АНИТА ДИМИТРОВА, в. "Сега"

Харесах "Посоки" - по един мъчителен, почти мазохистичен начин, понеже това не е радостен, жизнеутвърждаващ или красив филм. Разбирам и какво са му харесали в Кан, където се състезаваше в "Особен поглед" - първа наша поява в официалната селекция след "Време на насилие" в края на 80-те. Фестивалните журита имат подчертан вкус към мрачния и неоптимистичен социален реализъм като антипод на американската хепиенд ведрина - особено когато той идва от Дивия изток. Комшиите румънци пласираха успешно доста филми така, без въобще качествата им да се доближават до шедьовъра им "4 месеца, 3 седмици и два дни". They sell grief, ми обясни този феномен един друг фестивален селекционер, "продават скръб".

"Посоки" също продава на зрителя скръб, без да е конюнктурен или компромисен. Макар на пръв поглед да изглежда, че такива "мрънкащи" филми имаме много в българското кино, всъщност нямаме. Продукцията на Стефан Командарев ("Светът е голям") е новаторска в много отношения - и естетически, и повествувателно. Да, съществува такъв филм - паралелни сюжети, случващи се в света на половин дузина таксиджии в една нощ - това е Night on Earth на Джим Джармуш от 1991 г. Но именно специфично българското отличава "Посоки" и му придава актуалност. Освен това почти невъзможно е да се сетим за калейдоскопична, антологична история в българското кино - и то такава, която да не куца във връзките и да не се проваля.

Филмът е заснет в дълги, подвижни кадри (всеки от шестте "такси курса" е един непрекъснат кадър) от оператора Веселин Христов, осветление почти няма - само рамката на историята, съдбата на Зуека, се развива през деня. Останалите пет таксита пътуват на "нощна тарифа". Карат ги четирима мъже и една жена, по различен начин притиснати от живота; също както и клиентите им. Отчаяние, убийство, спасение, възмездие, тъга, загуба и търсене на вярата - крайностите на битието се отразяват в техните огледала за обратно виждане. Най-успешната история е с Асен Блатечки, който неохотно спасява самоубиец; най-неубедителната - с Ирини Жамбонас, която отмъщава на партийното секретарче от студентските си години; най-символната - с попа бакшиш, откарващ мъж за трансплантация на сърце. Сцената, в която свещеникът изпраща болния в луминесцентно осветения рай, където го чакат ангели в бели премени, а стъклената врата хлопва необратимо зад него, е шокиращо метафизична. 

"Посоки" има недостатъци - в желанието си да засили краските Командарев е врътнал копчето на емоциите на макс и драматургично филмът често преиграва. Но не и актьорите. Имам забележки към актьорската игра в почти всеки български филм; може да се каже, че Стефан Командарев в "Посоки" е режисьорът, овладял най-добре ритъма и работата с актьорите в съвременното ни кино (освен вече споменатите, играят и Васил Банов, Герасим Георгиев-Геро, Добрин Досев, Иван Бърнев, Стефан Денолюбов). В диалога не липсват баналности и клишета, но по-голяма баналност от реалността няма - те успяват да зазвучат автентично и да се впишат в голямата картина. Ако сте понесли хроничния песимизъм на "Източни пиеси", "Урок" или дори "Безбог" - дайте му шанс, "Посоки" е следващото стъпало. В него проблясва дори надежда.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Умберто Еко - "Средновековното мислене"

    Това са студии, които покриват период от шейсет години. Техният оригинален дух е напълно съхранен, въпреки че авторът ги е шлифовал както библиографски, така и редакционно, за да се избегнат, макар и не изцяло, някои повторения и връщания към загатнатите теми.

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Ако приемем, че вечност не означава безкрайна продължителност от време, а безвремие, тогава вечният живот принадлежи на тези, които живеят в настоящето.“

Лудвиг Витгенщайн, австрийски философ, роден на 26 април преди 129 години

Анкета

Тревожи ли Ви, че в България медиите са под натиск?

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

Капанът на политическата коректност

"Квадратът" е сатира за социалното лицемерие, липсата на емпатия и маймуната в човека

Лазар Николов. Страници от архива

Проф. Куюмджиев е съставил грижливо и с пиетет към автора тази интересна книга – документ за едно време, противоречиво, несвободно, но и определено творческо.

Любов на кръстовището на историята

Силвия Томова е написала своя роман „Грохот“ страстно и с вдъхновение.