БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Нямах големи очаквания преди гледането на „Ад“ на Рон Хауард. Може да е от времето и годините, но ентусиазмът, с който погълнах някога „Шифърът на Леонардо“ вече се е изпарил. Затова не навлизам умишлено в дебрите на дебата : „Книгата ли е по-добра или нейната екранизация?“

Разбрал съм, че когато се филмират бестселъри, за които е осигурено огромно финансиране от 75 милиона долара, постановчикът и сценаристът – в случая опитният Дейвид Коеп („Паник стая“ , 2002, „Война на световете“, 2005, „Ангели и демони“, 2009)  държат основно да са верни на оригинала, да обхванат основните сюжетни линии и герои, да вкарат напрежение , „обогатено“ с банален диалог и да открият харизматичната водеща звезда като Том Ханкс, която да изнесе шоуто на плещите си…

Това е.

Примамката се хвърля на публиката, опакована по примамливо гланциран начин и зрителят обикновено захапва стръвта.

Какво да му коментирам на романа „Ад“? Не казвам, че четенето му е основно за убиване на времето, но той си е просто един пътеводител на музеи, градове и културни препратки – в случая Данте и Ботичели, като наистина този път Браун не се отплесква да досажда с религиозни символи и семиотични загадки, нито се вълнува от фундаменталния въпрос дали Христос има потомство, а по-скоро се стреми да вкара малко патос и тревога, свързани с парадоксите на несигурността в обкръжаващия ни свят.

Където това,  което наблюдаваме , обикновено не е истинско - лошият се оказва добър, а добрият/добрата – Сиена Брукс – Фелисити Джоунс,  е обладана от отмъстително - разрушителни инстинкти.

Освен всичко друго, в този трилър и загадките се разплитат „наизуст“, без никаква иновативност и ми се струва, че очевадният пример е с откриването на Фрадеевата показалка в сакото на проф. Лангдън. За немотивираното преминаване на Брукс към отбора на лошите дори не ми се споменава – наистина ми дойде в повече тя да унищожава  половината от човечеството във водите на истанбулското водохранилище от VI век, а Лангдън, целеустремен и по матросовски да дърпа бомбата  от ръцете й, разбрал от злодея Хари Симс – Ирфан Хан, че само по този начин ще спаси живота на милиарди човешки същества по земята…

Понеже съм фен на режисьора Рон Хауард и помня успехите му с „Аполо 13“(1995) и „Красив ум“ (2001), се чудех кое го е накарало за трети път да снима филм по Дан Браун?

Освен популярността , гарантираният успех и високия хонорар, не открих друг стимул.

Хауърд е перфектен занаятчия, той знае как да направи доходоносен продукт, да го ошлайфа и   опакова – забележителна е операторската работа на Салваторе Тотино, както и музиката на незаменимия Ханс Цимър, но в случая предоверяването на сценариста Коеп му е изиграло лоша шега.

Не проумявам  как е възможно такъв опитен професионалист да поднесе толкова уязвим и некачествен сценарий – диалогът е нефункционален и зле поднесен, образите са еднопланови и клиширани, възлови сцени звучат смешно – абсурдно по своята нелогичност.

Защо да се дразня тогава от калпавия кастинг – Фелисити Джоунс оглавява парада на грешния подбор, но и Бен Фостър може да вземе „Златна малинка“ за смотано поднесения образ на Бертранд  Зобрист.

Преди десетилетие, когато гледах „Шифърът на Леонардо“ се улавях, че неволно съм се включил в разкриване на загадките, че съм пленник на  напрежението и неизвестността.

Сега обаче просто чаках да видя развръзката в Истанбул и дори не се усмихнах на плахия опит на Лангдън да прави интимно предложение на д-р Елизабет Сински – Сидсе Бабетт  Кнудсен…

Звучеше правдоподобно и ефектно, след като е поднесено с усилие от големия Том Ханкс, но дори и този смислен щрих , не променя общата ми негативна оценка за филма.

Всъщност през двата часа, прекарани с „Ад“ се измъчвах от съвсем друг въпрос.

Установих подозрителна близост между образите на Лангдън и Джейсън Борн, особено в последните им екранни модификации.

Не искам да обвинявам Браун в плагиатство от Лъдлъм, но неговият Робърт Лангдън е като копие под индиго на Джейсън Борн.

Какъв е този маскарад?

И защо е това падение на един от класиците  на масовата култура?

Преобръщайки с главата надолу прочутото обобщение на проф. Исак Паси по адрес на финала на „Дон Кихот“ – „ Дон Кихот се санчопансизира, а Санчо Панса  се донкихотизира“, се чудя дали Браун, Коеп и Хауърд неволно не са джейсънборнизирали своята златна кокошка?

„Ад“, 2016, 121 минути, реж. Рон Хауард, разпространение „Колумбия пикчърс“ и „Сони“

Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

„Ако книгите ми бяха по-лоши, нямаше да ме поканят в Холивуд, а ако бяха по-добри – аз нямаше да отида”.

Реймънд Чандлър, американски писател, роден на 23 юли преди 131 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.