МИТКО НОВКОВ, СП. "СЪВРЕМЕННИК"

Всички досега разглеждани книги се занимават с българското – парадоксално-иронично от Асен Сираков, готически-мрачно от Георги Тенев, романтически-поетично от Иван Димитров. При Момчил Николов няма такова нещо, казах на друго място, че „Последната територия“ е книга, която може да бъде написана от всеки човек във всяко кътче на планетата Земя. Вярно, втората част се развива в София, проследява компулсивно-импулсивните обсесии (психиатърът Момчил Николов добре се ориентира в психическите разстройства на своите пациенти – о, простете! – герои) на сънародник, работещ като рекламен инвентор, собственик на фирмата. Но доколко това българско приключение е несъществено за романа личи, че в тази част авторът хич не си е дал зор: онова, което принуждава героя му да бяга, е поредното описание на сблъсък с българска мутра, сполучливо и с ирония наречен Сръбския.

Романът тече наобратно: постепенно разбираме каква е тази „последна територия“, за която иде реч в заглавието. Това е всъщност територията на съня, главният герой Маноло, пострадал от приемането на лекарството талидомид – родил се е с фокомелия, деформация на крайниците, има прелестната способност да влиза в чужди сънища. И тук фантазията на Момчил Николов се развихря: не може да се отрече таланта му да гради повествованието, да го иззижда така, че да му е винаги под око. Мери с отвеса, права стена (се) получава. Да, така е, права е, вярно, но толкова правоверно права, че е чак скучна. За съжаление, тази дебела книга не е, да речем, като една друга дебела книга, преводна, „Ние, удавниците“ на датчанина Карстен Йенсен, която щом веднъж хванеш в ръцете си, не ти се ще да изпуснеш; „Последната територия“ се чете с усилие, с досада, със съклет. Отегчителна е и бързо омръзва. Честно казано, не зная какво толкова видяха в нея нейните адепти, в. „Култура“ дори я направи свой „избор“, но да избереш „Последната територия“, а да не избереш „Една и съща река“ на Здравка Евтимова или „Камбаната“ на Недялко Славов си е чиста проба естетическо късогледство. Или направо слепота вследствие дълбок коматозен сън за стойностното.

Кой знае, може би точно тази не-българскост на романа на Момчил Николов е причина за харесването му, симптом на старата язва на българския интелигент: колкото по-малко българско, толкова повече европейско и модерно. Макар че, ако не броим „Осъдени души“ и „Захвърлен в природата“, няма голям роман, написан на български, чийто център да не е българското – тръгваме от „Под игото“ и стигаме до „Възвишение“. Основна част от действието на „Последната територия“ се развива в бленуваната Барселона – за българите от XXI век европейска дестинация, много повече жадувана в сравнение някогашните топоси на желанието Париж, Виена, Берлин, Мюнхен, Прага…

Авторът си е поставил задача така да опише каталунската столица, сякаш се е родил в нея. Но в нейното описание и в другите описания, свързани с действието, така се увлича в употребата на думи, че уморява читателя: „Трябваше да се обърне внимание и на животинския свят: определено неагресивни и годни за ядене видове бяха добре дошли, но разните там хищници и отровни влечуги, които на бърза ръка биха могли да осуетят еволюционните ми планове, трябваше на всяка цена да бъдат избягвани; откъм фауна ми трябваше такова място, където щях необезпокояван да заемам върха на хранителната верига.“ Награмадяване на думи, думи, думи, на трябваше, трябваше, трябваше: Момчил Николов, за съжаление, се отказа от стройното и стегнато разказване, изложено от него в „Hash oil“ – според мен най-хубавата му книга, за да продължи със словесното преобилие на „Кръглата риба“ – също толкова досадна като „Последната територия“, независимо от демонстрираната и там фантазия на автора. Впрочем, може би точно в това е дефицитът (или май е по-добре да кажем мултифицитът) на неговото писане: дотолкова се увлича в хрумванията си, така си ги харесва и им се кефи, че няма никаква воля, хеле пък желание да се откаже от което и да е от тях. Суета на въображението. Книгите му набъбват, разширяват се и се надуват без цялата тази куха екстензивност да има кой знае какво отношение към разказа. Трупа, трупа, трупа до пълно отегчение…

Та в този смисъл „Последната територия“ не е друго, освен едно с широк замах натаманено скучно четиво. Скучно до отчаяние…

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Всяка книга има свой собствен живот, но и съдържа живота на автора. Всеки читател чете уникална книга, съдържаща освен живота на героите, също и неговия собствен живот.“

Милорад Павич, сръбски писател, роден на 15 октомври преди 90 години

Анкета

Одобрявате ли Нобеловите награди на Олга Токарчук и Петер Хандке?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Ах, този Жокер!

 

В „Жокера“ Финикс открадва шоуто и доказва, че е един от най -добрите и подготвени актьори на съвремието ни.

"Потъване в Мъртво море" – всеки детайл си тежи на мястото

В тези разкази има напрежение, има пребогат език, който създава картини, които можеш да пипнеш и подушиш. 

Лекът срещу пораженията на „Поразените“

Допада ми способността на романистката да бъде честна към историята – за първи път в български роман видях сцена, която отдавна исках да бъде създадена – как с користна и пропагандна цел комунистите използват черните забрадки на майките на убитите от жандармерията партизани преди 9 септември за гнусния си план чрез т.н. Народен съд да се разправят със своите противници .