БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Гледах с напрегнато внимание „Рай“ (2016) на Андрей Михалков – Кончаловски. Без съмнение е кино от висока класа, но не за всеки. „Рай“ те провокира и те кара да се замисляш постоянно – над интригата, режисьорските решения, дори и върху разказаната история. Защото в сценария на Елена Кисельова и Кончаловски липсват баталните битки, няма ги политкомисарите, а героите са нетипични и нестандартни. Филмът е посветен на руските емигранти, които по време на Втората световна война са се борили срещу нацизма.

Това е първата изненада.

Втората е главната героиня.

Олга Каменская е аристократка, княгиня, пратена в концлагера  - вероятно Равенсбруг, заради помощта й при укриване на еврейски деца в окупирана Франция. Зад Каменская – Юлия Висоцка се крие обаятелния образ на канонизираната „Монахиня в света“ Елисавета Кузмина – Караваева, някогашна есерка и поетеса от руския „сребърен век“. Олга влиза в интересна колаборация с още два знакови персонажа в спектакъла, формирайки своеобразна кинематографична Света Троица, чрез която се търси и подчертава богоподобието в човека – френският полицай Жюл – Филип Дюкен и германският нацистки фанатик Хелмут Краузе – Петер Курт.

Жюл е обикновен полицай, малък човек, вършещ съвестно своите служебни ангажименти. Двойникът на Люсиен Лакомб има лошият късмет да живее в неподходящо време и да се занимава с не толкова почтени задачи, заради които получава куршум в тила от бойци на Съпротивата пред погледа на втрещения му син.

Олга в много зрялата интерпретация на Юлия Висоцка е хедонистка, моден арбитър, редактор на сп.“Воуг“, със свободни разбирания за личния си живот.

Тя може да избегне бурята, но се води от зова на сърцето си. А именно то й подсказва, че трябва да спасява еврейски деца, а на финала ще избере саможертвата – въпреки осигурения от Краузе швейцарски паспорт, замествайки Роза – Вера Воронкова, за която така и не разбираме дали е арменка или еврейка, но ни става ясно, че малтретира Олга, за да получава от нея цигари и козметика като отвратителното капо на бараката.

Чрез Олга Кончаловски лансира своите православни възгледи, свързани със страданието и саможертвата като елементи от човешкото изкупление, полемизирайки скрито с рационалните постулати на Запада.

Разум срещу чувство и две тоталитарни идеологии се вплитат в смъртоносен възел в тази вълнуваща човешка драма.

Краузе е също аристократ, той е учил в университета в Кьонигсберг, градът на Кант, почитател е на руската литература и в частност на Чехов, за когото готви дисертация, чиято защита е осуетена от войната. Но същевременно е деен член на НСДАП, отвратен е от унижението на собствената си родина и без да е антисемит ненавижда  евреите. Той не е олицетворение на загиващата аристокрация, приела по принуда сътрудничеството с хитлеристите, за което разказва шедьовъра на Висконти „Залезът на боговете“ (1969). Влизането му в нацистката партия е съзнателен избор, който закономерно го свързва с Химлер – Виктор Сухоруков и получаването на примамливата служба инспектор за корупционните практики в концлагерите. Освен всичко друго Краузе е имал краткотрайна връзка в Италия с Олга през 30-те години, а срещата им в концлагера само подпалва угасналите чувства. Логично идва алтруистичния жест с осигуряването на паспорта за любимата, която трябва да бъде изтеглена в Швейцария.

Закономерно стигаме и до финала, нямащ нищо общо с очакванията ни. Олга предпочита саможертвата, защото сама така може да спаси личния си свят от обсебилите я илюзии и защото пред човек – според режисьора – има само два пътя, които може да следва – на светеца и на мерзавеца.

Всеки избира дали ще избере гибелта или спасението.

Олга предпочита да е жертва, за да спаси душата си, Краузе чака с цинично безразличие, захапал скъпа цигара, бомбардировката на съюзническата авиация, която би трябвало да го вкара в гроба, знаейки добре, че Германия губи войната, но не съжалява за действията си, тъй като човечеството още не е готово за нацисткия рай на земята, оказал се всъщност чудовищен ад…

Четох отзиви в руски сайтове за филма и останах изненадан от критиката на някои потребители към предложения от Кончаловски финал. Ако и да е верен на историческата правда, те го смятат за клиширан. В критиките си държат темата за холокоста да бъде разработена по – задълбочено и проникновено, а не само да се чопли повърхността й и независимо че осъзнават, че филмът „Рай“ е от тъй наречените фестивални заглавия, предназначен за ограничена публика, имаща съответната квалификация и потребности, не са доволни, че с така предложеният край постановчикът се е придържал към  послание, което да задоволи претенциите на неговите продуценти. Независимо че и самият той е един от тях…

Смятам тези критики за неоснователни.

Да, друго би било Олга да избяга в Швейцария, а Краузе да умре в пламъците на бомбардировките, но нали тогава цялото послание и режисьорската  концепция щяха да отидат по дяволите в буквалния смисъл на думата?

И още нещо – трудно се гледа чернобял филм, дори когато е естетски заснет от Александър Симонов. Но с този си избор Кончаловски остава верен на духа на епохата, а и отдава дан на прочути класики като „Концлагер  № 17“ (1953) на Били Уайлдър и „Списъкът на Шиндлер“ (1993) на Стивън Спилбърг.

Нека уважим  подхода му и изгледаме „Рай“.

Заслужава си усилието, още повече като знаем, че е взел „Сребърен лъв“ във Венеция за режисура и наградата „Белият слон“ на  руската кинокритика за постановка и операторско майсторство.

 „Рай“ 2016, 130 мин., сц. и реж.Андрей Кончаловски, Продуцентски център Андрей Кончаловски  при финансовата подкрепа на Министерството на културата на Руската федерация

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Във всяко дете живее душа на поет.“

Ран Босилек, български писател и преводач, роден на 26 септември преди 134 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.