МИТКО НОВКОВ, СП. "СЪВРЕМЕННИК"

Всички досега разглеждани книги се занимават с българското – парадоксално-иронично от Асен Сираков, готически-мрачно от Георги Тенев, романтически-поетично от Иван Димитров. При Момчил Николов няма такова нещо, казах на друго място, че „Последната територия“ е книга, която може да бъде написана от всеки човек във всяко кътче на планетата Земя. Вярно, втората част се развива в София, проследява компулсивно-импулсивните обсесии (психиатърът Момчил Николов добре се ориентира в психическите разстройства на своите пациенти – о, простете! – герои) на сънародник, работещ като рекламен инвентор, собственик на фирмата. Но доколко това българско приключение е несъществено за романа личи, че в тази част авторът хич не си е дал зор: онова, което принуждава героя му да бяга, е поредното описание на сблъсък с българска мутра, сполучливо и с ирония наречен Сръбския.

Романът тече наобратно: постепенно разбираме каква е тази „последна територия“, за която иде реч в заглавието. Това е всъщност територията на съня, главният герой Маноло, пострадал от приемането на лекарството талидомид – родил се е с фокомелия, деформация на крайниците, има прелестната способност да влиза в чужди сънища. И тук фантазията на Момчил Николов се развихря: не може да се отрече таланта му да гради повествованието, да го иззижда така, че да му е винаги под око. Мери с отвеса, права стена (се) получава. Да, така е, права е, вярно, но толкова правоверно права, че е чак скучна. За съжаление, тази дебела книга не е, да речем, като една друга дебела книга, преводна, „Ние, удавниците“ на датчанина Карстен Йенсен, която щом веднъж хванеш в ръцете си, не ти се ще да изпуснеш; „Последната територия“ се чете с усилие, с досада, със съклет. Отегчителна е и бързо омръзва. Честно казано, не зная какво толкова видяха в нея нейните адепти, в. „Култура“ дори я направи свой „избор“, но да избереш „Последната територия“, а да не избереш „Една и съща река“ на Здравка Евтимова или „Камбаната“ на Недялко Славов си е чиста проба естетическо късогледство. Или направо слепота вследствие дълбок коматозен сън за стойностното.

Кой знае, може би точно тази не-българскост на романа на Момчил Николов е причина за харесването му, симптом на старата язва на българския интелигент: колкото по-малко българско, толкова повече европейско и модерно. Макар че, ако не броим „Осъдени души“ и „Захвърлен в природата“, няма голям роман, написан на български, чийто център да не е българското – тръгваме от „Под игото“ и стигаме до „Възвишение“. Основна част от действието на „Последната територия“ се развива в бленуваната Барселона – за българите от XXI век европейска дестинация, много повече жадувана в сравнение някогашните топоси на желанието Париж, Виена, Берлин, Мюнхен, Прага…

Авторът си е поставил задача така да опише каталунската столица, сякаш се е родил в нея. Но в нейното описание и в другите описания, свързани с действието, така се увлича в употребата на думи, че уморява читателя: „Трябваше да се обърне внимание и на животинския свят: определено неагресивни и годни за ядене видове бяха добре дошли, но разните там хищници и отровни влечуги, които на бърза ръка биха могли да осуетят еволюционните ми планове, трябваше на всяка цена да бъдат избягвани; откъм фауна ми трябваше такова място, където щях необезпокояван да заемам върха на хранителната верига.“ Награмадяване на думи, думи, думи, на трябваше, трябваше, трябваше: Момчил Николов, за съжаление, се отказа от стройното и стегнато разказване, изложено от него в „Hash oil“ – според мен най-хубавата му книга, за да продължи със словесното преобилие на „Кръглата риба“ – също толкова досадна като „Последната територия“, независимо от демонстрираната и там фантазия на автора. Впрочем, може би точно в това е дефицитът (или май е по-добре да кажем мултифицитът) на неговото писане: дотолкова се увлича в хрумванията си, така си ги харесва и им се кефи, че няма никаква воля, хеле пък желание да се откаже от което и да е от тях. Суета на въображението. Книгите му набъбват, разширяват се и се надуват без цялата тази куха екстензивност да има кой знае какво отношение към разказа. Трупа, трупа, трупа до пълно отегчение…

Та в този смисъл „Последната територия“ не е друго, освен едно с широк замах натаманено скучно четиво. Скучно до отчаяние…

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • IN MEMORIAM

    Кристиан Таков - "Времето е особено"

    Думи на доц. Кристиан Таков - преподавател по право в Софийския университет, автор на книги, защитник на правото, към абсолвенти юристи. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"Не изисквай от детето си отплата за всичко, което си направил за него."

Януш Корчак, педагог, роден на 22 юли преди 140 години

Анкета

Вреден ли е медийният закон на Пеевски?

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

За новите стихове на Георги Константинов

Ценителите на поетичното слово у нас го обикнаха още при дебюта му в края на 60-те години с „Една усмивка ми е столица” и „Неграмотно сърце”.

Роман за Добри Войников

„Студени гнезда“  е изпълнила предназначението си – да припомни заслугите на една значима личност, да подложи на проверка нашата памет и патриотични чувства и да ни напомни деликатно, че съдбата ни е такава, каквато сами си я изковем.

За „Соло“ без гняв, но с разочарование

Основният виновник за получения резултат е продуцентът Катлийн Кенеди, силният човек в „Дисни“, сменила безцеремонно Крис Милър и Фил Лорд и сметнала, че тандемът Каздан  - Хауърд ще е по-успешен и рентабилен.