БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

След приятната изненада с романа - триптих „Минало незабравимо“, в който мащабно и необичайно зряло за дебютант Йордан Нихризов направи смел опит да осмисли годините на соца и първоначалното натрупване на капитала в безкрайния ни преход  с основни знакови герои Володя Черкезов и Атанас Симеонов, същият автор ни изненада с нови две книги, появили се почти залпово през 2016 и 2017 г. в изд.“Изток  - Запад“ – „Изповедта на един карък“ и „56 – година“.

За разлика от  трилогия те са по-кондензирани, стегнати и  действието и проблематиката в тях се събира в рамките на 180 - 190 страници. Още като четох „Минало незабравимо“ ми направи впечатление, че бившият депутат и лидер на БСДП, ако и да е икономист и инженер, има пиетет към словото, умее да разказва увлекателно, да гради сюжет, интрига, да извайва образи, да пласира смислен диалог .

В дебюта си бе осезаемо разточителен, но това е неизбежно за дебютант, който тепърва изгражда своя стил и дискурс.

„Изповедта на един карък“ продължава достигнатото от „Минало незабравимо“. В този си роман обаче Нихризов избягва епиката, не търси панорамата на епохата, а на базата на лично преживяното сътворява съкровена, драматична и актуална  история, автобиографична в основната си част, в която чрез съдбата на главния си герой – негово алтер его – се опитва да разкрие същностните особености на живота в късния социализъм и първото десетилетие на родната ни демокрация.

Сюжетът е динамичен, атрактивен и ни държи в напрежение до финала. Авторът бяга от клишетата и познатите хватки при описване на миналото. Спасителен пояс за него са спомените, собствените преживелици. Именно заради това са толкова правдиви и непосредствени героите, които всъщност образуват приятелски кръг от ранни младежки години, не устоял на ударите на съдбата, прояден от колизии, конфликти и малки предателства.

Образите на Росица, Дарина, Вальо и Камен са достоверни и убедително пресъздадени. Чрез тях Нихризов всъщност изгражда груповия портрет на своето поколение, на което предстои не само да опознае Системата отвътре и отвън, но и да се научи на приспособяване и компромиси, на интеграция чрез доноси и предателство или живот не в лъжа , но в периферията.

Главният герой – инженерът - икономист и Камен са типичните антиподи в романа. Първият не прави компромиси и не се пречупва пред съблазните на властта, но остава докрай – и преди, и след демокрацията маргинализиран идеалист, защитаващ своята чест и достойнство. Камен предпочита интеграцията и просперитета. Но той не е познатият герой на новото време – нито е мутра, нито се изживява като олигарх. Когато иска и може помага на приятелите си, изпаднали в беда ,като Вальо и до последно държи да има в своя екип като помощник Икономиста.

Харесва ми тази нюансировака при изграждането на персонажа. Така Йордан Нихризов бяга от клишето и гради смислен и точен образ на технократ от последните години.

Допада ми и отвореният финал. Главният герой е на кръстопът – да продължи ли да си живее по старому, търпейки и натякванията на съпругата си Женя, че е неудачник или да приеме изкусителното предложение на Камен, гарантиращо му стабилни доходи и растеж в йерархията?

„56 – а година“ е определен  като роман – антиутопия. Съзнателно бягам от аналогията с „1984“ на Оруел и смятам, че Нихризов е сътворил интересно и любопитно четиво, разкриващо в дълбочина парадоксите и противоречията, които измъчват българското общество в последните години, които наистина вече ни се струват досадно дълги и безнадеждни.

В „56 – година“ България е корпоративна република, управлява се чрез референдуми, съгласно народната воля и със силен президент Златев, който всъщност си е домашен диктатор. В това добре уредено общество, забравило миналото, живеещо по нови порядки и летоброене, в което парите заменят идеалите, страната е просто холограма на това, което трябва да бъде, предлагайки виртуални измислици на привилегированите си граждани, се появява феноменът Ангел Найденов Шишков, възкръснал от мъртвите и желан еднакво стръвно както от управляващите, така и от опозицията, за да бъде пласиран срещу умопомрачителна сума като научно чудо.

С парите и управляващите, и техните опоненти смятат да финансират своите програми, като Шишков се явява важна брънка , но и основно средство по пътя към основната им цел.

Текстът  всъщност хроникира преживелиците на Шишков в луксозна клиника  -  затвор, запознанството му с Еми, която става негова любовница и с  медицинската сестра Ана, бягството му от златната клетка, организирано от екипа на д-р Александров и включването му в опозиционното движение, ръководено дискретно от Куманов.

Плувайки в свои води, Нихризов гради стройно и динамично повествование, в което набляга както на преживяванията и чувствата на своите герои, така и на тънкостите и особеностите, на функциониращата у нас нова обществено – политическа и икономическа система, напомняща както порядките от близкото минало, така и напъните , пробвани на запад за изграждане на корпоративно общество, в което полученото благо е пропорционално на вложения от тебе труд.

Авторът е наясно, че всеки реформаторски опит у нас е заплашен както от демагогския напън, така и от опасността и най-благородното начинание да бъде приватизирано, използвано за лични нужди, присвоено от олигарси в сянка и трасиращо пътя за скрита или явна диктатура.

Натрупал горчив, но полезен опит от участието си в политическия живот у нас Нихризов създава тъжна, но реалистична картина на близкото ни бъдеще, което всъщност е общество, преследващо парите и лукса, забравило корените и идеалите си и оставено да бъде манипулирано от въжеиграчи и мошеници като Златев, Найденов и Куманов.

В такъв социум 130 годишният Шишков е наистина необичаен феномен.

Той е неприспособенец, нонконформист, запазил връзките с миналото, със старото  аналитично мислене, човек с позиция и собствена гледна точка, който трудно би бил подведен и направляван.

Създаден като роман - антиутопия, в по-голямата си част „56 – а“ се чете като чист трилър, с нарастващ интерес и напрежение, като финалът не само изненадва, но и ни кара в движение да променяме представата си за Шишков  и неговата ценностна система.

Нихризов прибягва до прастар прийом – познат от „12 - те“ на Блок и оприличава главния си герой на Христос.

Оглавяваният от него бунт избухва на Коледа, Ангел Шишков дири брод към свободата, като вероятно ще търси съдействието на могъщия Куманов…

А за да не остане никакво съмнение, че в неговия образ са разкрити черти от характера  и битието на самия автор, същият създава любопитен  епилог, в който посочва: “Така аз – човекът, изгубен в миналото, се превърнах във водач на движението за ново възраждане. Колко ли от тези, които поеха по моя път щяха да ме предадат в името на личното си спасение…Дали щях да дочакам 89-а година, по новото летоброене, за да видя на тридесет и третата година от новия си живот резултата на своя кръст? Навярно само бъдещето щеше да покаже…“

В заключение ще посоча, че четенето на двата нови романа на Йордан Нихризов е интересно и  любопитно занимание. Пред очите ни политик и инженер-икономист придобива облика на  писател. Личи, че вече се откъсва от комплексите си на новак в бранша, че придобива самочувствие и опит. И все пак  - бих го посъветвал в бъдеще да разчита на по-сериозен и отдаден на мисията си редактор. Като човек на точните науки, но с пиетет към словото, Нихризов умее да фабулира и изгражда характери, но все още не може да се освободи от слабостта си да казва повече от необходимото, да завоалира ненужно, да не вкарва ремарки в диалога си, а и да озаглавява ненужно обстоятелствено всяка глава от романите си, което, съгласете се, ще се приеме за архаизъм  от всеки уважаващ себе си литератор. При по-прецизна редакторска и коректорска намеса романите биха станали още по-стегнати и четивни, още по-увлекателни и привличащи младата аудитория, която има какво да научи от тях. Ясно е, че това са грешки на растежа. Те се преодоляват с времето. Което означава, че Нихризов явно ще продължи да пише – може би мемоари, които надявам се, ще бъдат на нивото на постигнатото от него. Искрено му го пожелавам и вярвам, че  и занапред ще се представя достойно като творец.

Йордан Нихризов, „Изповедта на един карък“, роман, 2016, изд.“Изток – Запад“, ред.Светла Девкова

Йордан Нихризов , „56 – а година“, роман, 2017, изд.“Изток – Запад“, ред. Светла Девкова

 Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Да бъдеш оригинален е качеството, което най-трудно се намира у един режисьор.“

Питър Джаксън, новозеландски режисьор, роден на 31 октомври преди 59 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

Да, защото те са елитът на обществото - 93.8%
Не, да се занимават само с изкуство - 0%
Не мога да преценя - 0%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Тенет“ и Нолан

 

Филмът връща чистата емоция на публиката, предлага й качествено зрелище, а самият зрител се отблагодарява с това, че отново се насочва към салона.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.