САВА СЛАВЧЕВ

Току що свърших „Мистър Гуин“ на Алесандро Барико. Шантава, поетична, умна, деликатна и красива книга. Роман с мистерия без следа от клишета. Книга на равновесието, на крехкия баланс, който само Барико успява да внася в романите си. Семпла атмосфера, тънки нюанси, неизказани слова, тишина.

Сюжетът е много прост. Успешен писател решава да приключи с писането. През последните 12 години е познал слава, пари, интервюта, разпознаваемост и всичко произтичащо от това. Внася  в „Гардиcн“, в неделната рубрика, своите 52 неща, които повече не желаe да прави. Сред тях е и писането на книги.

Не знае какво ще прави по-нататък и неговият агент е силно обезпокоен. В един момент мистър Гуин решава, че ще бъде копист. Ще рисува портрети. Само че той не умее да рисува. Затова ще ги рисува с думи.

Няма да преразказвам книгата. Ще кажа само, че в нея Барико иска да стигне до същината: (какъв е, кой е) човекът, смисълът. Желание за деконструкция и реконструкция, опит чрез деперсонализиране да се разкрие идентичността и истинската същност на субекта. И мистър Гуин пише портрети. Барико е лукав, той знае, че искаме да ги прочетем и затова не го предлага. Би било шаблон. Свикнали сме да се запознаваме с героите, които в романа да се разкриват и изграждат допълнително с развитието на действието. Барико прави точно обратното с героя си: в началото ни го представя, описва някои негови черти, а после тотално го скрива от погледа ни, мистър Гуин потъва в неизвестност. 

Както винаги Барико е необичаен, за него може да се каже всичко освен това, че е предвидим. И в този роман има някои красиви фрази, които звучат като сентенции. 

Книга, която трябва да бъде вкусена.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

    Елин Пелин - "Напаст Божия"

    Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем!

„В живота, както и в изкуството, аз мога да се справя със себе си и без Господ Бог. Но не мога да съществувам - аз, страдащият човек - без нещо по-голямо от мен, нещо, което изпълва целия ми живот - без творческата сила.“

Ван Гог, холандски художник, роден на 30 март преди 167 години

Анкета

В пандемията купувате ли книги онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Живот на една гара“ –  анатомия на самотата и страха

Романът следва  модела на знаменити световни романи, решени като философски есета - притчи: „Процесът“ на Франц Кафка, „Чумата“ от Албер Камю, „Погнусата“ от Жан-Пол Сартр, пиесата „Носорозите“ на Йожен Йонеско.

„Останалото е пепел“ - драматична история с универсално звучене

 

Филм с такъв скромен бюджет – 300 000 лева,  все пак звучи автентично като визия.

По следите на разработката „Ятаган“

Добре е да се разделяме с миналото си, смеейки се, но, когато то не си е отишло и е все още стряскащо настояще? Да се шегуваме или да плачем?