ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

С  редки изключения – Пастернак, Солженицин, Синявски, Даниел и още някои други – огромната съветска книжнина от епохата след историческия ХХ конгрес (която масирано се  пропагандираше и у нас) заслужава повторен прочит.  Защото се оказа, че повечето от създателите й са казвали истината  наполовина. Типичен е случаят Иля Еренбург – „явлението, по-голямо от писател”, както го нарича в предговора си към изданието на романа му “Хулио Хуренито”  (излязъл малко преди  10 ноември у нас!) видният български съветофил Иван Цветков.

Бях ученик в гимназията и добре помня, че прословутите мемоари на Иля Григориевич „Хора, години, живот” (1961 – 1966) се посрещнаха като “откровение” от “цялата прогресивна интелигенция” на България.

Във всяко лично животоописание Гьоте виждаше форма за обогатяване на нашето знание за човека, а в мемоарите – и една по-широка панорама на обществото, отколкото е автобиографията. Но дали Еренбург успя? И дали успя да каже най-главното, когато става дума  за спомени – Истината? И най- напред истината за Революцията. „Аз забелязах, пише той, някои уродливи неща, виждах злобата и невежеството, но не виждах главното: осъществяваше се онова, за което си бях мечтал като юноша, което ми се мяркаше в затворническите килии...(като млад революционер И. Е. случайно попада в киевския затвор Лукияновка – б.а.). Сега всекиму е ясно какъв подвиг извърши нашият народ, когато през есента на 1917 година тръгна по нов път. А тогава не само аз, но и мнозина други още не разбираха мащаба на тези велики събития...”

Сега можем да приемем, че преди  четиридесет години тези страници са убедили и дори развълнували много хора. След години на пълен мрак и пълна лъжа полусветлината и полуистината все пак са били надежда. Но както писа критикът в изгнание Борис Суварин още през 1963 година, след първото парижко издание на „Хора, години...”, „тук има толкова  големи неточности, полуиистини и пълни лъжи, че книгата би трябвало да се напише отново”. Наистина, прочетен днес, петтомникът на Иля Еренбург звучи вече не като „документ на епохата” (както самохвално го нарича в едно парижко интервю самият автор!), а като „светски бележник”, като „бално тефтерче”, водено сякаш с една цел: да се представят в най-благоприятна светлина мемоаристът и неговите приятелски, тесни връзки с...вожда на революцията, макар контактите му с последния да са били твърде малко. Но нали КГБ е трябвало да бъде респектиран – иначе как страстният пътешественик и международен културтрегер е можел да живее повече в любимия си Париж, отколкото в Москва.

Спомням си, че нашата интелигенция беше силно впечатлена от “автентичните портрети” (прочетени днес, те трудно могат да бъдат наречени портрети) на  охулените дотогава писатели  и артисти Мейерхолд, Таиров, Цветаева, от „новия поглед” върху Пастернак, Есенин, Маяковски. Но тогава мнозина ги приеха за автентични – все пак Иля Григориевич бе винаги информиран, винаги присъстващ и не можеше да не му се вярва  (сега се досещаше как  е заплащал своите присъствия и информации. 

За Всеволод Мейерхолд авторът на “Буря” и „Хулио Хуренито” (неговото литературно превъплъщение!) писа, че „имал проблеми с властите заради авангардистките си концепции”, но пропусна да спомене блестящата му реч на театралния конгрес през 1939 година, когато великият режисьор обяви „смъртта на изкуството в СССР “, след което бе арестуван и умъртвен в сибирски  концлагер. Същата “дискретност” Еренбург прояви и към “портрета” на Марина Цветаева. През 1939 година тя се връща от изгнанието си и само след две години се самоубива. От многото спомени и свидетелства още тогава се знаело, че не е могла  да понесе ужасяващата съветска действителност, но изглежда, само Еренбург не е разбрал или искал да разбере това.

„Дискретността” на “големия писател- хуманист” (Александър Твардовски го сравнява с Горки) неведнъж преминава в агресивност. Еренбург полемизира с всички, които твърдят, че Маяковски се е самоубил поради  разочарованието си от революцията, за която се е борил и която деградира пред очите му. Но „поетът на Великия октомври” остави доста свидетелства за самоубийството си, за да повярваме сега на мемоариста. Същото може да се каже и за случая Есенин. Според автора на „Хора, години...” той сложи край на живота си, само защото бил... поет. Или същество с “разцентрована душа”. Подобна е и агресивността му към  Борис Пастернак. Виновни са онези там, които са му дали “Нобел”, а не тези тук, които му попречиха да го получи...

Но Иля Григориевич не се  задоволява с това. Той гневно атакува всеки несъгласен с комунизма, като забравя, че повечето от неговите  приятели и познати от „Хора, години...” са всъщност жертви на този комунизъм. „Пламенен публицист и памфлетист”, той непрестанно, без умора, чете морал и наставлява, а когато е нужно и безмилостно заклеймява. Въпреки уверенията, че търси истината и справедливостта, си затваря очите пред терора и насилието, пред лагерите и съветския империализъм, поробил и осакатил десетки народи и повече от триста милиона жители на планетата.

“Хора, години, живот (или по- скоро лъжи)” не издържаха изпита  на времето, както предричаха и българските им клакьори от Съюза на писателите. Фалшивото размразяване  от 60-те години само започна процеса на разложението на системата, която въпреки „романтичната мечта” на Еренбург (изразът е на критика Павел Кохан) завинаги и безвъзвратно си отиде.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • IN MEMORIAM

    Кристиан Таков - "Времето е особено"

    Думи на доц. Кристиан Таков - преподавател по право в Софийския университет, автор на книги, защитник на правото, към абсолвенти юристи. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Ако книгите ми бяха по-лоши, нямаше да ме поканят в Холивуд, а ако бяха по-добри – аз нямаше да отида”.

Реймънд Чандлър, американски писател, роден на 23 юли преди 130 години

Анкета

Вреден ли е медийният закон на Пеевски?

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

Сибирска клопка за Киану Рийвс

Ако творбата  куца на сценарно ниво е повече от ясно, че няма как да се превърне в постижение или празник за зрителя.

За новите стихове на Георги Константинов

Ценителите на поетичното слово у нас го обикнаха още при дебюта му в края на 60-те години с „Една усмивка ми е столица” и „Неграмотно сърце”.

Роман за Добри Войников

„Студени гнезда“  е изпълнила предназначението си – да припомни заслугите на една значима личност, да подложи на проверка нашата памет и патриотични чувства и да ни напомни деликатно, че съдбата ни е такава, каквато сами си я изковем.