САВА СЛАВЧЕВ

Хората, които не харесват Джонатан Франзен, или не разбират нищо от литература, или му завиждат. Да, краен съм. Но в случая с последния му роман „Чистота” си мисля, че 90% от всички пишещи хора по света, публикували една, две или повече книги, би трябвало да се държат като онзи млад цигулар, който след концерт на Паганини отишъл при маестрото и му заявил, връчвайки собствената си цигулка, че повече не е достоен да свири на този инструмент.

Книгата е жестока, в прекия и в преносен смисъл, това е тежест и лекота, бреме и чиста радост. Безкомпромисен портрет на днешното общество, не само американското. (Непо)Силният стремеж към чистота и усилията, за да я постигнеш. Неврози, обсесии, интернет, секс, пари, власт и съревнование: безмилостен разрез на човешките отношения, описани по един дълбок и елегантен начин, който не търпи сравнения. На места езикът е прост и директен, на други е изискан и академичен, Франзен ги редува блестящо, с пленяващо умение. С изключително тънко чувство за хумор, ирония и сарказъм, авторът за пореден път ни разказва светът днес. Структурата на романа е доста комплексна. Сложен сюжет, връзки и отношения текат в хоризонтални и вертикални посоки, много персонажи, оплетени в паяжината на собствената си противоречивост. Постройката на романа обхваща мащабни  явления, като се започне от социалистическата революция и ЩАЗИ, мине се през интернет и се стигне до нещастието на децата, станали жертва на тиранични майки или на нарцистични, влюбени в себе си бащи. Главните действащи лица обаче можем да ги сведем до четири. Двама мъже и две жени. Общо 7 глави, всяка глава се разказва от различна гледна точка, първата и последната се разказват от Пип, момиче на 23 години (пълното й име е Пюрити – чистота - намек за героя на Дикенс от „Големите надежди”), която иска да намери баща си, а майка й отказва да говори по темата. 

Вторият герой е с фамилно име Волф, намигане на автора, (Волф сякаш наистина е вълк, оказва се социопат) – красив, интелигентен и неотразим покорител на женски сърца и тела. Израснал в Източна Германия мъж, който става световно известен с доста неща, но най-вече с проекта си „Слънчев лъч” – нелегален сайт за изнасяне на неприятна за властите и корумпираните корпорации информация, със седалище в Боливия. Сноудън и Асанж пасти да ядат.

Другият персонаж е Том Аберант, ново намигване на Франзен (фамилията на героя идва от латински aberrare "шляя се, движа се безцелно” - отклонявам се от нормалното, странен, нетипичен, необичаен) - журналист, който цял живот е искал да бъде писател, но заради майка си не го е направил.

Но нека читателят си открива сам героите. Това, което обвива целия роман е желанието на героите за някаква чистота, желание, доведено до обсесия, защото само чистотата може  да заличи чувството за вина. Идеята, че може да има място, някакво идеално пространство от нашето съществуване, където невинността и неопетнеността представляват нашата етична дреха, която трябва да носим, за да оцелеем в този свят. Затова всеки един от многото му герои има нужда от такова чисто пространство: да се освободи от вините си, чийто товар носи непрестанно.

Едно от основните чувства, които владеят персонажите на Франзен, струва ми се, е срамът. Това е решаващото чувство, което кара героите не да изграждат себе си, а да преконструират себе си. Необходимостта да премоделираш собствената си идентичност, за да се справиш с ужаса от стореното в миналото. В този смисъл романът е някакъв вид екзистенциален noir.  

Иначе връзките са умело заплетени, животът ни е всичко друго, но не и прост, героите са интелигентни, очарователни, понякога говорят неща, които ни разколебават, а в следващия момент ни привличат. Правят секс след дълго мислене или без изобщо да мислят. Отношението мъж - жена се разглежда като разплитащо се отношение за власт, а семейството като център за осмисляне на публични и частни неврози. Понякога героите  говорят за политика, за кошмара, наречен мрежа, където се създава мощна измислена реалност, за големите корпорации и царящото лицемерие в отношението им към хората. Разказват се неща, които напомнят „Непосилната лекота на битието” - роман, който Франзен в едно интервю признава, че е прочел едва през 2013 г. и много го е впечатлил. В „Чистота” сякаш няма невинни. Дори Том, Лейла или Джейсън, може би най-положителните герои, не са чисти, както биха искали да бъдат.

От стилистична гледна точка Франзен продължава пътя, поет от „Поправките” и „ Свобода”, където май се усещаше повече влиянието на Флобер, при описанието на лицемерието у самоизмамващите се герои. В „Чистота” тонът е по-мек, на места дори любвеобилен.  Тук сякаш има повече цинизми и повече сантиментализъм, поне на мен така ми стори. Във всички случаи обаче контролът на Франзен в писането е тотален, въпреки че остава незабележим. 

Съществува ли чистота в нашето съществуване? Или съществуването само по себе си е нечисто, извечно нечисто, сътворяващо кал и носещо отломки от миналото, с които ни се налага да живеем? Дали животът ни не е изящна перла, родена от мръсотията на морето, където семейството е пристанището в тази мащабна социална фреска? 

Ето и някои искрящи фрази от романа:

• Саморазрушителното поведение винаги е проява на голямо самомнение.

• Глупостта погрешно се смята за интелигентност, а интелигентността познава собствената си глупост.

• ...страданието все пак го има, то е истинско, докато самосъжалението не е придирчиво от какво точно страдание се подхранва.

• Лошото на свободно избрания всеки ден живот, животът след Новия Завет, беше, че той може да рухне във всеки един момент.

• Нали точно заради това прочутите личности се женят помежду си? Да има с кого да си говорят какво ужасно бреме е славата.

• За да можем отново да започнем да правим секс, трябваше да се разделим, а за да стигнем до импулсивния бурен секс, трябваше да се разведем. Само така можехме да покажем гнева си срещу огромното нищо, което бяхме произвели с караниците си в опит да се спасим.

• Раят на сливането на душите се беше оказал ад.

Всички персонажи, въпреки усилията които полагат, се оказват не на моралното ниво, на което биха желали да бъдат. Всички ние все пак не сме това, което бихме искали да бъдем. А от друга гледна точка светът пак си е онзи, който познаваме – едновременно благороден и смешен, повърхностен и дълбок, плеонастичен и неизбежен. 

Страхотна книга.

“Чистота“, Джонатан Франзен, "Колибри", 2017

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Човек винаги се нуждае от малко – късче хляб, глътка вода, топъл и сух подслон. И малко сигурност. Всичко останало е стремеж към доминация и власт.”

Артър Конан Дойл, шотландски писател, роден на 22 май преди 160 години

Анкета

Да остане ли статуята на Борисов със светещите очи?

Да, чудесна е - 78.1%
Не, обидна е - 21.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Портите на ада се отварят в Народния 

 

Постановката на Деян Пройковски оправдава очакванията на всички.

Невежата лапа мухи и вярва на плоски реклами

Хосе Карерас в София. Само че вече не пее в Италия, Франция, Германия, родната Испания.

Когато Сталин беше решил да умори от глад Западен Берлин

Всичко е описано най-подробно в книгата на известния германски историк и публицист Фолкер Коп "Дневник от блокадата на Берлин.