БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

 

На 22 октомври 1951 г. е премиерата на филма „Утро над родината“ на сценариста Камен Калчев и режисьорите Стефан Сърчаджиев и Антон Маринович.

65 години по-късно  успях да го видя и желая да споделя някои мисли за него, както и за единия от постановчиците – Антон Маринович.

„Утро над родината“ трябва да се гледа с адекватен критически инструментариум и подходящи сетива. Той е подготвян дълго, сценарият първоначално се е казвал „Билет за републиката“, сниман е с любов и вдъхновение. Това е творба за поривите на поколението, впрегнато в изграждането на една утопия – на най-прогресивния строй.

Днес на усилията на тези младежи да строят новия живот с кирки и лопати гледаме с горчива ирония и присмивайки се, но преди седем десетилетия това е била актуалната действителност у нас.

Имало е ентусиазъм – та през 1951 г. са минали само седем години от т.н. революция, а нима и ние не очаквахме със същото желание новото начало след 4 февруари 1997 година?!

Специално за работата през нощта и  преизпълнението на нормите съм слушал разказ от моя учител по литература в гимназията, който напълно се покрива с показаното във филма – на отговорниците наистина им е било трудно да укротяват енергията на младежите, които тайно са ходели да копаят и нощем, за да бъдат ударници!

„Утро над родината“ е едновременно творба за инициацията и приобщаването на интелигенцията – Бобчев – Любомир Кабакчиев към новите реалности, опус за социалистическото строителство, изпълнен с песни и маршове, поради което някой озлобен негов противник би го приел за бригадирски мюзикъл и официозна чалга и трилър, тъй като на обекта има врагове и противници на строя – Велизаров – Апостол Карамитев и Монката – Йордан Матев  (въоръжен с пистолет!), които трябва да бъдат разобличени и обезвредени.

Бобчев ще провали пъкления план на Велизаров, няма да се подведе на интригантските му номера и с последни усилия на волята ще пререже с ножчето си шнура, предотвратявайки взривяването на язовирната стена, а с това закономерно печели чувствата на Надя – Жени Божинова.

На финала всички дружно маршируват, пеейки окрилени като горди първенци, строители на соца.

В „Утро над родината“ се кръстосват влияния на съветското и американското кино, досущ както в  „Отново в живота“( 1947) на Стефан Топалджиков.

Това е естествено и закономерно.

Трудовият героизъм и усилието за спасяването на язовирната стена са пресъздадени от операторите Бончо Карастоянов и Константин Янакиев ярко експресивно в стила на Анатолий Головня и Едуард Тисе – операторите на Пудовкин и Айзенщайн, а песните, покриващи като музикален килим повествованието, ще ни отведат към класиката на Джон Форд „Колко зелена беше моята долина“ (1941), в която ирландските миньори в дни на радост и скръб постоянно пеят.

И тъй като става дума за композиции при нас композиторът Тодор Попов създава истински хит – евъргрийн „Свири хармонико, свири!“, която десетилетия звучи по програма „Хоризонт“ на БНР.

Тогавашната критика – Любомир Михайлов, Нешо Давидов, Йордан Величков,  Чавдар Гешев, приема благосклонно появата на „Утро над родината“, все пак това е прощъпалникът в съвременната тема на току-що одържавената ни кинематография!

В по-ново време интересни обобщения прави Александър Грозев.

В „Начало на българския социалистически игрален филм (1950 – 1956), анализирайки в съпоставка „Утро над родината“ и „Димитровградци“ отбелязва, че те „ са своеобразен емоционален документ на своето време, оставило следите си в искрения порив на цяло едно поколение да строи социализма и преобразява себе си.“ И още „…колективният труд е висша ценност в новото общество и неговият дълбок нравствен и социален смисъл е преди всичко във въздействието, което оказва върху формирането  на колебаещи се и несъзнателни герои, каквито са Бобчев, Щерьо Барабата и други някои герои от „Утро над родината“ и „Димитровградци“ .

Не са пропуснати и греховете на „нормативните предписания“ на „догматичната естетика“, вследствие на което киното ни „предпочита да изобразява промените на живота, удивителната смяна на пейзажа и урбанизацията на страната, вместо да надникне в света на индивида и там да открие новото. А това неизбежно го води към елементарност на внушенията и тезисна преднамереност на конфликтите.“ (сп.“Киноизкуство“, год.32, бр.1, 1977, стр.62 - 63).

От днешна гледна точка основната слабост откривам в сценария на Камен Калчев – тезисен, с предпоставени конфликти и непълноценно изградени образи.

Куриозното е, че благодарение на опита, който Антон Маринович, иначе по професия юрист, има зад гърба си в киното – три филма, от които в първия – „Изпитание“ (1942) е помощник – режисьор на Хрисан Цанков, а след това на  „Ще дойдат нови дни“ ( 1945) и „Иван Сусанин“ (1949) е самостоятелен постановчик – актьорите на екрана не звучат съвсем дървено и фалшиво.

Интимната линия Бобчев – Надя закономерно страда от скованост и свенливост, но като цяло актьорите играят естествено и непринудено – отбелязвам циганското присъствие в лицето на Георги Калоянчев – Сали, Нейчо Попов – Ахмед и Иван Обретенов – Васе, злодеите Велизаров и Монката, разкрити запомнящо се ефектно от Апостол Карамитев и Йордан Матев, Стойчев в сочното присъствие на Рангел Вълчанов, земният и правдив Красимиров на Димитър Бочев, обаятелният Петър Димитров, който в сюжета трябва да е съответникът на Георги Димитров на обекта.

Повече патетика откривам в представянето на Георги Георгиев – Гец като Шлосера, докато Бобчев на Любомир Кабакчиев е истинско откритие за режисьорите – интелигентът, изтъкан от комплекси, който с готовност се приобщава към колектива, ограмотява ромите и накрая е героят – спасител на язовира.

В три сцени се мярка с безмълвна ухилена физиономия Коста Цонев, но явно постановчиците са преценили, че му е още рано да става звезда и са го лишили от реплики пред камерата.

Харесвам уверената и стабилна режисура на Сърчаджиев и Маринович, умението им да разказват интересно, увлекателно и стегнато в рамките на 82 минути.

Не случайно за стила на Маринович видният киновед и филмов историк Александър Александров ще отбележи , че е „характерен с бърз кинематографичен ритъм и с умение да намира равновесие между занимателното и психологическото начало.“ ( „ В света на киното“, илюстриран справочник в три тома, том 1, 1983, стр.436)

Следите на тоталитарния социализъм са налице, но интересно, не дразнят  - само един портрет на Сталин и крилатата фраза – „Сталин – мир“ ( в разгара на корейската война!), бюст на Димитров, ликове на Георги Димитров и Вълко Червенков, строителната бригада – каква чест! – носи името на вожда, а за да се приобщят  феновете на лайпцигския герой в началото на филма се мярка плакат с красноречивия призив – „С Димитров напред към социализъм!“

Квинтесенцията на творбата се съдържа в сакралния слоган, закачен точно срещу язовирната стена - „С пот градим, с кръв браним!“  - точно, ясно и категорично!

…Обхванал съм почти всичко от  Антон Маринович, от чиято смърт на 26 март 1976 г. се навършват 40 години.

Той не засне цветен кинофилм и си остана докрай верен на черно-бялата лента.

За 25 години поставя 14 творби – на една е помощник – режисьор, на  по две е сърежисьор и съсценарист, в актива си има дори новела и екранизирани опера и пиеса.

Рядка работоспособност и щастлива творческа реализация в България!

Днес повечето от филмите му се гледат със снизходителна усмивка (близък мой приятел нарече „Утро над родината“ помпозен видеоклип на тоталитаризма и идеологическа пропаганда за промиване на мозъци!), но като цяло  не дразнят прекалено като ретро или музейни експонати.

Съпоставката с „певеца на браздите“ Дако Даковски е стъписваща.

Даковски има пет филма в кариерата си, но само историческите „Под игото“ ( 1952) и „Калоян“ ( 1963) са гледаеми.

Общуването с „Неспокоен път“ (1955) и „Тайната вечеря на Седмаците“, (1957)  си е жива мъка (При съответната нагласа „Тайната вечеря на Седмаците“ може да се възприеме като бледа селска шега над тогавашните нрави, с която се изобличава неизкоренения още кулашки дух), докато „Стубленските липи“ (1960) чупи тъпомера като пропаганден комикс, в който Мирослав Миндов - Петко Стубленски като deus ex machinа решително и безупречно  преодолява проблемите на текезесето в родното си село…

При Антон Маринович картината е по-пъстра и нееднозначна.

Амбициите му да претвори на екран родната класика довеждат до един посредствен резултат – „Снаха“( 1954) по  Георги Караславов и две сравнително успешни адаптации по Елин Пелин – Гераците“ (1957) и „Сиромашка радост“( 1958).

Съвременността си остава неговата ахилесова пета, но нея той я атакува и посредством новелата – „Другото щастие“ (1960)  и чрез психологическата драма  - „По тротоара“ (1967), в която доктор Евгени Христов – Иван Андонов спечелва сърцето на Магда – Ани Бакалова, но три години след първата им среща и задължителното стажуване в Родопите, откъдето се завръща сериозен и отговорен човек.

Не забравяме култовият „Ребро Адамово“(1956), в който Любомир Кабакчиев – Стефанов ограмотява не цигани, а българомохамеданката Зюлкер – Емилия Радева, изтръгвайки я от средновековното й битие и превръщайки я в поредния щастлив труженик – педагог на социализма и в своя съпруга…

Новата действителност режисьорът пресъздава и със средствата на екшъна и трилъра.

Постиженията му са повече от скромни, а филмите му се оказват тенденциозни и очевадно манипулативни.

Най-слабият от поредицата е граничарската сага „Наша земя“ (1953), в която Апостол Карамитев е смелият и безстрашен капитан Велков, предотвратил инцидент  на турско – българската граница, триото Гец, Коста Цонев и Апостол Карамитев от „Утро над родината“ е използвано като проверено оръжие в снимането на нелепата кримка на Александър Хаджихристов „Нощта срещу 13 – ти“(1961), в която майор Панов – Коста Цонев разкрива тайната на близнаците Примови, от които единият  - Тодор е технически ръководител на строителни обекти, а другият  -  Първан е чужд шпионин и вредител, убил в нощта срещу 13 – ти март родния си брат…

И двамата са изиграни от Апостол Карамитев с лекота, но без артистичен финес, като все пак се запомня зловещата му гримаса на финала, когато злодеят е  разкрит и заловен.

Георги Георгиев – Гец ще преживее драмата на измамения капитан Продан  Липовски в „Златния зъб“( 1962), на който Маринович е съсценарист с Костадин Спасов, а Любомир Димитров ще се опита да вдъхне човешка топлина и интелигентност на митичния Авакум Захов в първата екранизация на „Приключение в полунощ“( 1964), която Маринович осъществява с помощта на Кирил Войнов, въпреки че финалният маскарад с фалшивата  брада на разузнавача   издава лош вкус…

 

В началото обаче – след „Ще дойдат нови дни“( 1945)  -  е бригадирската ода „Утро над родината“, налагането на екран на куп млади актьори, превърнали се впоследствие, заедно с операторите  Бончо Карастоянов и Константин Янакиев, в стожери на родното ни  кино, както и толкова популярната песен на Тодор Попов „Свири хармонико, свири!“…

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Ако хората започнат да спорят, значи си направил добър филм.“

Анджелина Джоли, американска актриса, родена на 4 юни преди 45 години

Анкета

Одобрявате ли храната в ресторантите да е с по-нисък ДДС от книгите?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Тялото” – за всеки, който търси доказателство за нашата уязвимост

 

Книгата се чете изключително леко. А това е майсторството: да разкажеш много сложни научни неща, незнайни факти, открития и събития, които изискват сериозно изучаване.

Сериали по време на криза

 

В „Южен вятър 2“ има стабилна „българска връзка“.

Достойнствата на една книга

 „Невидимата искра на Възраждането” е добросъвестно изследване, което разкрива малко познати дейтали от историята ни, както и невидимите на механизми на тайните общества и влиянието им върху възрожденските дейци.