БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Царят на моноспектаклите у нас Мариус Куркински вече има много сериозен конкурент. До такъв извод стигнах , след като гледах драматизацията на романа „Чамкория“, постановка на Явор Гърдев, художник Светослав Кокалов. Със Захари Бахаров в ролята на Славе Желязков. 

За мен бе очевидно, че 2017 е годината на Милен Русков. Излезе романа „Чамкория“, приет с възторг от читатели и критици през лятото, а през декември стартираха едновременно екранизация та на „Възвишение“ на Виктор Божинов и драматизацията на „Чамкория“ на Явор Гърдев.

Очаквах с интерес адаптацията на моя съфамилник.

Знаех, че няма да ме разочарова, че театърът  има своя ресурс да осмисли и поднесе адекватна и атрактивна версия на книгата на Русков.

Защото самият роман има допирни точки с театъра – той може да се възприеме като един голям и занимателен вътрешен монолог на шофьора Славе Желязков, с който едновременно ни омайва, забавлява и ни кара да се замислим – било то за житейската му философия – Славе е хедонист и хитрец от андрешковски тип, за самоанализа му – страда, пълзи и се сърди на патката си за своята трудна житейска съдба, за неговите спомени – а те са  много ярки и натрапчиви, свързани със срещи със смъртта на фронта на Първата световна война, при извозването на труповете на опонентите  на властта от Обществена безопасност, атентатът в катедралния храм „Света Неделя“, срещата с прочутия разбойник Джина  и за политическите му пристрастия – той е широк социалист и едновременно ненавижда комунистите и сговористите.

На фона едно знаменателно, оказало се последно пътуване от София до Чамкория  с двойна оптика – поглед към събитията отсега и отпреди 90 години.

Явор Гърдев е уловил в едри щрихи основните идейно – смислови послания на романа, разгърнал е стегната драматизация, обхванала всичко най – съществено , която е на ръба да досади, но не се стига до подобен гаф – първо, заради хитрия ход спектакълът да се раздели на две части по час с антракт и второ – заради избора на водещата звезда.

Сценографията е функционално  ограничена  до жълтата чанта на Джина – тя е структурно – определящия център на спектакъла, пушката, която неизбежно ще гръмне и макет на омнибус със смъкващ се гюрук, без да забравяме двете бутилки лимонада, които Захари Бахаров  привидно нехайно сменя плюс дискретните хитове от края на 20 – те години на миналия век – вкл. и на Аспарух Лешников, които обаче се чуват ПРЕДИ началото на всяка част.

Не крия, че съм верен фен на Захари.

Гледал съм всичките му филми, писах за него, очаквах с нетърпение превъплъщението му като Славе.

Получих това, което очаквах – сто процентово удоволствие. Захари Бахаров е едновременно намахан, самоуверен, естествен  и абсолютно отдаден на своя персонаж. Той се е разтворил напълно в Славе, ТОЙ Е СЛАВЕ.

Въпреки привидната лекота, с която пласира образа , осъзнавам какъв къртовски труд се крие само по наизустяването на огромния по обем текст.

Захари Бахаров разчита основно на обработката на текста и своето лицеизражение. Без да спекулира грубо с някаква виртуозност, а той я има, Бахаров постига абсолютно покритие на образа на Славе Желязков. Играта му е минималистична и дискретна, но и страхотно въздействаща – когато е необходимо с тон, когато трябва с жест, а щом е нужно и с мълчание. Освен това, във втората част на постановката се чувства тъга, тревожно предчувствие, Славе сякаш усеща, че този път срещата със смъртта ще се окаже фатално – неизбежна , но чудно, той е житейски помъдрял, осъзнал е ,че иска да бъде свободен човек, да има самочувствие – не само от средното си образование  - механотехникум!, но и заради това, че може да стане собственик на омнибуса, с който поддържа линията  София – Чамкория. Тази сцена Захари я експонира по един убийствено изразителен начин – мълчейки, бавно и с треперещи пръсти отброява кайметата – „ботевките“ в табакерата, дадена му от Джина, в залата е смъртоносна тишина, чува се шумоленето на банкнотите, ние самите ги броим! – и когато осъзнава, че държи в ръцете си 200 000 лева – Славе – Желязко заплаква истерично без сълзи.

Крясъкът „Свободен съм!“ пронизва нашето съзнание, за да осъзнаем, че шофьорът колкото се радва, толкова и страда и се страхува , оказвайки се с основание.

Както в романа , и в неговата сценична адаптация , след мига на върховно щастие идва клопката на фотографа и агента от Обществена безопасност „с белите коси“, прибирането му в колата, потеглянето за София и за смъртта, тъй като на следващия остър завой срещу стъклото на полицейската камионетка  връхлита същата тази жълта чанта на Джина, пълна с динамит и пушеща като красива птица…

След финалната реплика на Захари Бахаров и припламващия пушек, излизащ от жълтата чанта , залата дълго изпраща с ръкопляскания своя любимец.

Захари се поклони елегантно и щастлив и доволен напусна сцената. Тръгвайки си, осъзнах, че освен всичко друго съм гледал изключителен моноспектакъл с великолепна интерпретация на сложен и популярен персонаж. Разбрах, че Мариус вече има сериозен конкурент в лицето на Захари Бахаров. Който  за сетен път доказва какъв добър и отговорен професионалист е.

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Вложих толкова много енергия да стигна върха, че приемам стреса да бъда там.”

Пласидо Доминго, испански оперен певец, роден на 21 януари преди 79 години

Анкета

Гледате ли българско кино?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

По-добър ли е бил сексът при социализма?

Дали при социализма жените са имали по-добър секс? Да, убедена е американската етнографка Кристен Годсий. В своята книга, излязла през 2019 в Германия, тя обяснява защо. Годсий задава и други въпроси.

По следите на жените от кино „Роялъ“

Леа Коен е написала четивен, ярък, пъстроцветен роман. Добре конструиран и може би най-хомогенният в творчеството й.

Как умират демокрациите

 

Разпадът на демокрацията за повечето хора остава невидим, предупреждават Даниел Зиблат и Стивън Левицки.