БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Мълчание“ е предизвикателство за всеки уважаващ се киноман. Реализиран майсторски и разказващ покъртителна история, развила се в Япония в средата и края на ХVІІ век – 1640 - 1682 г., това е филм, легитимиращ по типичен начин своя автор. Сценаристът – заедно с Джей Кокс, постановчикът и продуцентът Мартин Скорсезе. Върху своя изстрадан проект той работи четвърт век и само заради това си струва да отделим от личното си време 161 минути.

Много асоциации ни атакуват, докато гледаме екранизацията на романа на Шюсаку Ендо, излязъл през 1966 г. Ако и да е сниман в Тайван, той е обективен портрет на Япония и нейното екзотично, мракобесно и кърваво средновековие.

Скорсезе има афинитет към проблемите на Изтока.

Той смята Куросава за свой вдъхновител и дори се снима при него в епизодична роля в прочутия му опус „Сънища“ (1990) .Седем години по-късно в „Кундун“ изследва с много любов и проникновение драмата на духовния водач на Тибет Далай лама, прокуден в Индия от армията на Мао. Две десетилетия след това довежда до край и своето истинско голямо японско приключение.

„Мълчание“ е филм за греха и вероотстъпничеството – фундаментален проблем за всеки католик, а Скорсезе като възпитаник на семинария, е длъжен да го разнищи и осмисли. Не случайно и посвещението е адресирано до неговите близки – „На Хелън и Франческа“.

„Мълчание“ се родее с шедьовъра на Ролан Жофе от 1986 г. „Мисията“. В него трима мисионери (единият от които Филдинг, изигран впечатляващо от Лиъм Нийсън, който в „Мълчание“ е вече отец Ферейра) в джунглата на Южна Америка се опитват да спасят душите и бъдещето на малка колония индианци, заплашени от португалско робство, а в „Мълчание“ отново трима мисионери правят неуспешен опит да посеят християнското семе в капризната и блатиста японска почва. И в двата случая става дума за неуспешна мисия като в творбата на Скорсезе пораженията са много по-големи.

Отец Ферейра става вероотстъпник, примерът му е последван след много страдания от отец Родригес, който също  припознава за свой Бог Буда, като само отец Гарупе умира нелепо – мъченически.

Родригес последен се предава, но ,чудно, в ковчега му, изпратен в последния му земен път към кладата, неговата съпруга все пак успява да пъхне между неговите крака малък дървен кръст с разпнатия Христос…

Дебатът в „Мълчание“ течащ глухо и ненатрапчиво, но непрекъснато - като далечен подземен тътен, е за това струва ли си и докога свещеникът да брани вярата си, може ли в една враждебна и органически чужда му среда да повтори Христовия подвиг, в състояние ли е на упорита и трайна съпротива и кога би могъл да капитулира?

В името на живота и на останалите непреходни ценности – грижа за близки, болни, бедни, заради които си струва да се живее на грешната земя.

Внушението на „Мълчание“ смущаващо напомня  шедьовъра на  Людмил Стайков „Време разделно“ (1988), в който османските поробители, водени от еничаря – българин Караибрахим – Йосиф Сърчаджиев, проливат реки от кръв, заради един формален акт – селяните да сменят калпака с чалмата и вместо да пеят песни за Христос да стенат  „Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк!“.

И ходжите, и военните са наясно, че местните родопчани ще запазят езика си , сменяйки формално и насилствено своята вяра, придобивайки по такъв начин уникалния статут на български мохамедани…

Темата за вероотстъпничеството, за отклонението от канона, за съмнението спрямо установената доктрина, измъчва отдавна Мартин Скорсезе.

Нея той обхваща по много убедителен и предизвикателен начин в скандалното си „Последно изкушение на Христос“ (1988), където нито Исус – Уилям Дефо, нито Юда – Харви Кайтел, отговарят на установените и вменявани представи. Да не говорим какъв сексапил излъчва жизнерадостната и много привлекателна проститутка Мария Магдалена на Барбара Хърши…

Мартин Скорсезе осъзнава, че работи по труден, умозрителен и изпълнен с фундаментални философски търсения, проект. Знае, че филмът му се нуждае от подготвена, образована и мотивирана публика, че няма да е бокс офис сензация, която да донесе рекордни приходи. И все пак му посвещава 25 години упорити и всеотдайни усилия. Като освен всичко друго и независимо от продължителността си от 161 минути държи кинопроизведението му му да не  е умозрително и скучно. В този основен аспект е успял, постигайки категоричен резултат.

Не може да бъде другояче, след като работи продължително с екип от съмишленици, всеки от които е сред най – добрите в занаята.

Затова нямаме никакви претенции към дискретната, но разтърсваща музика на Роби Робъртсън, към внушителните и чисти композиции на оператора Родриго Прието, към великолепните и автентични  костюми и декори на Данте Ферети, към монтажа на Телма Шунмейкър или  кастинга на Елън Левис. Актьорският състав е подбран безупречно.

Това се отнася както за португалските мисионери – Ферейра, Гарупе и Родригес и техният духовен баща Валиняно,  пресъздадени с пиетет от Лиъм Нийсън, Адам Драйвър, Андрю Гарфийлд и Киарън Хиндс, така и за прословутия японски самурай Иное , представен със страховит блясък от  Исей Огата.

Всъщност отношението на Скорсезе към японците е нюансирано и многопластово. Към обикновените селяни, приели в душата си любовта на Христос, то е дружелюбно и изпълнено със симпатия, а към бонзите,  защитаващи непоколебимо земята и вярването си – най-вече респект. Затова смятам, че екранизацията му в Страната на изгряващото слънце  няма да се посрещне с ирония и обструкции, както се случи със сериала  „Шогун“ (1980) на Джери Лъндън.

„Мълчание“ е филм за грехопадението. Той не осъжда клетниците, не успели да запазят вярата си, а акцентира на мъките, през които преминават, докато стигнат своето покаяние и изкупление.

Показателният пример е Родригес – Окада Саньемон, претворен със смайваща искреност и сила от Андрю Гарфийлд.

Той е венецът на дългогодишните усилия на Скорсезе и неговата конгениална изява е истински апотеоз на творческа всеотдайност.

Пред такава интерпретация можем само да благоговеем, спомняйки си прочутата Шекспирова реплика от „Хамлет“(1601)  - „Останалото е мълчание…“

„Мълчание“, 2016, 161 минути, сц. и реж.Мартин Скорсезе, разпространение „,Paramount“

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

 „Аз най-добре зная за мълчаливата борба между режисьор и актьор, тъй като съм живял с нея в продължение на 25 години."

Апостол Карамитев, роден на 17 октомври преди 96 години

Анкета

Одобрявате ли Нобеловите награди на Олга Токарчук и Петер Хандке?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Ах, този Жокер!

 

В „Жокера“ Финикс открадва шоуто и доказва, че е един от най -добрите и подготвени актьори на съвремието ни.

"Потъване в Мъртво море" – всеки детайл си тежи на мястото

В тези разкази има напрежение, има пребогат език, който създава картини, които можеш да пипнеш и подушиш. 

Лекът срещу пораженията на „Поразените“

Допада ми способността на романистката да бъде честна към историята – за първи път в български роман видях сцена, която отдавна исках да бъде създадена – как с користна и пропагандна цел комунистите използват черните забрадки на майките на убитите от жандармерията партизани преди 9 септември за гнусния си план чрез т.н. Народен съд да се разправят със своите противници .