БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Мария Антонова е озаглавила книгата си за Блага Димитрова „Дневник на едно приятелство“. Антонова е имала щастието и късмета да познава  голямата наша писателка в продължение на три десетилетия.

Общуването с такава благодатна личност като Блага Димитрова е дар Божи и подарък на съдбата.

От всяка страница на дневника личи пиетета, уважението, любовта към Големия Творец, който освен всичко останало е и пример за нравствена извисеност и морална чистота.

Приятелството започва през далечната 1974 г. и приключва със смъртта на Блага на 2 май 2003 г.

През тези десетилетия авторката търпи развитие , завършва висше  образование в София, омъжва се, ражда дъщеря, сменя работно място, получава с мъка софийско жителство и жилище.

Тя преживява трансформацията  и от срамежлива и комплексирана провинциална девойка се превръща в уверена интелектуалка, която трупа знания и опит, интелект и увереност в обкръжението на светила на българската духовност – от Петър Динеков и Елена Михайловска до Дора Габе, Елисавета Багряна и проф.Методи Писарски.

Винаги в обкръжението на Блага, неин най – близък помощник и изповедник, Мария Антонова неусетно израства духовно, изпитвайки нейното  благотворното и лъчезарно влияние.

От помощник тя постепенно е допусната до работния кабинет на Блага, до новите й книги, до ръкописите, които понякога и тя преглежда и коригира, помагайки на именитата ни поетеса и романистка.

Дневникът е воден 30 години, но в него има и промеждутъци, без никакви записи – седмици, дори месеци наред.

За 1989 г. например Антонова не е оставила и ред. В личен разговор обясни тези пролуки с домашни ангажименти и отглеждането на собственото дете.

И тъй като е привилегирован участник и свидетел на важни събития от творческия и житейски път на Блага Димитрова  само може да съжаляваме за определени пропуски, които тя, съзнателно или не, е допуснала.

Аз исках да видя по-отчетливо представени взаимоотношенията на Блага със съпруга й Йордан Василев, да разбера  защо голямата ни писателка се е чувствала самотна, неразбрана и пренебрегвана в най-близкото й обкръжение, да осмисля драмата по осиновяването и отглеждането на виетнамката  Хани, а също да вникна по- пълноценно в нейния свят, в характерната й същност да се раздава за другите, а да нехае за своето здраве.

При лансирането на дневниковите записи се чувства дисбаланс между периода до 1988 г., описан сравнително подробно и цялостно в своето протяжно и повтарящо се, така характерно за късния соц, ежедневие и времето след 1989 г.

Вярно е, че Антонова в този период е заета с отглеждането на дъщеря си Блага, но на мен определено ми липсва атмосферата и свидетелството от първо лице на възлови събития от зората на демокрацията с участието на Блага – изпращането на  знаменитите й есетата до Румяна Узунова за „Свободна Европа“ в началото на 1989 г., първият  голям  митинг на опозицията на 18 ноември 1989 г. пред храм паметника „Александър Невски“, знаковото й участие във възстановената „Всяка неделя“ на другия ден, подкрепата й за гладуващите 39 опозиционни депутати между 10 и 19 юли 1991 г., пребиваването й във властта като депутат и вицепрезидент, знаменитото й отворено писмо до приятелите от демократичната общност от 19 септември 1992 г. по време на първия сериозен разлом в СДС, оставката й като вицепрезидент на 6 юли 1993 година…

Очаквах да проследя по-детайлно  драмата и катарзиса на честния интелектуалец, впримчен във властта, без право на личен избор, на осезаеми ресурси, с които да влияе на общественото мнение, затворен в клетка, охраняван и ограничен при общуването си със своите приятели.

Затова, разбира се, авторката  няма вина.

Основното, главното, към което се е стремяла Антонова – да разкрие съкровената същност на Блага Димитрова в лична ,битова, интимна среда , е успяла. При това успешно.

Чувства се обичта и уважението, с които е изпълнен  всеки ред, посветен на Блага.

И тук няма притворство и фалш, а истинско, неподправено чувство.

Защото за Мария Антонова тя е преди всичко ориентир и пример – за творческа продуктивност, за гражданска смелост и отговорност, за човечност и себераздаване.

Казала го е  съвсем безхитростно и точно в края на своя дневник – „Връщайки се назад във времето, си мисля, че преди тридесет години, когато живях в провинцията (гр. Дулово – б.м.), й пишех по четири писма на месец. Сега, когато я няма, я сънувам всяка седмица.Сякаш ми връща моите някогашни очаквания. Живот и смърт – две неделими думи от нашето човешко битие.

Такъв е нашият свят!“

И още – „Със смъртта й си отиде една съществена част от моята човешка същност : високият морален  и нравствен коректив, чрез който тя отмерваше различните човешки същности, на първо място способността на хората да се радват на малките и красиви неща в живота.Вероятно щастието да срещнем хора по пътя си не ни се дава, когато ние искаме, а когато Бог реши да ни дари с приятелството на онези, които обича!“

След подобни искрени и проникновени обобщения мога само да адмирирам появата на „Дневник на едно приятелство“ , родила се след тригодишни усилия и да я препоръчам на всеки ценящ и обичащ българската литература и в частност творчеството на незабравимата Блага Димитрова.

 

Мария Антонова, „Блага Димитрова. Дневник за едно приятелство“, С., 2016, изд.“Кибеа“, ред. Иванка Николова

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз не съм испанец, не съм италианец, не съм французин. Аз съм чужденец навсякъде, а защо ме канеха за роли на германски офицери, руски поети, нюйоркски евреи.“

Омар Шариф, египетски актьор, роден на 10 април преди 89 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.