БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Със скептицизъм и колебание пристъпих към четенето на романа на Елизабет Костова „Земя на сенки“. Спомням си преди десетилетие как близо месец търсех с нея следите на Дракула в „Историкът“, след което написах жлъчното ревю „На лов за Дракула и лековерни читатели“.

Не очаквах кой знае какво от новия й опус. Но в интерес на истината той е по – добър, по – стегнат, по динамично поднесен. Щях да напиша и по – актуален от „Историкът“ и се замислих… Актуален за кого? За американския читател, може би. Но за нашия – едва ли…

Тъжно е , че такъв симпатичен и майсторски написан роман, който казва горчиви истини от нашата история на редовия янки, у нас звучи до болка познато. Симпатично вторично.

Започвайки от заглавието – как да не се сети човек за шедьовъра на Ричард Атънбъро от 1993 г.с Антъни Хопкинс и Дебра Уингър в главните роли! А самият сюжет? Като изключим резоньорското присъствие на американката Александра Бойд – алте егото на Костова, която за една седмица опознава България открай до край – от София до бившия трудов лагер  Зеленец, но все пак предпочита да подпечата хепи енда на приключението с новия си любим Невен във Венеция, останалото е микс от две познати драми – сказанието за концлагерната България и съдбата на интелектуалеца – музикант – цигулар в едно влудяващо жестоко, нетолерантно и мачкащо човека време.

По двете теми у нас има издадени великолепни книги – „Тихият бял Дунав“ на Атанас Липчев и прекрасната „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. И се чудя защо приятелите на романистката, които изрежда с благодарност, помогнали й при писането на сагата – като Димана Трънкова или Георги Господинов, не са обърнали внимание на тази важна и съществена подробност. Поне да я бяха накарали да гледа екранизацията по Пасков на Дочо Боджаков „Ти, който си на небето…“, която е страхотна, за да я предпазят от повторното откриване на топлата вода…

Честно казано мемоарът на цигуларят Стоян Лазаров за преживелиците му в Зеленец е искрено и ефектно написан, но изцяло в руслото на познатото и дъвканото по медиите. А що се отнася до сблъсъка му с мрачната тоталитарна епоха – съжалявам, но той просто се предава, потъвайки в себе си и неговата драматична съдба слабо ме развълнува, за разлика от преживелиците на лютиера Хених.

Освен всичко друго ми беше пределно ясно още от началните страници, че Боби – Аспарух Илиев, ще предложи услугите си на чаровната американка и със своето такси ще обикаля из страната, за да намерят близките на Стоян Лазаров, чиято прах придобива култовия статус на кивота, който търси Индиана Джоунс.Че ще има намеса на човек от миналото – но не очаквах точно Курилков – някогашният надзирател Момо, да е бизнесменът, създател на новата партия, бореща се с корупцията, който съдбовно се интересува от урната, тъй като се оказва, че тя съдържа поразяваща за него истина, свързана с ръкописните спомени на цигуларя Лазаров.

Противно на логиката Александра се увлича но Невен Лазаров, а не по Боби – Аспарух.

Защото „ най – добрият таксиметров шофьор в София“ е и  бивш полицай, гей, поет и екоактивист…

И на мен тази комбинация ми дойде в повече, въпреки че усещах как насилствено най – обаятелният и жизнено правдив образ в повествованието е умишлено неглижиран от авторката, за да отстъпи място на наследника на Стоян Лазаров.

Същото важи и за Вера, съпругата на Стоян.

Това е другият силен, но недоразработен персонаж в романа, не по – малко трагичен от този на Стоян Лазаров, криещ срамна тайна за бащата на сина си, но горещо обичащ своя съпруг, със също такава ткежка съдба, приела предизвикателствата на живота с достойнство и високо вдигната глава.

Но вместо да разработи по – пълноценно и убедително тази златна мина, Костова си разпилява енергията по Ирина Георгиева , Ленка и  баба Ванка – защо не Иванка?

И да накаже на финала злодея Курилков – който е и застрелян и захапан за гърлото от кучето на Стоян – Стойчо – Антонио и потъва в огромна бездна в Зеленец в иначе сръчно скроена сцена, достойна за средностатистически екшън със Стивън Сегал.

В заключение ще отбележа, че ценя усилието на Елизабет Костова да направи достояние на света сложната и обременена съдба на българския интелектуалец в годините на соца, но за съжаление усилието й има скромен коефициент на полезното действие, тъй като разорава самоуверено и отривисто една вече отдавна експлоатирана тема.

Може би със следващия си епос писателката най-после ще открие себе си и темата, за която си заслужава да отдели пет години?

 

Елизабет Костова, „Земя на сенки“, 2017, изд. „Колибри“, превод Надежда Розова, редактор Деница Колева

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите...“

Апостол Карамитев, роден на 17 октомври преди 94 години

Анкета

Приключен ли е случаят с проф. Владко Мурдаров, уличен от Съюза на преводачите в плагиатство?

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

„Държавата срещу Фриц Бауер“ на Ларс Крауме (ревю)

Разбиването на един исторически мит, изваждането на светло на личността на Фриц Бауер, съпротивата срещу демократизацията на Германия правят необикновен този филм.

Филм за оцеляването и запазването на човешкото достойнство

„Първо убиха баща ми“ е коректно и майсторски направена лента. Този епос няма да бъде касов бестселър, но ще остане като знак за творческата зрялост на  Анджелина Джоли.

„Блейд Рънър 2049“ - достойно продължение  на оригинала 

До голяма степен Райън Гослинг изнася храбро шоуто на гърба си - до срещата си с Харисън Форд.

„Земя на сенки“ от Елизабет Костова – амбициозен замисъл, неоригинална трактовка

Ценя усилието на Елизабет Костова да направи достояние на света сложната и обременена съдба на българския интелектуалец в годините на соца, но за съжаление усилието й има скромен коефициент на полезното действие, тъй като разорава самоуверено и отривисто една вече отдавна експлоатирана тема.