БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Дюнкерк“(2017) на Кристофър Нолан не е стандартен филм за знаменита битка от Втората световна война. Друг на негово място с такъв бюджет от 150 милиона долара би направил кърваво епично платно, подобно на „Спасяването на редник Райън“ (1998) на Спилбърг.

Нолан като сценарист и режисьор е имал да разреши няколко основни задачи. Освен финансирането , логистиката и осигуряването на подходящия екип, той е трябвало да прецени и осмисли как ще изгради драматургичната структура на своя филм. Можел е да направи ярко и свирепо зрелище, акцентирайки на самата битка. Могъл е да се съсредоточи само върху ПОСЛЕДСТВИЯТА от сблъсъка на англо-френските и германски войски, да покаже ужасите на войната и въздействието им върху обикновения войник и човек. Подобен подход демонстрира преди години Вайда в „Пейзаж след битката“ (1970).

Би опитал  да разсъждава за причините за поражението и да разтегне действието примерно до 6 юни 1944 г., преливайки „Операция „Динамо“ в „Операция „Овърлорд“, за да постигне необходимия оптимистичен ефект – спасихме  338 000 души и сега си го връщаме на нацистите!

Имаше и такива военни филми на времето в бившия СССР – споменавам само „Живи и мъртви“ (1964) на Александър  Столпер.

В него не се разглеждаха ПРИЧИНИТЕ за разгрома на съветските войски през лятото и есента на 1941 г., а се наблягаше на героизма и устойчивостта им, които без да губят присъствие на духа през месеците на обсади и отстъпления, оцеляваха, за да  доживеят контранастъплението на 5 декември 1941 г. под стените на Москва.

Нолан предпочита свой вариант на разказа. Битката е приключила , англо-френските войски са изтласкани до Дюнкерк. Но това още не е пълна победа за Райха. Няма ги непобедимите рицари на Рундщет и Майнщайн, пълното обкръжение и пленът се бавят, а от прословутата авиация на Гьоринг забелязваме само три самолета, които наистина всяват шок и ужас сред войниците.

Всъщност в тези напрегнати и ужасяващи часове и дни от началото на юни 1940 г. се води борба с времето – кой ще надделее и оцелее. Залогът е бъдещият ход на разрастващата се война. Германците са уж победители, но не успяват да пленят хилядите бойци, без които Британската империя трудно би отстояла в по-нататъшната борба. Нещо повече и самолетите са им кът, след като и трите, които атакуват пристанището , са свалени. Положението и при англо-французите не е никак розово. Те са претърпели тежко поражение в битката за Франция.Изтласкани са до морския бряг.

Разполагат с два изтребителя „Спитфайър“… Отсреща е Британия, но,за да стигнат до нея, все пак хората трябва да бъдат спасени , евакуирани и извозени.

Нолан прилага брилянтен драматургически ход, разсичайки разказа и преплитайки три сюжетни линии – поведението на пехотата на брега,изследвано в продължение на седмица, напрегнатото очакване на цивилните кораби и фрегати, които трябва да пристигнат по море от Англия за един ден и жестоката съпротива във въздуха срещу трите пикиращи „Месершмита“, продължила около час екранно време.

Така историята е обхваната и претворена по въздух, море и суша, с акцент върху реализма и клокочещия вътрешен драматизъм, за което голяма заслуга има камерата на Хойт  Ван Хойтема и завладяващата музика на Ханс Цимер, която със своето часовниково тиктакане, обрати в темпото и мрачни струнни клинове, буквално пробива съзнанието ни като свредел. Целта е в надпревара с времето войниците  да не попаднат в плен, с което фактически запазват своя потенциал за в бъдеще.

Любопитното е, че и във филма, а смятам, че така е било и преди 77 години , малко хора осъзнават цената на успешната евакуация. Нолан много коректно показва този факт с приемането на британците на родна земя. Те са унили и обезсърчени, но посрещачите ги чувстват като герои, именно защото са устояли на врага и са оцелели.

И за да бъде всичко в унисон, в купето ще се чете вестник „Уеймут хералд“ с отпечатаната прочута реч на Чърчил от 4 юни 1940 г. – „Ще продължим до края, ще се бием във Франция, ще се бием в моретата и океаните, ще се бием с растяща увереност и растяща сила във въздуха, ще отбраняваме нашия остров, каквато и да бъде цената, ще се бием на бреговете…“

„Дюнкерк“ е филма за оцеляването.

В него няма нужда от високопарни слова и в случая се сблъскваме с уникален феномен – скъп и мащабен филм с толкова кратък диалог (особено на фона на говорилнята в „Опасно безсъние“, 2002 и „Черният рицар : Възраждане“, 2012) а и като че ли за Героите не е наложително да се пее.

В критичната ситуация от началото на юни 1940 г. всеки войник, стрелял срещу врага, издържал и оцелял, е герой. Затова  актьорският състав е  разделен между известни звездни имена като Килиън Мърфи, Том Харди, Кенет Брана и Марк Райлънс и напълно непознатите Фион Уайтхед и Деймиън Бонар.

На мен лично ми допадна свежото и автентично излъчване на Фион Уайтхед – Томи, младеж, вкаран във вихъра на войната и съвестно изпълняващ своите задължения, подкупващото и уверено присъствие на Майк Райлънс – господин Доусън, вършещ спокойно и уверено своята спасителна мисия с корабчето си „Небесен камък“, както и непоколебимата увереност на Кенет Брана – командир Болтън, изпълнил с достойнство спасителната си мисия и останал в Дюнкерк в помощ на французите.

Том Харди също има своите минути на слава, той е смел и ефективен въздушен ас, но неговият героизъм е подчинен на суровия реализъм на платното и затова след като изпълнява  задачата си, ще бъде принуден да приземи останалия без гориво самолет , да го подпали и попадне в плен…

Кристофър Нолан създава едновременно интимен и вълнуващ епичен филм.

Той доказва нагледно, че за Втората световна война може да се разказва и така – без излишен патос, но с топлота и достоверност.

Както и да разкрие своята гледна точка за това знаменито сражение, в което се оказва по – важно да се спасиш, когато си сломен, за да продължиш борбата със силния враг…

Не ми се гадае, но след радушната критична оценка, очаквам „Дюнкерк“ да намери своята публика.

Нолан знае какво да й поднесе, зрителят е наясно какво да очаква от него.

Осъществи ли се успешно и тази среща, епосът ще има щастлива съдба, подплатена със солидни касови сборове и поредица от престижни награди.

„Дюнкерк“ ги заслужава – убеден съм в това.

 

„Дюнкерк“, 2017, 107 мин., сц. и реж.Кристофър Нолан, „Уорнър брадърс“

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

  • ПОРТРЕТ

    Почит за Стефан Данаилов 

    Гледайки днес превъплъщенията му сме наясно, че дори и най-баналните, най-екзалтираните и конюнктурните са ценни именно като част от неговата биография.

"Сега имаме хубави дрехи, хубави домове и т.н., а нямаме желание за духовна храна.”

Райна Кабаиванска, оперна певица, родена на 15 декември преди 83 години

Анкета

Харесвате ли "Междузвездни войни", които не са на Джордж Лукас?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

Думи за Михаил Себастиан

Неголямо по обем, но силно и интересно е литературното творчество на този автор.

"Идеал" или "Турбо"

"Дъвка за балончета" пита какво се е случило с децата на 80-те и техните мечти.

Страстта като невъзможност за щастие

50 години от екранизирането на  "Анна Каренина" от Александър Захри. Изпълнението на Татяна Самойлова се нарежда сред световните образци на тази роля за всички времена.