БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Имам едно подозрение, което се потвърждава с времето. Включително през 2016 г. В САЩ най-стойностните и креативни филми, които са и гледаеми, и престижни, се реализират от актьори. Много малко са качествените режисьори на ниво като Спилбърг, Содърбърг, Скорсезе и Финчер, за които знаеш, че всеки техен нов опус си струва да се види.

Да припомня какво ни предложиха актьорите - режисьори през изминалата година – „Те живеят през нощта“ на Бен Афлек, „Назъбеният хребет“ на Мел Гибсън, „Съли“ на Клинт Истууд, „Преди потопа“ на  Фишер Стивънс и Леонардо Ди Каприо , „Край морето“ на Анжелина Джоли, „Кафене Сосайъти“ и „Криза в шест сцени“ на Уди Алън, „Правилата се нарушават“ на Уорън Бийти, „Огради“ на Дензъл Уошингтън…

Не крия, че харесвам тези заглавия, че задължително ги очаквам, знаейки добре, че в повечето случаи ще бъдат пренебрегнати – но не напълно -  от Академията.

И какво от това? В групата е и „Огради“.

Преди всичко това е филм на Дензъл Уошингтън – режисьор, водеща звезда – Трой Максън и продуцент. За моето поколение Дензъл е сред най-големите американски актьори – умишлено пропускам политкоректното чернокожи.

Следя изявите му от десетилетия и знам, че във филмографията му има заглавия като „Войнишка история“, „Вик за свобода“, „Слава“, „Версия „Пеликан“, „Кураж под огъня“, “Блокада“ „Тренировъчен ден“, “Мъж на прицел“ „Американски гангстер“, „Полет“, „Великолепната седморка“, които са сред най-значимото, създадено отвъд океана. Логично бе той да се насочи към режисурата.

„Огради“ е четвъртият му опит – след „Антоан Фишер“ (2002), „Големите дебати“ (2007) и епизодът „Звукът на тишината“ (2016)от сериала „Анатомията на Грей“. Личи си, че вече е овладял тънкостите на режисурата.

Той залага на известна пиеса на Аугуст Уилсън, която вероятно звучи ретро, тъй като е поставена на Бродуей преди 30 години. Снима – чрез кристално чистата визия на Шарлот Брус Кристенсен – по същество камерна драма, използвайки двора и две от стаите на старата тухлена къща на Трой. Работи прецизно, предпазливо, внимателно и уверено. Разчита на драматургията, на добрата операторска работа и на малка група актьори, на които безрезервно вярва и в която той  е диригентът. Четох мнения на зрители, които варират от „много добър“ до „непоносимо скучен, особено през първия час“.

Да, филмът на Дензъл е дълъг – 133 минути, не разчита на екшън и специални ефекти, музиката – на Марсело Зарвос – е минималистична до възможния предел, сцените и епизодите са дълги, диалогът обилно се лее още от първите минути екранно време. Мен също ме подразни един натрапчиво използван прийом – да разказва – примерно за детството  и за сложните взаимоотношения с баща си – вместо чрез ретроспекция  ДА ГИ ПОКАЖЕ.

По същия начин той лишава постановката си от силен драматичен заряд на финала, когато пак от разговор на неговите близки трябва да разберем, че шофьорът Трой Максън , е починал.

Дензъл Уошингтън  предпочита да е максимално верен на пиесата, да е неин вещ анализатор, без да усеща, че на моменти филмът му опасно клони към телевизионен театър. Това, което е безспорно ценното в „Огради“, е честният и безкомпромисен поглед към живота на малка група от афроамериканската общност.

Действието се развива в Питсбърг в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, но лицата не са представени като жертва на системата, не се говори за апартейд, нито за расова сегрегация.

Нещо повече – Трой успява да се наложи пред профсъюзите и става първият шофьор - негър на боклукчийски камион. Ще кажете – голяма победа.

Такава е, ако се познава естеството на неговата работа и се осъзнае какво означава такова едно повишение при  разрушаване стереотипите в мисленето за онази епоха.

Самият Трой е достатъчно консервативен в действията си, за да вее знамето на революционер, ако и в къщата му да се мяркат постери на д-р Мартин Лутър Кинг и Джон Ф.Кенеди.

Той мисли преди всичко за семейството си – да осигури дом, да даде седмичната надница на жена си, да ремонтира лениво двора си, изграждайки ограда – която се оказва, че не е изградена  да парира външна намеса, нито пък  да задържи хората в къщата…

Жена му помага в църквата, мечтае синът му да започне работа във фирма за ремонт на автомобили, не иска да има телевизор, защото трябва да ремонтира покрива над главата си. Откъдето и да го погледнеш -  праволинеен и традиционно мислещ човек.

Монолитно изграден, леко досаден, криещ в себе си мъката, че не е успял да стане футболна  звезда, тъй като с таланта си е изпреварил конюнктурата при наемането на чернокожи спортисти.

Един истински патриарх, ръководещ с юмрук в кадифена ръкавица своите семейни дела.

И за да няма обвинения в обратен, черен расизъм, Уошингтън хитро вкарва в интригата единственият бял в сюжета -  най-близкият приятел на Трой -  Боно – Стивън Хендерсън.

С него се държи наистина братски и именно пред верния си авер той споделя за своята авантюра с Алберта…

Оказва се, че безупречният мъж и образцов шеф на семейството има своеобразен морал, даващ му  право да се наслаждава на  любовница, която след това го дарява  и с дъщеричка.

Назрява и конфликт със сина му Кори – Йован Адепо, който предпочита американския футбол пред перспективата да бъде автомеханик…

Съзнателно навлизам в подробностите на сюжета, за да подчертая, че постановчикът бяга от умилителното пресъздаване на средата и героите си, че търси житейската достоверност и правдивост в тяхната интерпретация.

Разбира се, гвоздеят на драмата е признанието на Трой за греха му пред неговата съпруга – преданата Роуз.

Брилянтно заснетият и режисиран епизод между Уошингтън и Виола Дейвис спасява филма от досадната предвидима протяжност , превръщайки го в завидно  произведение на изкуството.

Виола Дейвис, която до решителния момент само маркира присъствие като сянка на съпруга си, изведнъж завладява екрана и с изключително  мощното си изпълнение разкрива трагедията на една унижена и предадена жена, която стръвно защитава своето достойнство. Нещо повече – тя не напуска съпруга си, наема се да отгледа извънбрачната му дъщеря, тъй като биологичната майка умира при раждането, а на финала с твърдост и непоколебимост повежда родата към гробището, за да  се отдаде последна почит на коравия, чепат, но по своему честен и достоен Трой Максън.

А за да бъде финала на драмата наистина достоен за творец от ранга на Уошингтън  екранният му брат Гейбриъл – Микелти Уйлямсън прави прекрасен етюд с тромпета си, образец на висше актьорско майсторство.

Ще повторя – „Огради“ е традиционно направен, но стойностен филм.

Метафората му – за стената, която разделя близки и роднини и която всеки преодолява по различен начин – е лесно разбираема и важна за посланието на творбата.

Уошингтън разчита основно на словото и на отличните актьорски изяви, сред които  задължително отделям Виола Дейвис, която съвсем заслужено спечели „Оскар“ за поддържаща женска роля.

Той доказва, че не само е отличен артист, но и много добър постановчик, имащ нюх за истории, които задължително ще развълнуват публиката и ще напълнят киносалоните.

А това е жизнено важно за всеки уважаващ себе си кинаджия, нали?

„Огради“, 2016, 133 минути, реж. и прод.Дензъл Уошингтън, разпространение „Paramount Pictures“

 Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз не съм испанец, не съм италианец, не съм французин. Аз съм чужденец навсякъде, а защо ме канеха за роли на германски офицери, руски поети, нюйоркски евреи.“

Омар Шариф, египетски актьор, роден на 10 април преди 89 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.