СИЛВИЯ ТОМОВА

В брой 2 на сп. „Съвременник“, рубриката „Критически хроники“, има поместени няколко бележки на Митко Новков относно четири от номинираните романи в конкурса на Национален дарителски фонд „13 века България“. Една от тях се отнася и до моя роман „Печатарят“. Във въпросното списание авторът нарича моята книга последователно „неприятна изненада“, „недоразумение“, “логорея“, „брътвеж“. За езика на романа е отбелязано, че той е подобен на „словесна салата“, а аз като автор бивам категоризирана като „езиково некомпетентна“, освен забъркана в литературни крамоли. Една от героините в книгата пък се оказва „мрънкалница“, а действието в очите на Новков „се е запекло“. 

Не бих обърнала внимание на написаното от Новков, ако дописката не бе публикувана в „Съвременник“ – издание, което има претенции да е сериозно и в очите на интелигентната си публика все още авторитетно. Длъжна съм да кажа също, че до този момент не съм използвала правото си на отговор на нито една професионална критика, не само що се отнася до настоящия роман, а за всички мои творби. Случаят с Новков обаче не е такъв, а и има богата предистория, която ще разкрия частично, тъй като за разлика от написалия пасквила, отпечатан в „Съвременник“, все още спазвам елементарни морални и етични норми.

Каква е истината. Новков бе отхвърлен от мен като редактор на книгата, която получи не една, а три номинации в национални литературни конкурси. Гледните ни точки не съвпаднаха и в това не би имало нищо лошо, ако в последвалата дописка в „Съвременник“ личното отношение на „критика“ не пролича. Естествено, длъжна съм да уточня, че да не харесваш някой автор или книга е съвсем в реда на нещата. В рамките на нормалното е нечия естетика да не съвпадне с твоята, ценностните системи на редактор и автор да се окажат на двата противоположни полюса, вкусът и нагласата спрямо едно или повече произведения да се разминат. Абсолютно неприемливо е обаче като причина за номинирането на едно произведение да се правят нелепи внушения, които нямат нищо общо не само с творбата, а и с нейния автор. В лишеното от какъвто и да било професионализъм изложение „критикът“ Новков пише, че аз се „въртя из литературни кръгове“. Това е лъжа. За разлика от Новков никога не съм принадлежала, нито гравитирала, нито съм се „въртяла“ около литературни кръгове, клубове по интереси и кръжоци, както и никога не съм ръкопляскала на силните на деня. Приемам подобно твърдение за откровена манипулация, чрез която Новков се опитва да прави политика в литературата по същия начин, както се е случвало в едно друго време, от което аз пазя къси спомени, но от методите на което Новков очевидно се е учил. Нито един от членовете на трите журита, откроили моя роман, не ми е близък приятел, нито би се вписал в много широкия кръг от добри мои познати. Нещо повече – едва когато получих Националната награда „Ваня Константинова - 2016“ в раздел „Проза“ за същия охулен от Новков роман, разбрах кой е в журито. Естествено, познавам някои от произведенията на всички професионални критици от конкурсите, за които споменах, творчеството на писателите, които бяха част от съответните журита, но никога не съм имала неформални срещи или разговори с тях. Нещо повече, с някои тепърва ще имам честта да се запозная лично.

Длъжна съм да уточня също, че имах намерение да публикувам това свое право на отговор в „Съвременник“, но получих отказ от главния редактор Владимир Зарев. Списанието нямало такава практика, независимо че в случая не става дума за професионална критика, а за просташко оплюване. Вярно е, че всяко издание е в правото си да определя своята политика, но отказът да бъде чут авторът на произведение, наречено „брътвеж“, поставя „Съвременник“ на манежа на литературните междуособици и започва леко да жълтее. Защото освен откровените лъжи и манипулации за романа „Печатарят“ и за мен, списанието се използва за опит за саморазправа – нещо, което е в разрез не само с моралните норми, а и с професионалната етика, що се отнася до периодиката, независимо дали става дума за публицистично или литературно издание.

И накрая, но не по важност, бих искала да се спра на някои от забележките, отбелязани от Новков. Според него една от героините в книгата била „мрънкалница, която колкото повече говори, толкова повече ти се иска да й креснеш да млъкне“. За съжаление, от близо 15 години, откакто се осмелявам да пиша и публикувам литература, не ми е попадал нито един кодекс със стройни изисквания за героините в историческите романи. Какви трябва да са те? Брюнетки или блондинки? Бърборани или пуританки, които не смеят да си отворят устата, защото веднага след това ще припаднат?! Синеоки или чернооки и къде точно трябва да се явят, за да бъдат одобрени, преди да попаднат на страниците на нечий роман?! В дописката си Новков пише също, че изразът „Той излезе навън“ бил неприемлив, защото нямало как някой да излезе „навътре“. Напълно възможно е с „критика“ да сме чели различни класици, защото в десетината книги, които прегледах в рамките на час, поне тридесетина пъти попаднах дословно на същото. Може би авторите (всеки може да направи справка и в онлайн библиотеките кои са те) не са имали такъв късмет, че да попаднат на кандидат за редактор като Новков, който да им обясни какво може и какво не може... Възможно е, разбира се, въпросните автори да са нанесли непоправими естетически щети на онези читатели, които нямат честта да са чели последноинстанционните претенции на набедени за критици. Дали пък Новков не се бори за титлата „абсолютен редактор“?!         

В заключение, ще се осмеля да разкрия още съвсем малко от предисторията на този роман от времето преди неговото излизане. В лична кореспонденция с Новков бях предупредена, че ако романът излезе в този си вид, то това би била още една „напразно изсечена горичка“. Само два месеца след излизането си обаче „Печатарят“ вече имаше втори тираж и бе представен пред десетки читатели в 15 български града, сред които Пловдив, Пазарджик, Варна, Бургас, Стара Загора, Кюстендил, Лом и редица други. За романа бяха написани наистина професионални анализи, на които никога не бих възразила. Напротив, приемам голяма част от професионално поднесените забележки в тях.

Накрая бих искала да споделя разочарованието си от това, че и списание „Съвременник“ стана част от литературните ежби, често долнопробни. И да препоръчам на доскоро уважаваната от мен редакция да премахне думата „критически“, що се отнася до наброските на Новков. Хроники е по-подходящо, ако човек чете с най-малко едно наум. И има необходимата доза въображение...   

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАМЕТ

    Излезе впечатляваща книга за изкуството на Българското възраждане

    В средата на август издателския отдел на Института за изследване на изкуствата успя да публикува поредното си уникално книжно тяло с тегло почти 5 кг. Съдържанието на „Корпусът на стенописите от първата половина на ΧΙΧ век в България“ включва 52 стенописни паметника.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Всички сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите.“

Оскар Уайлд, ирландски драматург и писател, роден на 16 октомври преди 164 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

От Ла-ла-ленд до Луната

"Първият човек" разказва за Нийл Армстронг и неговия легендарен полет

„Осигуряване и осигурителен пазар“ - книга не само за студенти

Особено внимание се отделя на същността и съвременните черти на капиталовопокривното осигуряване, без познаването на които не може да се разбере логиката на осигурителните пазари.

Когато талантът се превърне в звезда

Брадли Купър в „Роди се звезда“ е реалист, показва света на шоу бизнеса такъв, какъвто е, но без захаросване или излишно очерняне.