ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

С  редки изключения – Пастернак, Солженицин, Синявски, Даниел и още някои други – огромната съветска книжнина от епохата след историческия ХХ конгрес (която масирано се  пропагандираше и у нас) заслужава повторен прочит.  Защото се оказа, че повечето от създателите й са казвали истината  наполовина. Типичен е случаят Иля Еренбург – „явлението, по-голямо от писател”, както го нарича в предговора си към изданието на романа му “Хулио Хуренито”  (излязъл малко преди  10 ноември у нас!) видният български съветофил Иван Цветков.

Бях ученик в гимназията и добре помня, че прословутите мемоари на Иля Григориевич „Хора, години, живот” (1961 – 1966) се посрещнаха като “откровение” от “цялата прогресивна интелигенция” на България.

Във всяко лично животоописание Гьоте виждаше форма за обогатяване на нашето знание за човека, а в мемоарите – и една по-широка панорама на обществото, отколкото е автобиографията. Но дали Еренбург успя? И дали успя да каже най-главното, когато става дума  за спомени – Истината? И най- напред истината за Революцията. „Аз забелязах, пише той, някои уродливи неща, виждах злобата и невежеството, но не виждах главното: осъществяваше се онова, за което си бях мечтал като юноша, което ми се мяркаше в затворническите килии...(като млад революционер И. Е. случайно попада в киевския затвор Лукияновка – б.а.). Сега всекиму е ясно какъв подвиг извърши нашият народ, когато през есента на 1917 година тръгна по нов път. А тогава не само аз, но и мнозина други още не разбираха мащаба на тези велики събития...”

Сега можем да приемем, че преди  четиридесет години тези страници са убедили и дори развълнували много хора. След години на пълен мрак и пълна лъжа полусветлината и полуистината все пак са били надежда. Но както писа критикът в изгнание Борис Суварин още през 1963 година, след първото парижко издание на „Хора, години...”, „тук има толкова  големи неточности, полуиистини и пълни лъжи, че книгата би трябвало да се напише отново”. Наистина, прочетен днес, петтомникът на Иля Еренбург звучи вече не като „документ на епохата” (както самохвално го нарича в едно парижко интервю самият автор!), а като „светски бележник”, като „бално тефтерче”, водено сякаш с една цел: да се представят в най-благоприятна светлина мемоаристът и неговите приятелски, тесни връзки с...вожда на революцията, макар контактите му с последния да са били твърде малко. Но нали КГБ е трябвало да бъде респектиран – иначе как страстният пътешественик и международен културтрегер е можел да живее повече в любимия си Париж, отколкото в Москва.

Спомням си, че нашата интелигенция беше силно впечатлена от “автентичните портрети” (прочетени днес, те трудно могат да бъдат наречени портрети) на  охулените дотогава писатели  и артисти Мейерхолд, Таиров, Цветаева, от „новия поглед” върху Пастернак, Есенин, Маяковски. Но тогава мнозина ги приеха за автентични – все пак Иля Григориевич бе винаги информиран, винаги присъстващ и не можеше да не му се вярва  (сега се досещаше как  е заплащал своите присъствия и информации. 

За Всеволод Мейерхолд авторът на “Буря” и „Хулио Хуренито” (неговото литературно превъплъщение!) писа, че „имал проблеми с властите заради авангардистките си концепции”, но пропусна да спомене блестящата му реч на театралния конгрес през 1939 година, когато великият режисьор обяви „смъртта на изкуството в СССР “, след което бе арестуван и умъртвен в сибирски  концлагер. Същата “дискретност” Еренбург прояви и към “портрета” на Марина Цветаева. През 1939 година тя се връща от изгнанието си и само след две години се самоубива. От многото спомени и свидетелства още тогава се знаело, че не е могла  да понесе ужасяващата съветска действителност, но изглежда, само Еренбург не е разбрал или искал да разбере това.

„Дискретността” на “големия писател- хуманист” (Александър Твардовски го сравнява с Горки) неведнъж преминава в агресивност. Еренбург полемизира с всички, които твърдят, че Маяковски се е самоубил поради  разочарованието си от революцията, за която се е борил и която деградира пред очите му. Но „поетът на Великия октомври” остави доста свидетелства за самоубийството си, за да повярваме сега на мемоариста. Същото може да се каже и за случая Есенин. Според автора на „Хора, години...” той сложи край на живота си, само защото бил... поет. Или същество с “разцентрована душа”. Подобна е и агресивността му към  Борис Пастернак. Виновни са онези там, които са му дали “Нобел”, а не тези тук, които му попречиха да го получи...

Но Иля Григориевич не се  задоволява с това. Той гневно атакува всеки несъгласен с комунизма, като забравя, че повечето от неговите  приятели и познати от „Хора, години...” са всъщност жертви на този комунизъм. „Пламенен публицист и памфлетист”, той непрестанно, без умора, чете морал и наставлява, а когато е нужно и безмилостно заклеймява. Въпреки уверенията, че търси истината и справедливостта, си затваря очите пред терора и насилието, пред лагерите и съветския империализъм, поробил и осакатил десетки народи и повече от триста милиона жители на планетата.

“Хора, години, живот (или по- скоро лъжи)” не издържаха изпита  на времето, както предричаха и българските им клакьори от Съюза на писателите. Фалшивото размразяване  от 60-те години само започна процеса на разложението на системата, която въпреки „романтичната мечта” на Еренбург (изразът е на критика Павел Кохан) завинаги и безвъзвратно си отиде.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОРТРЕТ

    Чомски - най-важният интелектуалец на съвремието

    Той е неуморим. И неумолим в критиката си към несправедливостите на съвремието ни. Ноам Чомски, геният на лингвистиката, просветителят с леви възгледи, един от най-непримиримите критици на САЩ и капитализма, навърши 90.

  • НАСЛЕДСТВО

    Антибиблиотеката на Еко, или колко важни са непрочетените книги

    Четенето носи допълнителни ползи за човека. Данните показват, че то намалява стреса, задоволява нуждите от социални връзки, подобрява уменията за общуване и емпатия, усилва определени когнитивни способности

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Пленяват ме хора, които могат да живеят без страх от последствията, да бъдат страстни без предпазливост, хора, които безумно мразят и обичат.”

Федерико Фелини, италиански режисьор, роден на 20 януари преди 99 години

Анкета

Пловдив '2019 ще бъде ли провал?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Гангстерският рай у съседите

Сръбският "Южен вятър" ни връща в 90-те

Новият Йонеско

Матей Вишниек може да се нарече една от емблемите на съвременния начин на модерно мислене за театър.

Сърцето на шампиона

„Крийд 2“ ще се хареса, ще си върне разходите, ще натрупа и печалба, това е ясно. Той е добър като замисъл, но куца като реализация.