасния субект се провежда масирана  показна операция! - и дали интимната му приятелка предава ръкописа на добрия или лошия Богданов…

Най-ценното богатство на „Селфи“  Константин Хабенский.

Актьор с изключителна харизма, завладяваща игра и голям талант, той е в състояние да превърне в приемливо за гледане всяко зрелище – независимо дали е забавна детска комедия – „Въртели“ (2011), вампирска сага – „Нощна стража“ (2004) и „Дневна стража“ (2006), бравурна комедия – „Ирония на съдбата.Продължение“( 2007) и „Елхички 1914“(2014), всичките на Тимур Бекмамбетов, психологическа драма тип „шоу за един човек“ – „Колектор“ (2016) на Алексей Красовски или епична тв историческа сага – „Троцки“ (2017) на Александър Кот и Константин Статский.

Всъщност това са вариации на един образ – на персонажа, угнетен от собствена слабост и принудителен цинизъм, на излишния , станал такъв не по своя воля.

В „Селфи“ Хабенский е в стихията си в своята двойна/двойствена интерпретация, създавайки силен и проникновен портрет на човек, пропилял всички козове на съдбата и  чудещ се как да  оцелее и отмъсти.

В най-напрегнатите моменти разчита на своя приятел – барманът Макс, изигран с рицарска лекота от Фьодор Бондарчук, но става истински уязвим и раним, когато влиза в напрегнат диалог с дъщеря  си Дария – Мария Серова и бившата си съпруга Вика – Анна Михалкова.

Трудно ми е да откроя почерка и присъствието на постановчика Николай Хомерики.

Той се включва късно в реализацията на проекта, поканен на пожар,заместил друг колега.

Именно съкровеното „аз“ на режисьора, познато ни от неговите нискобюджетни филми – „Приказка за тъмнотата“ (2009), тук – при снимането на този амбициозен касов хит – се е загубил.

Хомерики е осъзнал, че е заменим в подобни лъскави, амбициозни и натоварени със свръхочаквания продукции, затова е задушил креативната си индивидуалност в името на реализацията на  рисков продукт.

При съпоставка ще установим с любопитство , че индивидуалното присъствие на оператора Владислав Опеляниц, на композитора Игор Вдовин или на сценариста Сергей Минаев е  много по  - отчетливо проявено.

А що се отнася до заглавието на филма и получения краен резултат  - отново сме свидетели на любопитен парадокс – както във всяко селфи готовата снимка  не винаги покрива очакванията ни, така и амбициозната екранизация на Хомерики се разпъва на кръст между ефектно заснет драматичен спектакъл – ама не съвсем и майсторски конструиран негов двойник, който сякаш се изплъзва от контрол и логически анализ.

Дали пък не трябва да прибегнем до по-особен интуитивен инструментариум, разчитащ основно на усещания, подтекст  и нюанси, за да проникнем безпроблемно в света на „Селфи“ на Сергей Минаев и Николай Хомерики?

 „Селфи“, 2018, 112 мин., реж. Николай Хомерики, прод. „Арт пикчърс студио“ и „Кинослово“

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Умберто Еко - "Средновековното мислене"

    Това са студии, които покриват период от шейсет години. Техният оригинален дух е напълно съхранен, въпреки че авторът ги е шлифовал както библиографски, така и редакционно, за да се избегнат, макар и не изцяло, някои повторения и връщания към загатнатите теми.

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Няма начин да пишеш добре и в същото време да пишеш лесно.”

Антъни Тролъп, английски писател, роден на 24 април преди 203 години

Анкета

Трябва ли да се забрани лотарията по телевизията?

Да, защото е хазарт - 95.8%
Не, какво толкова? - 4.2%

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

Капанът на политическата коректност

"Квадратът" е сатира за социалното лицемерие, липсата на емпатия и маймуната в човека

Лазар Николов. Страници от архива

Проф. Куюмджиев е съставил грижливо и с пиетет към автора тази интересна книга – документ за едно време, противоречиво, несвободно, но и определено творческо.

Любов на кръстовището на историята

Силвия Томова е написала своя роман „Грохот“ страстно и с вдъхновение.