БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Нямах големи очаквания преди гледането на „Ад“ на Рон Хауард. Може да е от времето и годините, но ентусиазмът, с който погълнах някога „Шифърът на Леонардо“ вече се е изпарил. Затова не навлизам умишлено в дебрите на дебата : „Книгата ли е по-добра или нейната екранизация?“

Разбрал съм, че когато се филмират бестселъри, за които е осигурено огромно финансиране от 75 милиона долара, постановчикът и сценаристът – в случая опитният Дейвид Коеп („Паник стая“ , 2002, „Война на световете“, 2005, „Ангели и демони“, 2009)  държат основно да са верни на оригинала, да обхванат основните сюжетни линии и герои, да вкарат напрежение , „обогатено“ с банален диалог и да открият харизматичната водеща звезда като Том Ханкс, която да изнесе шоуто на плещите си…

Това е.

Примамката се хвърля на публиката, опакована по примамливо гланциран начин и зрителят обикновено захапва стръвта.

Какво да му коментирам на романа „Ад“? Не казвам, че четенето му е основно за убиване на времето, но той си е просто един пътеводител на музеи, градове и културни препратки – в случая Данте и Ботичели, като наистина този път Браун не се отплесква да досажда с религиозни символи и семиотични загадки, нито се вълнува от фундаменталния въпрос дали Христос има потомство, а по-скоро се стреми да вкара малко патос и тревога, свързани с парадоксите на несигурността в обкръжаващия ни свят.

Където това,  което наблюдаваме , обикновено не е истинско - лошият се оказва добър, а добрият/добрата – Сиена Брукс – Фелисити Джоунс,  е обладана от отмъстително - разрушителни инстинкти.

Освен всичко друго, в този трилър и загадките се разплитат „наизуст“, без никаква иновативност и ми се струва, че очевадният пример е с откриването на Фрадеевата показалка в сакото на проф. Лангдън. За немотивираното преминаване на Брукс към отбора на лошите дори не ми се споменава – наистина ми дойде в повече тя да унищожава  половината от човечеството във водите на истанбулското водохранилище от VI век, а Лангдън, целеустремен и по матросовски да дърпа бомбата  от ръцете й, разбрал от злодея Хари Симс – Ирфан Хан, че само по този начин ще спаси живота на милиарди човешки същества по земята…

Понеже съм фен на режисьора Рон Хауард и помня успехите му с „Аполо 13“(1995) и „Красив ум“ (2001), се чудех кое го е накарало за трети път да снима филм по Дан Браун?

Освен популярността , гарантираният успех и високия хонорар, не открих друг стимул.

Хауърд е перфектен занаятчия, той знае как да направи доходоносен продукт, да го ошлайфа и   опакова – забележителна е операторската работа на Салваторе Тотино, както и музиката на незаменимия Ханс Цимър, но в случая предоверяването на сценариста Коеп му е изиграло лоша шега.

Не проумявам  как е възможно такъв опитен професионалист да поднесе толкова уязвим и некачествен сценарий – диалогът е нефункционален и зле поднесен, образите са еднопланови и клиширани, възлови сцени звучат смешно – абсурдно по своята нелогичност.

Защо да се дразня тогава от калпавия кастинг – Фелисити Джоунс оглавява парада на грешния подбор, но и Бен Фостър може да вземе „Златна малинка“ за смотано поднесения образ на Бертранд  Зобрист.

Преди десетилетие, когато гледах „Шифърът на Леонардо“ се улавях, че неволно съм се включил в разкриване на загадките, че съм пленник на  напрежението и неизвестността.

Сега обаче просто чаках да видя развръзката в Истанбул и дори не се усмихнах на плахия опит на Лангдън да прави интимно предложение на д-р Елизабет Сински – Сидсе Бабетт  Кнудсен…

Звучеше правдоподобно и ефектно, след като е поднесено с усилие от големия Том Ханкс, но дори и този смислен щрих , не променя общата ми негативна оценка за филма.

Всъщност през двата часа, прекарани с „Ад“ се измъчвах от съвсем друг въпрос.

Установих подозрителна близост между образите на Лангдън и Джейсън Борн, особено в последните им екранни модификации.

Не искам да обвинявам Браун в плагиатство от Лъдлъм, но неговият Робърт Лангдън е като копие под индиго на Джейсън Борн.

Какъв е този маскарад?

И защо е това падение на един от класиците  на масовата култура?

Преобръщайки с главата надолу прочутото обобщение на проф. Исак Паси по адрес на финала на „Дон Кихот“ – „ Дон Кихот се санчопансизира, а Санчо Панса  се донкихотизира“, се чудя дали Браун, Коеп и Хауърд неволно не са джейсънборнизирали своята златна кокошка?

„Ад“, 2016, 121 минути, реж. Рон Хауард, разпространение „Колумбия пикчърс“ и „Сони“

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Животът е толкова прелестно заклинание, че всеки търси начин да го развали.“

Емили Дикинсън, американска поетеса, родена на 10 декември преди 189 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.

Да не забравяме, че и ние не сме учили или чели „Под игото” в оригинал

Понеже не идеите са важни, а общото патриотично послание, затова и езикът на Вазов става свещен и неприкосновен.

Когато автор и преводач стоят един до друг

За преводаческото изкуство на Огнян Стамболиев.