БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Стивън Спилбърг остава верен на себе си и във „Вестник на властта“. Той за пореден път разказва история от миналото, която има стряскащи съвременни аналогии, за да докаже, че в родината му винаги – и преди 47 години, а и сега, трябва да има хора смели и решителни, които са готови  да жертват репутация, богатство и имунитет в името на свободата и демокрацията.

Спилбърг вярва, че в САЩ заветите на Бащите – основатели се спазват, че свободата на словото е свещено право за американците, а основната задача на пресата е да служи на обществото – на управляваните, не на управляващите.

Да бъде техен коректив, за да може властта да действа съобразно законите.

Власт без коректив винаги се изражда в нещо опасно и уродливо, което напомня диктатура и манипулирано общественото мнение.

А във „Вестник на властта“ дилемата е ни повече, ни по-малко свободата на медиите или сигурността на правителството.

Дребна подробност е , че е юни 1971 г., че виетнамската война е в своя разгар и предстои аферата „Уотъргейт“.

Бивш служител на корпорацията „Ранд“ Даниел Елсберг – Матю Рис предоставя първо на „Ню йорк таймс“, а след това и на „Вашингтон пост“ копия от секретно проучване, направено по заръка на екс военния министър Робърт Макнамара – Брус Грийнууд,  което развенчава политиката на управляващите в продължение на повече от две десетилетия и доказва, че всички администрации от Труман до Джонсън са замесени във виетнамската драма, лъжейки безогледно обществото и вкарвайки все повече ресурси и войници в една война, която не може да бъде спечелена и ще бъде наречена  авантюра.

Сценаристите Лиз Хана и Джош Сингер коректно и подробно пресъздават драмата на онова време, особено след като администрацията на Никсън спира публикацията в „Таймс“ от съображение за сигурност и топката попада при конкурентите от „Пост“, които трябва да решат какво ще правят по-нататък.

Признавам, че самата история е достатъчно драматична и провокативна за пресъздаване, но е имало опасност да се плъзне в плоскостта на оголената публицистика и тезисност, ако в двете водещи роли  - на издателката и главния редактор на вестника – не се изявяваха на нужната висота двама от най-добрите актьори на световното кино – Мерил Стрийп и Том Ханкс.

Като Бен Брадли Том Ханкс е напорист, настоятелен, горящ от амбиция да даде най-доброто от себе си и да представи пълнокръвен и ярък персонаж, какъвто обича да създава под палката на Спилбърг, независимо дали проектът е „Спасяването на редник Райън“, „Терминалът“ или „Мостът на шпионите“.

Мерил Стрийп е истинското попадение в постановката.

Като издателката Катрин Греъм тя демонстрира и крехкост , и уязвимост, и топли майчини чувства към дъщеря си, и загриженост за компанията като вещ бизнесмен, и най-вече дързост и безкомпромисност, когато оглавяваната от нея медия трябва да се изправи в двубой с най-могъщата институция в страната – президентът на САЩ.

Мерил Стрийп представя едновременно чувствителна жена, но и пълнокръвно човешко същество, което , борейки се със страховете  в себе си – да си спомним само сцената, в която тя трябва да реши ще стартира ли публикацията на 18 юни 1971 г. или напротив – доказва, че в решителни и съдбоносни моменти пресата трябва да е на своя пост – да престане да обслужва властта, да забрави топлите, неформални и приятелски връзки – тя ги има с Макнамара, Брадли с Кенеди, с когото е пушел пури в Белия дом и е пиянствал на президентската яхта и да служи честно и безкомпромисно на народа.

Мимоходом засягам заслугата на постоянните сътрудници на режисьора – операторът Януш Камински и композиторът Джон Уилямс, чиято работа е както винаги перфектна, за да изтъкна, че този път Спилбърг, явяващ се и в ролята на копродуцент,  ме изненада.

В добрия смисъл на думата.

Той направлява с веща ръка,  умело и деликатно своя екип, разказва увлекателно и стегнато и най-вече – за сетен път доказва, че вярва в базисни ценности, които съществуват в страната му и които винаги трябва да бъдат пазени.

Най-после  -  с въвеждащия епизод, в който узнаваме за войнишкото битие на Даниел Елсберг – той си позволява бърз, бръснещ  поглед към виетнамската касапница и освен това – като опитен професионалист – оформя финала на сагата си по един много ефектен начин – с подаването на сигнал в полицията, стартиращ аферата „Уотъргейт“.

Веднага се сещам за едно изкушение, което вероятно го е връхлетяло, но предвидливо е било отклонено от него – да използва готови кадри от „Форест Гъмп“ на Земекис , за да си припомним култовите реплики на Гъмп, изигран брилянтно – неподражаемо от същия Том Ханкс, звънящ по телефона и съобщаващ с характерния си безизразен глас   – „Ало,  отсреща в „Уотъргейт“ виждам да се мотаят някакви водопроводчици…“

Оставам за финал несъгласието си с българското заглавие на филма.

 „Вестник на властта“ звучи и подвеждащо, и компрометиращо.

Не се сещам „Вашингтон пост“ да е бил наричан правителствен официоз.

Защо тогава не остана само и просто „Вестникът“?

Или целта е била да се подчертае, че той, ако и да е бил в топли връзки с някои от управниците, все пак намира сили  да им се противопостави впоследствие.

Не мога да определя отсега и какви са шансовете на творбата на Спилбърг в „Оскар“ – новата надпревара.

Тя определено заслужава статуетки, но малшансът й е, че всички нейни основни създатели вече имат академични отличия.

При тази ситуация дори да си остане само с номинациите  - за най-добър филм на годината и най-добра главна женска роля – на Мерил Стрийп, това ще е нагледно доказателство за качествата му, които естествено го превръщат в едно от най-важните и престижни заглавия за отминалата 2017 година.

„Вестник на властта“ , 2017,116 мин.,  реж. Стивън Спилбърг, продукция на „Дрийм уъркс“, „Амблин ентъртайнмънт“, „Паскал пикчърс“ и „20 век Фокс“ 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАМЕТ

    Излезе впечатляваща книга за изкуството на Българското възраждане

    В средата на август издателския отдел на Института за изследване на изкуствата успя да публикува поредното си уникално книжно тяло с тегло почти 5 кг. Съдържанието на „Корпусът на стенописите от първата половина на ΧΙΧ век в България“ включва 52 стенописни паметника.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„В живота няма второстепенни, епизодични герои, които играят ролята на винтчета.“

Елза Триоле, френска писателка, родена на 24 септември преди 122 години

Анкета

Редно ли е държавата да плати изложбата на депутата Вежди Рашидов?

Да, той е талантлив - 20.3%
Не, в конфликт на интереси е - 75.4%
Не мога да преценя - 0%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нека шоуто продължи

Първият сезон на „Йелоустоун“ (2018)  приключи и е време за оценка и коментари. Причината за високия рейтинг и одобрението на сериала е свързан с две имена – на Кевин Костнър и Тейлър Шеридан.

„Решение за ликвидация“ е направен вещо, но и семпло

Без да е шедьовър, той доставя емоции и настроение и е доказателство за доброто здравословно състояние на съвременното руско кино.

Могъщата притегателна сила на „Сикарио“

Като добър професионалист Стефано Солима дори ни проверява киноманската памет.