Надежда Георгиева

 

 

 

 

Трийсетото издание на скоро миналия филмов фестивал Киномания 2016 предложи богато съдържание на теми и идеи в стремежа си да задоволи всеки зрителски вкус, включително и най-претенциозният. Присъствието на френското кино, струва ми се, не беше отразена подобаващо, а в програмата имаше забележителни филми! Ето няколко от тях:

Във френско-канадската продукция "Това е само краят на света" (2016) се разработва темата за сложността на семейните отношения. Филмът на канадския режисьор Ксавие Долан разказва за привидността на "добрите" връзки и тъмните тайни на членовете на едно семейство.

След 12-годишно отсъствие от дома писателят Луи (Гаспар Юлиел) решава да се върне, за да съобщи на близките си, че умира. Появата му обаче предизвиква серия от най-различни конфликти и дребни "неочакваности". Семейството не е готово да прости на главния герой напускането на дома и така дългото му отсъствие. Всеки от роднините се опитва да анализира себе си и другите, без да се интересува от чуждите мнения. Диалогът между героите не само, че е нарушен, но в някои моменти напълно липсва. Личните им светове са ограничени, затворени в себе си - в собствените си преживявания и емоции - и сякаш изключват, не допускат съществуването на другите, които са около тях.

При разговора между снахата Кристин (Марион Котийар) и Луи, когато тя му разказва за децата си - които впрочем също отсъстват като образи; за тях само се говори - камерата е концентрирана върху нейния ляв профил и неговия десен. Внушението, което се постига, е много въздействащо. Тези две "осветени" половини образуват едно лице, но то винаги ще си остане разделено. Не толкова на мъжка-женска половина, колкото на разбиране-неразбиране, светлина-мрак. Надежда(все още) и съзнание за обреченост. Едно страшно мълчание, което обгръща персонажите и ги затваря още повече в черупките им.

Кинотворбата, заснета по пиеса на драматурга Жан-Люк Лагарс, който умира от СПИН, е решена почти изцяло в близки планове. Използването на подобен технически похват засилва психологическата дълбочина на образите и разкрива в пълнота характерите им. По този начин се постига своеобразно съсредоточие в сърцевината на персонажите - техните потиснати спомени, непосилна тъга, отчаяние и любов. Задължителната семейна любов, която ги стяга във веригите си като в капан. Капанът е и за завърналия се Луи, който така и не успява да съобщи на роднините си истинската причина за внезапната си поява сред тях.

В "Последният урок" (2015) режисьорът Паскал Пузаду също фокусира творческите си интереси към проблема за семейството. Но ъгълът, от който е предпочел да погледне на тези отношения авторът, е различен.

Мадлен (Март Вилялонга) е 92-годишна жена, която твърдо е решила сама да определи обстоятелствата и датата на собствената си смърт. Съобщението за това тя прави навръх рождения си ден и хвърля цялата фамилия в обясним шок. Сред роднините й избухва конфликт. Синът й Пиер (Антоан Дюлери) е категорично против. Той не може да приеме подобна постъпка под никакъв предлог. Мисълта за самоубийство - без значение от какви мотиви е продиктувана - не се вписва в ценностната му система. Пиер се опитва да попречи на майка си да извърши замисленото, като дори изхвърля сънотворните, с които тя се е запасила.

Реакцията на дъщерята Диан (Сандрин Бонер) е по-различна от очакваната. Тя се опитва да разбере възрастната си майка. Започва да я посещава по-често в дома й и да се грижи за нея. Диан уважава решението на Мади, въпреки дълбоката тъга, която то предизвиква у нея. Всичко това е съпроводено, разбира се, с угризения на съвестта и тежки кошмари. Но Диан смята, че всеки човек има право на личен избор, и споделя с майка си последните й мигове.

Един от най-красивите и силни моменти във филма е епизодът, когато двете поемат на пътешествие извън града. По пътя спират колата и се изкачват на хълм, където възрастната жена е преживяла едни от най-щастливите мигове в живота си. Диан носи майка си на гръб, но не я усеща като тежест, а като радост.

Стигат върха на хълма и сядат да починат. Двете са с гръб към камерата, а пред тях е слънцето. Зрителят не може да види пейзажа, който се разкрива пред погледите на героините, но това не е и толкова важно. Истинският смисъл е в безмълвното общуване на майка и дъщеря. И покоят, който струи от тази картина.

Третият френски филм,който също засяга в някаква степен темата за семейството, е на режисьора Отар Йоселиани. "Зимна песен" (2016) е комедийна драма, както я определя филмовата критика, и е съвместен проект на Франция и Белгия с участието на актьорите Тони Гатлиф, Пиер Етекс, Матиас Юнг, Рюфюс и др.

В неподражаемия си пародиен стил режисьорът е преплел различни епохи, между които обаче има и много допирни точки. Противопоставянето на епохите е търсен ефект, но в основата си замисълът утвърждава друго. Човекът - съзнателно откъсвайки се от средата и установените закони - винаги е търсил и ще продължи да търси не само зрелища, но и истината за себе си.

Филмът условно може да бъде разделен на три смислови части. Първите кадри във филма са времето на Френската революция и екзекутирането на представители на буржоазията. Комедийният ефект е постигнат чрез отказа на гилотината да си свърши работата. Баронът (Рюфюс) - с лула в устата - е поставен на ешафода. Главата му все пак се търкулва сред множеството жени, насядали пред гилотината като в театър и с плетки в ръце. Следващите кадри са от разграбването на село от военни, които накичват танковете с плячката си - всевъзможни битови предмети и вещи; от килими и дюшеци до пазарски чанти.

По-голямо внимание киноразказът отделя на съвременната епоха. Действието се разгръща по улиците на Париж и в апартаментите на една сграда, обитавана от най-различни типажи. Тук са младежите с ролкови кънки, които ограбват минувачите. Уличните музиканти, които живеят в автомобил, паркиран от незапомнени времена на тротоара, сякаш винаги си е бил там. Просяк, жандармеристи, проститутка, цигуларка, в която е влюбен крадец... Фокусът е насочен към различните, "другите", отхвърлените от обществото субекти - клошари, цигани и пр.

Пиян клошар, който неволно пада на шосето, е прегазен от валяк. След което е пъхнат под прага на най-близката сграда.

На улицата - в плътната стена,представляваща ограда, но и преграда,която разделя един свят от друг - се появява тайнствена врата. Двете сцени с тази врата, която се отваря в стената, а после загадъчно изчезва, носят особен смислов заряд.

Главният герой, който е Баронът от първата част, а сега е портиер, но и учител на две деца - събира смелост и надниква зад нея. При първото му посещение - той открива там чудна, цъфтяща градина. Чува се мелодия, изпълнена на пиано, виждат се бели птици - щъркел, папагал, гълъби, лебед... При второто си влизане зад вратата героят открива съвсем различен свят. Градината не просто е опустяла, тя е разрушена. Всичко е изсъхнало, пожълтяло, потънало в забвение. Не се чуват никакви песни, а само грак на гарвани. Няма бели птици, а навсякъде тегне пустота и усещане за студ.

Съществува дългогодишно съперничеството между Барона и най-добрия му приятел - Антропологът (Амиран Амираначвили) за сърцето на една жена. Нито един от двамата не е успял да създаде семейство.Тук тази форма на съжителство напълно липсва. Семейството е или разрушено - от гилотиниране (в първата част), военен конфликт (втората част), някакви външни обстоятелства - или никога не го е имало (третата част). Персонажите са особняци и самотници, които съжителстват заедно в едно определено пространство, но са на милиони светлинни години един от друг. С нарастваща градация филмът изгражда картината на сковаващо сетивата отчуждение и нечовешко безразличие. Транслацията на съдбите на персонажите през различни исторически епохи е похват, който допълнително увеличава чувството за самотност и засилва екзистенциалната безнадеждност.

Епизодите, в които Строителят (Матийо Амарлин) се опитва да изгради свой дом върху руините на замъка, събирайки камъни от разрушеното имение и вграждайки ги в "новата" къща, отново навяват чувство за безсмислени сизифови мъки. Той облепя цялата сграда с "наследството"си - ненужни документи, завещания, бумаги без стойност.

Личността на главния герой, представена в няколко от земните си превъплъщения, е модел на човек, незачитащ общоприетите правила и разбиващ всички клишета. Но подобно поведение си има цена.И той я плаща с пълното съзнание за избора, който е направил.

Съвременното френско кино е образец на креативност и високо художествено майсторство, от което без притеснения заимстват идеи и мотиви много от другите европейски кинематографии.

 

"Това е само краят на света", Канада/Франция, 2016 г. реж. Ксавие Долан

"Последният урок", Франция, 2015 г., реж. Паскал Пузаду

"Зимна песен"; Франция/Грузия, 2016 г., реж.Отар Йоселиани

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„В живота няма второстепенни, епизодични герои, които играят ролята на винтчета.“

Елза Триоле, френска писателка, родена на 24 септември преди 124 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.