БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Да се екранизира „Ана Каренина“ (1877) е примамлива, благородна и трудна задача. Книгата е сравнявана с „Мадам Бовари“ (1875), но макар да съм голям почитател на Флобер, смятам постигнатото от Толстой за по-важно за руската и световната литература.

На тази класическа творба са правени безброй адаптации.

Повечето постановчици са привличани от грабващия образ на Ана Аркадиевна Каренина, от дръзките й постъпки, характеризиращи я едва ли не като еманципантка и феминистка, от впечатляващата й любов с Вронски и унизителните й отношения със съпруга Сергей  Каренин, от трагичната й съдба.

Малко от тях обръщат внимание на обществените проблеми, на започналите предпазливи и крайно необходими реформи в Русия, които мъчително трудно я модернизират, най-вече благодарение усилията на император Александър II Романов.

В моята класация има четири важни екранизации по романа на Лев Толстой.

Първата е от 1935 г. на Кларънс Браун с Грета Гарбо и Фредерик Марч – Вронски, за която Гарбо  заслужено печели наградата на нюйоркската асоциация на киноикритиците за главна женска роля.

Подчертавам, че това е сбита и стегната постановка, с основен акцент върху драмата на Ана.

Гарбо се справя прилично с отговорната си задача, повтаряйки и надграждайки постигнатото в нямата версия „Любов“ (1926), дело на Едмънд Голдинг и Джон Джилбърт.

Добри думи заслужава филма от 1948 на Жулиен Дювивие, най-вече заради осигурения голям бюджет, стремеж в рамките на 139 минути да се обхване романа, техническото му съвършенство и добрите актьорски превъплъщения на Вивиан Ли и Ралф Ричардсън като сем.Каренини, без да забравяме за  Киърън Мур, не успял, въпреки похвалните усилия, да изгради убедителен образ на Вронски.

Възможно най-адекватната и вярна на романа е версията на Александър Зархи от 1967 г. с Татяна Самойлова и Василий Лановой като Ана Каренина и Вронски. Това е силна, ярка и пищна версия с отлични актьорски изяви. Може би е първият сериозен и важен съветски филм, в който има еротика.

По този повод навремето покойната ми майка ме осветли, че заради сложността и деликатността при заснемането на интимните сцени ,се е наложило за ролите да се изберат съпрузи, макар и бивши…

Добавям и филмът на Бърнард Роуз от 1997 г.със Софи Марсо  - Ана и Шон Бийн – Вронски, вероятно най-екстремната и осъвременена като звучене и послание.

Къде поставям творбата на Карен Шахназаров?

На едно ниво с тази на Зархи.

Шахназаров е наясно, че посяга към патинирана класика, че има страници и глави от романа, които звучат прекалено ретро и отдалечено от днешната аудитория.

Нужен му е бил помощник, който да центрира, преосмисли и финализира идейно-смисловите внушения на романа.

Имал е нужда от текст, който да доуплътни – колкото и еретично да прозвучи подобна констатация – сюжета, образите и обобщенията на „Ана Каренина“.

Такъв се оказва „На война с Япония“ (1928) на Викентий  Вересаев.

Ще кажете – що за необичаен и ненужен ход?

Но не е така.

Шахназаров държи да види историята в развитие, да проследи съдбите на Вронски и Сергей Каренин – син в перспектива ,откривайки ги в Манчжурия, в разгара на руско-японската война от 1904 г.

Този подход само на пръв поглед е абсурден.

В романа Вронски заминава доброволец в сръбско-турската война, започнала на 20 юни 1876 г., тоест той се връща на военна служба.

Логично е 30 години по-късно да е полковник и участник в следващата война, която империята води.

И защо да не се сблъска в полевата болница със сина на Ана Каренина, военен лекар, обрекъл се на хуманна и благородна професия, напълно по вкуса на покойната  му майка?

Защо да не разкаже именно на него – потърпевшия – цялата истина за тази невъзможна любов, за която и той плаща възможно най – високата цена?

Пуристите ще се мръщят, че в осемсерийната  (шестчасова) екранизация липсва сцената със самоубийството на Ана, но мен ме възхити краят, в който героите на перона са погълнати от парата на локомотива.

Всички знаем как свършва Ана Каренина и едноименният роман, но да потърсиш нова гледна точка, през която да затвориш сагата – за това се иска дързост и необременено креативно мислене.

Като цяло екранизацията на Шахназаров е реализирана с респект към Толстой, направена е с много вкус и любов.

Обхванати са основните сюжетни линии, централните образи присъстват пълноценно и пълнокръвно.

Хареса ми обстоятелството, че Шахназаров не се затваря само в рамките на личната драма, на сложните сблъсъци и конфликти в триъгълника Ана Каренина – Сергей Каренин – Алексей Вронски.

Той се интересува от съдбата на малкия Серьожа Каренин – Макар Михалкин, оказал се по-късно талантлив военен лекар, обръща необходимото внимание на Доли Облонска – Виктория Исакова, маркира започналите реформи в империята с появата на мировите съдии и губернските предводители.

А за да докаже, че все пак съществува непреодолима преграда между чувствата и действията на аристокрацията и обикновения народ вмъква  блестяща няма сцена при пристигането на Ана Каренина в имението на Вронски, в която тя случайно се сблъсква и разминава с един мужик, проследил я с много запомнящ се студен и безразличен поглед…

Безспорно „Ана Каренина“ (2017) e авторско дело на Карен Шахназаров като сценарист, режисьор и продуцент, осигурил парите за постановката от спонсори.

За цялостното въздействие на сагата допринася прецизната изчистена  визия на Алик Тагиров и Александър Кузнецов – не се забравят лесно пищният дворец на Алексей  Александрович Каленин,изпълнените с вътрешен драматизъм конни надбягвания, проследени от самия цар, както и финалния сблъсък с настъпващите японци в Манчжурия ,великолепната сценография на Сергей Февральов  и много силната музикална партитура на Юрий Потеенко.

Разпределението на ролите е добре обмислено и безупречно.

Виктория Исакова се справя блестящо с неблагодарнта роля на Доли, същото важи и за Дмитрий Милер като брата на Вронски,Кирил Гребеншчиков е впечатляващ като зрелия Сергей Каренин – образцов лекар и ръководител на лазарет и типичен руски човек на духа.

Много убедителна е интерпретацията на Виталий Кишченко като Алексей Каренин – събрана, премислена, привидно хладнокръвна, но прикриваща умело бушуващите отвътре страсти.

Каренин на Кишченко е образцовият държавен мъж и реформатор, от когото съдбовно се нуждае обществото – никой друг от обкръжението му, като изключим помъдрелия Вронски, не надскача нивото на лично – битовото и не се интересува от промените в държавата, без които тя бавно, но сигурно загнива.

Алексей Каренин е човек на дълга, но и на компромиса.

Той прощава на Ана, съгласява се на развод, но запазва сина за себе си.

Така смята, че е почтено и справедливо – жестове и компромиси до определена граница.

Максим Матвеев – съпруг в живота на Елисавета Боярска , е брилянтен в изявата си на Алексей Вронски.

Той изгражда в обем и дълбочина неговия образ, разкривайки най – ценните черти, с които свързваме обикновено руския интелигент – от чувство за дълг и отговорност, през либерално отношение към любимата жена до желанието за тласкане напред развитието на обществото.

До голяма степен Вронски – в тълкуванието на Матвеев и Шахназаров, е съответник и двойник на Каренин.

Не случайно накрая и неговият компромисен лимит към приумиците на Ана Каренина се изчерпва, а след сполетялата го лична трагедия взема и най – правилното решение – да се върне на военна служба и завърши живота си като герой, паднал за честта на родината си.

Елисавета Боярска е от новото поколение руски звезди.

Направи ми впечатление в отлично заснетата драма на Сергей Снежкин „Контрибуция“ (2016), където игра в тандем със съпруга си Максим Матвеев.

Тя бе богатата вдовица Чагина, а той белогвардейският генерал  Пепеляев.

Смятам, че изборът й за ролята на Ана Каренина е логичен и точен.

Много е важно, че Боярска я развива в движение и пълнота, че не застива само до сексапила, еманципацията и личните чувства.

В нейната трактовка Ана изживява сложна метаморфоза и от приятна, привлекателна и любяща жена, се превръща в максималистка, егоистка и истеричка, която в стремежа да запази само за себе си Вронски, е готова да го унижава, заплашва и наказва.

Включително и чрез самоубийството си.

Считам, че заради нейната силна изява образът само печели, подтиквайки към размисъл всеки тв зрител.

В заключение посочвам, че „Ана Каренина“ (2017) на Шахназаров е сред най-представителните и амбициозни руски сериали, появили се през настоящата година.

Аз го слагам редом до „Мата Хари“ на Дени Бери, Джулиус Берг и Олга Ряшина и „Екатерина.Полет“ на Дмитрий Йосифов.

Отделна тема, която само маркирам, е колко силно развита в Русия е телевизионната индустрия, какви ярки сериали се появяват непрекъснато и да се съревноваваш с филми, зад които стоят продуценти като Консткантин Ернст – „Мата Хари“ и Джаник Файзиев – „На лов за дявола“ на реж.Давид Ткебучава, е не само въпрос на чест, но и на лична амбиция.

Така се доказваш като художник и производител, създаваш качествен и популярен  продукт и се стремиш да се развиваш в сериозна конкурентна среда.

Какво може да искаш в повече?

 

„Ана Каренина“, 2017, 360 минути,сц. и реж.Карен Шахназаров, производство „Мосфильм“ и телеканал „Россия“

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

  • ПОРТРЕТ

    Почит за Стефан Данаилов 

    Гледайки днес превъплъщенията му сме наясно, че дори и най-баналните, най-екзалтираните и конюнктурните са ценни именно като част от неговата биография.

„Животът е толкова прелестно заклинание, че всеки търси начин да го развали.“

Емили Дикинсън, американска поетеса, родена на 10 декември преди 187 години

Анкета

Харесвате ли книгите на Дан Браун и филмите по тях?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

"Идеал" или "Турбо"

"Дъвка за балончета" пита какво се е случило с децата на 80-те и техните мечти.

Страстта като невъзможност за щастие

50 години от екранизирането на  "Анна Каренина" от Александър Захри. Изпълнението на Татяна Самойлова се нарежда сред световните образци на тази роля за всички времена.

Рафаел – необходимата невинна жертва

„Рафаел“ е важна и значима книга в творческата биография на Леа Коен.