БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Гледах с напрегнато внимание „Рай“ (2016) на Андрей Михалков – Кончаловски. Без съмнение е кино от висока класа, но не за всеки. „Рай“ те провокира и те кара да се замисляш постоянно – над интригата, режисьорските решения, дори и върху разказаната история. Защото в сценария на Елена Кисельова и Кончаловски липсват баталните битки, няма ги политкомисарите, а героите са нетипични и нестандартни. Филмът е посветен на руските емигранти, които по време на Втората световна война са се борили срещу нацизма.

Това е първата изненада.

Втората е главната героиня.

Олга Каменская е аристократка, княгиня, пратена в концлагера  - вероятно Равенсбруг, заради помощта й при укриване на еврейски деца в окупирана Франция. Зад Каменская – Юлия Висоцка се крие обаятелния образ на канонизираната „Монахиня в света“ Елисавета Кузмина – Караваева, някогашна есерка и поетеса от руския „сребърен век“. Олга влиза в интересна колаборация с още два знакови персонажа в спектакъла, формирайки своеобразна кинематографична Света Троица, чрез която се търси и подчертава богоподобието в човека – френският полицай Жюл – Филип Дюкен и германският нацистки фанатик Хелмут Краузе – Петер Курт.

Жюл е обикновен полицай, малък човек, вършещ съвестно своите служебни ангажименти. Двойникът на Люсиен Лакомб има лошият късмет да живее в неподходящо време и да се занимава с не толкова почтени задачи, заради които получава куршум в тила от бойци на Съпротивата пред погледа на втрещения му син.

Олга в много зрялата интерпретация на Юлия Висоцка е хедонистка, моден арбитър, редактор на сп.“Воуг“, със свободни разбирания за личния си живот.

Тя може да избегне бурята, но се води от зова на сърцето си. А именно то й подсказва, че трябва да спасява еврейски деца, а на финала ще избере саможертвата – въпреки осигурения от Краузе швейцарски паспорт, замествайки Роза – Вера Воронкова, за която така и не разбираме дали е арменка или еврейка, но ни става ясно, че малтретира Олга, за да получава от нея цигари и козметика като отвратителното капо на бараката.

Чрез Олга Кончаловски лансира своите православни възгледи, свързани със страданието и саможертвата като елементи от човешкото изкупление, полемизирайки скрито с рационалните постулати на Запада.

Разум срещу чувство и две тоталитарни идеологии се вплитат в смъртоносен възел в тази вълнуваща човешка драма.

Краузе е също аристократ, той е учил в университета в Кьонигсберг, градът на Кант, почитател е на руската литература и в частност на Чехов, за когото готви дисертация, чиято защита е осуетена от войната. Но същевременно е деен член на НСДАП, отвратен е от унижението на собствената си родина и без да е антисемит ненавижда  евреите. Той не е олицетворение на загиващата аристокрация, приела по принуда сътрудничеството с хитлеристите, за което разказва шедьовъра на Висконти „Залезът на боговете“ (1969). Влизането му в нацистката партия е съзнателен избор, който закономерно го свързва с Химлер – Виктор Сухоруков и получаването на примамливата служба инспектор за корупционните практики в концлагерите. Освен всичко друго Краузе е имал краткотрайна връзка в Италия с Олга през 30-те години, а срещата им в концлагера само подпалва угасналите чувства. Логично идва алтруистичния жест с осигуряването на паспорта за любимата, която трябва да бъде изтеглена в Швейцария.

Закономерно стигаме и до финала, нямащ нищо общо с очакванията ни. Олга предпочита саможертвата, защото сама така може да спаси личния си свят от обсебилите я илюзии и защото пред човек – според режисьора – има само два пътя, които може да следва – на светеца и на мерзавеца.

Всеки избира дали ще избере гибелта или спасението.

Олга предпочита да е жертва, за да спаси душата си, Краузе чака с цинично безразличие, захапал скъпа цигара, бомбардировката на съюзническата авиация, която би трябвало да го вкара в гроба, знаейки добре, че Германия губи войната, но не съжалява за действията си, тъй като човечеството още не е готово за нацисткия рай на земята, оказал се всъщност чудовищен ад…

Четох отзиви в руски сайтове за филма и останах изненадан от критиката на някои потребители към предложения от Кончаловски финал. Ако и да е верен на историческата правда, те го смятат за клиширан. В критиките си държат темата за холокоста да бъде разработена по – задълбочено и проникновено, а не само да се чопли повърхността й и независимо че осъзнават, че филмът „Рай“ е от тъй наречените фестивални заглавия, предназначен за ограничена публика, имаща съответната квалификация и потребности, не са доволни, че с така предложеният край постановчикът се е придържал към  послание, което да задоволи претенциите на неговите продуценти. Независимо че и самият той е един от тях…

Смятам тези критики за неоснователни.

Да, друго би било Олга да избяга в Швейцария, а Краузе да умре в пламъците на бомбардировките, но нали тогава цялото послание и режисьорската  концепция щяха да отидат по дяволите в буквалния смисъл на думата?

И още нещо – трудно се гледа чернобял филм, дори когато е естетски заснет от Александър Симонов. Но с този си избор Кончаловски остава верен на духа на епохата, а и отдава дан на прочути класики като „Концлагер  № 17“ (1953) на Били Уайлдър и „Списъкът на Шиндлер“ (1993) на Стивън Спилбърг.

Нека уважим  подхода му и изгледаме „Рай“.

Заслужава си усилието, още повече като знаем, че е взел „Сребърен лъв“ във Венеция за режисура и наградата „Белият слон“ на  руската кинокритика за постановка и операторско майсторство.

 „Рай“ 2016, 130 мин., сц. и реж.Андрей Кончаловски, Продуцентски център Андрей Кончаловски  при финансовата подкрепа на Министерството на културата на Руската федерация

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Колкото повечето сме управлявани от идиоти и нямаме контрол върху съдбите си, толкова повече се нуждаем от истории кои сме, откъде идваме и какво е възможно.”

Алън Рикман, английски актьор и режисьор, роден на 21 февруари преди 74 години

Анкета

Гледате ли българско кино?

Да, с удоволствие - 32.3%
Да, с познавателна цел - 19.4%
Не, слабо е - 45.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Лицемерно е личният мотив да се представя за принципна битка

Документалният сериал „Путин, Русия и Западът“ се занимава с първото десетилетие от управлението на руския президент Владимир Путин, с ранните симптоми на неговата „епоха на стабилността“, с измазването на фасадата на „суверенната демокрация“.

"Посмъртна изповед" е антибиотик срещу носталгията по тоталитарното общество

Преживяното от Денчо Знеполски е разказано така, както нормалният човек просто не може да си го представи и в най-развинтеното свое въображение.

Наръчник на оптимиста или защо „Паразит“ взе главните „Оскар”-и

Лентата взе наградата за най-добър международен филм не само защото е вещо направена и впечатляваща за гледане, но и тъй като основният й конкурент се казваше „Болка и величие“.