СИЛВИЯ ТОМОВА

В брой 2 на сп. „Съвременник“, рубриката „Критически хроники“, има поместени няколко бележки на Митко Новков относно четири от номинираните романи в конкурса на Национален дарителски фонд „13 века България“. Една от тях се отнася и до моя роман „Печатарят“. Във въпросното списание авторът нарича моята книга последователно „неприятна изненада“, „недоразумение“, “логорея“, „брътвеж“. За езика на романа е отбелязано, че той е подобен на „словесна салата“, а аз като автор бивам категоризирана като „езиково некомпетентна“, освен забъркана в литературни крамоли. Една от героините в книгата пък се оказва „мрънкалница“, а действието в очите на Новков „се е запекло“. 

Не бих обърнала внимание на написаното от Новков, ако дописката не бе публикувана в „Съвременник“ – издание, което има претенции да е сериозно и в очите на интелигентната си публика все още авторитетно. Длъжна съм да кажа също, че до този момент не съм използвала правото си на отговор на нито една професионална критика, не само що се отнася до настоящия роман, а за всички мои творби. Случаят с Новков обаче не е такъв, а и има богата предистория, която ще разкрия частично, тъй като за разлика от написалия пасквила, отпечатан в „Съвременник“, все още спазвам елементарни морални и етични норми.

Каква е истината. Новков бе отхвърлен от мен като редактор на книгата, която получи не една, а три номинации в национални литературни конкурси. Гледните ни точки не съвпаднаха и в това не би имало нищо лошо, ако в последвалата дописка в „Съвременник“ личното отношение на „критика“ не пролича. Естествено, длъжна съм да уточня, че да не харесваш някой автор или книга е съвсем в реда на нещата. В рамките на нормалното е нечия естетика да не съвпадне с твоята, ценностните системи на редактор и автор да се окажат на двата противоположни полюса, вкусът и нагласата спрямо едно или повече произведения да се разминат. Абсолютно неприемливо е обаче като причина за номинирането на едно произведение да се правят нелепи внушения, които нямат нищо общо не само с творбата, а и с нейния автор. В лишеното от какъвто и да било професионализъм изложение „критикът“ Новков пише, че аз се „въртя из литературни кръгове“. Това е лъжа. За разлика от Новков никога не съм принадлежала, нито гравитирала, нито съм се „въртяла“ около литературни кръгове, клубове по интереси и кръжоци, както и никога не съм ръкопляскала на силните на деня. Приемам подобно твърдение за откровена манипулация, чрез която Новков се опитва да прави политика в литературата по същия начин, както се е случвало в едно друго време, от което аз пазя къси спомени, но от методите на което Новков очевидно се е учил. Нито един от членовете на трите журита, откроили моя роман, не ми е близък приятел, нито би се вписал в много широкия кръг от добри мои познати. Нещо повече – едва когато получих Националната награда „Ваня Константинова - 2016“ в раздел „Проза“ за същия охулен от Новков роман, разбрах кой е в журито. Естествено, познавам някои от произведенията на всички професионални критици от конкурсите, за които споменах, творчеството на писателите, които бяха част от съответните журита, но никога не съм имала неформални срещи или разговори с тях. Нещо повече, с някои тепърва ще имам честта да се запозная лично.

Длъжна съм да уточня също, че имах намерение да публикувам това свое право на отговор в „Съвременник“, но получих отказ от главния редактор Владимир Зарев. Списанието нямало такава практика, независимо че в случая не става дума за професионална критика, а за просташко оплюване. Вярно е, че всяко издание е в правото си да определя своята политика, но отказът да бъде чут авторът на произведение, наречено „брътвеж“, поставя „Съвременник“ на манежа на литературните междуособици и започва леко да жълтее. Защото освен откровените лъжи и манипулации за романа „Печатарят“ и за мен, списанието се използва за опит за саморазправа – нещо, което е в разрез не само с моралните норми, а и с професионалната етика, що се отнася до периодиката, независимо дали става дума за публицистично или литературно издание.

И накрая, но не по важност, бих искала да се спра на някои от забележките, отбелязани от Новков. Според него една от героините в книгата била „мрънкалница, която колкото повече говори, толкова повече ти се иска да й креснеш да млъкне“. За съжаление, от близо 15 години, откакто се осмелявам да пиша и публикувам литература, не ми е попадал нито един кодекс със стройни изисквания за героините в историческите романи. Какви трябва да са те? Брюнетки или блондинки? Бърборани или пуританки, които не смеят да си отворят устата, защото веднага след това ще припаднат?! Синеоки или чернооки и къде точно трябва да се явят, за да бъдат одобрени, преди да попаднат на страниците на нечий роман?! В дописката си Новков пише също, че изразът „Той излезе навън“ бил неприемлив, защото нямало как някой да излезе „навътре“. Напълно възможно е с „критика“ да сме чели различни класици, защото в десетината книги, които прегледах в рамките на час, поне тридесетина пъти попаднах дословно на същото. Може би авторите (всеки може да направи справка и в онлайн библиотеките кои са те) не са имали такъв късмет, че да попаднат на кандидат за редактор като Новков, който да им обясни какво може и какво не може... Възможно е, разбира се, въпросните автори да са нанесли непоправими естетически щети на онези читатели, които нямат честта да са чели последноинстанционните претенции на набедени за критици. Дали пък Новков не се бори за титлата „абсолютен редактор“?!         

В заключение, ще се осмеля да разкрия още съвсем малко от предисторията на този роман от времето преди неговото излизане. В лична кореспонденция с Новков бях предупредена, че ако романът излезе в този си вид, то това би била още една „напразно изсечена горичка“. Само два месеца след излизането си обаче „Печатарят“ вече имаше втори тираж и бе представен пред десетки читатели в 15 български града, сред които Пловдив, Пазарджик, Варна, Бургас, Стара Загора, Кюстендил, Лом и редица други. За романа бяха написани наистина професионални анализи, на които никога не бих възразила. Напротив, приемам голяма част от професионално поднесените забележки в тях.

Накрая бих искала да споделя разочарованието си от това, че и списание „Съвременник“ стана част от литературните ежби, често долнопробни. И да препоръчам на доскоро уважаваната от мен редакция да премахне думата „критически“, що се отнася до наброските на Новков. Хроники е по-подходящо, ако човек чете с най-малко едно наум. И има необходимата доза въображение...   

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Умберто Еко - "Средновековното мислене"

    Това са студии, които покриват период от шейсет години. Техният оригинален дух е напълно съхранен, въпреки че авторът ги е шлифовал както библиографски, така и редакционно, за да се избегнат, макар и не изцяло, някои повторения и връщания към загатнатите теми.

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Няма начин да пишеш добре и в същото време да пишеш лесно.”

Антъни Тролъп, английски писател, роден на 24 април преди 203 години

Анкета

Трябва ли да се забрани лотарията по телевизията?

Да, защото е хазарт - 95.8%
Не, какво толкова? - 4.2%

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

Капанът на политическата коректност

"Квадратът" е сатира за социалното лицемерие, липсата на емпатия и маймуната в човека

Лазар Николов. Страници от архива

Проф. Куюмджиев е съставил грижливо и с пиетет към автора тази интересна книга – документ за едно време, противоречиво, несвободно, но и определено творческо.

Любов на кръстовището на историята

Силвия Томова е написала своя роман „Грохот“ страстно и с вдъхновение.