БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Признавам, че за написването на тази статия съм провокиран от текста на Борис Цветанов „Четвърт век новобранци гледат забранен филм“, публикуван в „Десант“ на 28 юни 2011 г. Чел съм всичко за епоса на Антон Маринович и Стефан Сърчаджиев, но не бях го гледал, той бе сред неоткриваемите български заглавия от зората на соца. Стана така, че първо попаднах на „Утро над родината“(1951), за който написах съответното ревю и сега, след като вече съм изгледал и „Наша земя“ (1952), мога да си кажа мнението и за него.

Както и предполагах, двата филма трябва да се разглеждат като дилогия.

„Утро над родината“ е възторжена песен за полагане основите на социалистическото строителство, при което, естествено, ще се води борба и с вредителите, а „Наша земя“ разказва за героичните усилия, които българските граничари полагат, за да може селяните спокойно и уверено да се радват на своя полски труд.

Естествено в ТКЗС, под мъдрото ръководство на партията – ръководителка и лично на др.Вълко Червенков.

Действието се развива в пограничното селце Нови извор, на триъгълника, където се пресичат българската, гръцката и турската граница, като главната задача на защитниците на отечеството ни е да опазят острова срещу селото, който има много важно стратегическо значение и за който претендират гръцките империалисти.

Пикантна подробност е, че земята на този остров е много плодородна и тя принадлежи на Пелин Савов – Стефан Великов, честен и самоуверен  селянин, който не желае да влиза в кооператива, но това не го прави враг – кулак за местната власт.

Именно Пелин ще е прицелът на Васил – Драган Борисов – Йордан Спасов - бивш царски офицер, избягал от възмездието на Народния съд, който се опитва да го привлече за своята кауза да водят борба срещу новата власт от позицията на югославския ревизионизъм на Тито…

Защо?

Защото Тито премахва кооперативите и дава икономическа свобода на селячеството. По тази причина и пред очите ни се разиграва тази странна метаморфоза бивш царски офицер да е агент на УДБА и глашатай на официоза „Борба“, чрез който да воюва с комунистите – интересчии в родния му край.

Естествено е Пелин да съобщи на властите  - партийния секретар Дамян Инджев – Борис Ганчев за опита за вербуване.

Логично е малко по-късно същият Васил – Драган, заедно с други двама диверсанти да бъде заловен при опит за подпалване машинния парк на стопанството. Добавям, че акцията на Васил -  Драган цели да отвлече вниманието на българската власт от истинското нападение, което тръгва от гръцка страна и което ще бъде спряно с много усилия и помощта на местното население.

Толкова по сюжета, дело на Хаим Оливер и Анжел Вагенщайн и автор на песните Веселин Ханчев.

Режисьорите в тази си постановка не ползват усилията на корифея Бончо Карастоянов, заснел „Утро над родината“  и канят за оператор Емил Рашев.

Той се справя прилично със задачата си, като оценявам по достойнство усилието да изгради сносни психологически характеристики на героите, посредством портретите им, както и да създаде нужното напрежение и автентизъм, особено в баталните сцени, които , вероятно са наблюдавани от съветски емисари, както твърди Борис Цветанов, но които и днес поразяват със своята експресия и реализъм.

Музиката на популярните тогава Александър Райчев и Константин Илиев е пределно драматична и напрегната, като атмосферата, подобно и на „Утро над родина“ се разведрява от включените три песни, едната от които е подражание на руска частушка, но другите две носят в себе си патоса и оптимизма на защитниците на родината.

В случая не бих си позволил да твърдя, че целта е била създаването на граничарски мюзикъл, по-скоро песните носят със себе си нужното послание и разкриват същността на човешките характери и взаимоотношения.

А като цяло режисьорската работа може да се критикува за всичко друго, но не и за най-същественото – филмът е стегнат, концентриран, динамичен и се гледа  без особени усилия в рамките на 94 минути, за което и монтажистката Елена Попова заслужава заслужена похвала.

Що се отнася до каста – до голяма степен актьорите от „Утро над родината“ ги виждаме и тук.

Всички играят с огромен ентусиазъм и неподправен патос, но днес, от дистанцията от 65 години – премиерата е била на 27 декември 1952 г. в кинотеатър „Република“, дразни най-вече  декламативността, която трудно се прикрива и при интимните откровения примерно на Петко Шилото – Георги Калоянчев, който си признава свенливо пред лейтенант Маринов  - Любомир Кабакчиев, че обича учителката Ана Маркова – Милка Туйкова…

Сега искам да се върна към тезата на Борис Цветанов – че това е първият ни роден филм, забранен заради неподправения му национализъм.

Вероятно Цветанов е по-наясно с желанието на част от идеологическите цербери на режима като Венелин Коцев и Рубен Аврамов да се предпазят от проспана бдителност и да критикуват филма за националистичен уклон. Но аз не съм срещал документ – вкл. и партийно решение -  за неговото спиране. Напротив авторът сам признава, че новобранците го гледат още четвърт век, че негови фенове са генералите Иван Бъчваров и Добри Джуров.

Напълно логично, тъй като кариерното им развитие върви устремно нагоре именно в годините на сталинизма, а и защото много добре разбират, че това по същество поръчково заглавие върши добра възпитателна и пропагандна работа в казармата.

А и нали Ленин твърдеше, че „от всички изкуства за нас най-важно е киното“, именно отчитайки силата на неговото ПРОПАГАНДНО въздействие. Не съм далеко от желанието си да твърдя, че с някои свои сцени „Наша земя“ действително провокира патриотичната ни гордост. Над Нови извор лети американски самолет с гръцки отличителни знаци. Той стреля напосоки с картечница и ранява симпатичното хлапе Тошко – Йосиф Сърчаджиев. Смелите граничари Пекто Шилото – Калоянчев и Димо – Георги Георгиев – Гец са на своя пост.

Шилото поставя тежката картечница на рамото на Димо и сваля самолета, заедно със загиналия вече пилот…

На финала капитан Велков – Апостол Карамитев, командир на заставата и бивш партизанин, самоуверено отива при Комисията за регулиране на граничните спорове към ООН и прочита пред смаяните й членове, че правителството ни не признава резултатите й за законни и  че българите са провокирали граничния конфликт, тъй като тя не е безпристрастна и е американска…

Дръзко и скандално, но нали зад др.Червенков е др.Сталин, а „Сталин значи мир“, поне така пише на фасадата на най-представителната сграда на село Нови извор в разгара на корейската война. Не вярвам идеологическите наблюдатели да са се подразнили и от иначе много фриволно и плакатно поднесената сцена в гръцкия граничен пункт, където войници и офицери танцуват суинги, гонят курви и се наливат с кока кола…

Причината за нерадостната участ на „Наша земя“ е съвсем друга.

Той е жертва на своята ултраортодоксалност, както и на превратностите на конюнктурата, които много бързо го изхвърлят от полезрението и на критици, и на ментори и партийни работници. Затова след панегириците около премиерата, дело на титани като Павел Матев – „За нашата родна земя, за нашата татковина!“, „Народна младеж“, 6 януари 1953 и Филип Филипов „Високо патриотичен български филм“, „Отечествен фронт“, 16 януари 1953, ще трябва да мине четвърт век, преди в „Начало на българския социалистически игрален филм (1950 – 1956), в сп.“Киноизкуство“, 1977, кн.1, стр.63 ,Александър Грозев да отбележи мимоходом – „дори и такива значително по-елементарни в художествено отношение творби като „Наша земя“ (1953) и „Граница“ (1954), са своеобразен емоционален документ на своето време, оставило следите си в искрения порив на цяло едно поколение да строи социализма и преобразява себе си“.

Филмът „Наша земя“ е толкова правоверен на догмата, че чак се умиляваш.

Има такива творби, рожба и на корифеи, които умират със своето раждане, поради моментни, конюнктурни съображения. Спомням си „Сбогом, Америка“, цветната издънка на Довженко, над която той се мъчи от 1949 до 1951 и която не може да завърши поради очевидната й непълноценност и измисленост.

При „Наша земя“ нещата не са по-розови.

Докато се довършва, в Москва между 5 и 14 октомври 1952 г. се провежда историческия 19 конгрес на ВКП /б/, преименувала се вече на КПСС . Другарят Сталин е начело на партията, СССР и цялото прогресивно човечество, но само два месеца след официалната втора премиера на филма – на 5 март  - умира.

Три години по-късно е развенчан от др. Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС, на закрито заседание на 25 февруари 1956 г., а веднага след това на 6 април у нас пада от власт и др.Вълко Червенков.

Как да се прожектира граничарския екшън официално, когато е верноподанически настроен към най-крупните политически  фигури у нас и СССР, които вече са на бунището на историята?

В добавка и България постепенно нормализира отношенията със своите съседи  - първо с Югославия през 1954 г., благодарение и на СССР и Хрушчов, след това с Гърция и накрая с Турция.

Кому е нужен тогава филмът „Наша земя“?

Нужен е на нашата история, на изследователите на киноизкуството ни в неговия най-закостенял и стресиращ период от началото на социалистическия реализъм, когато новият термин, измислен в Москва през 1932 г.ражда у нас първите си отровни плодове на автентичен истински соц.реализъм, неизменно и кръвно свързан със сталинизма.

Именно от такава позиция може да възприемем „Наша земя“ като шести поред, умело направен, но нескопосен в художествено отношение  факт, с който родната кинематография атакува актуална проблематика през призмата на груба пропаганда и смехотворно усвояване на постулатите на новия метод, които много бързо обезсмислят цялото начинание, доказвайки само за три години неговата креативна и житейска несъстоятелност.

Иначе си заслужава гледането.

Откъде иначе щях да разбера, че мечтата на младия Йоско Сърчаджиев  -  адептът на демокрацията , на СДС и Иван Костов е да стане тракторист и че Калоянчев, освен да пее с бастунче „Циливилизасион!...“ може и да сваля с картечница, качена на гърба на Гец, американски самолети.

Та той е българският Рамбо тридесет години по-рано и това Силвестър Сталоун трябва да му го признае!

 

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Любов е всичко, което можеш да предадеш. Предателство може да има само ако има любов.“

Джон Льо Каре, английски писател, роден на 19 октомври преди 86 години

Анкета

Приключен ли е случаят с проф. Владко Мурдаров, уличен от Съюза на преводачите в плагиатство?

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

„Държавата срещу Фриц Бауер“ на Ларс Крауме (ревю)

Разбиването на един исторически мит, изваждането на светло на личността на Фриц Бауер, съпротивата срещу демократизацията на Германия правят необикновен този филм.

Филм за оцеляването и запазването на човешкото достойнство

„Първо убиха баща ми“ е коректно и майсторски направена лента. Този епос няма да бъде касов бестселър, но ще остане като знак за творческата зрялост на  Анджелина Джоли.

„Блейд Рънър 2049“ - достойно продължение  на оригинала 

До голяма степен Райън Гослинг изнася храбро шоуто на гърба си - до срещата си с Харисън Форд.

„Земя на сенки“ от Елизабет Костова – амбициозен замисъл, неоригинална трактовка

Ценя усилието на Елизабет Костова да направи достояние на света сложната и обременена съдба на българския интелектуалец в годините на соца, но за съжаление усилието й има скромен коефициент на полезното действие, тъй като разорава самоуверено и отривисто една вече отдавна експлоатирана тема.