РОСИЦА ЧЕРНОКОЖЕВА, фейсбук

Как играта чете литературата за деца. Как през игрово-преживелищното се разгръща литературният текст. Как играта интерпретира желанията, страховете, епистемологичното любопитство, хумористичните ситуации, живота на децата с куклите. Играта е основният израз на несъзнаваното, наред със сънищата и погрешните действия. Играта е невербалният израз на свободните асоциации. Играта е първата, изконна и основна роля в детството; тя събужда спонтанността и креативността у детето. Играта, със специфичните си форми и изказ, прави най-автентичния прочит на литературата за деца през несъзнаваното и представя текста през сценичното и психодраматичното.

Homo ludens ли е човекът? Това най-точната му характеристика ли е? Само играещ човек ли е човекът? Винаги ли е играещ човек?

Въпроси – стари и изконни, колкото света, и същевременно актуални и съвременни. Почти всички философи и философски системи са се опитвали да намерят отговора. Хераклит казва: „Вечността е играещо дете, което разполага камъчета по дъската: властта над света е в ръцете на дете”. Платон ни напомня: „Може да се открие повече за един човек с един час игра, отколкото с година разговори”. Шилер, изхождайки от Кантовата философия и естетика, ни показа, че играта не е просто израз на свобода, а прави човека завършен и същевременно с двойствена природа. Играта е въплъщение и израз на човешката природа, такава каквато е: материална и идеална, физическа и духовна, телесна и интелектуална. Играещият човек е част от природата, но разбира и условността на тази игра. Играта освен всичко друго изисква и публика и така създава една вторична социализираща реалност. 

Шилер изведе играта като естетически идеал със знаменитата си фраза: „Човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата, и е изцяло човек само там, където играе.” Ницше пък постави акцента върху дионисиевско-игровото като културотворящ фактор. Надгражданията на Хосе Ортега-и-Гасет и Хьойзинха втъкаха своите провиждания в общата философска постройка. В ХХ век квантовите физици се запитаха „Играе ли Бог на зарове?” Дори поемата „Самадхи” (Всеобхващащо съзнание) на младия Парамаханса Йогананда завършва с игровото: „Аз, малкото мехурче смях,/ сега съм Океан на цялото веселие”. А науката хаптономия доказва днес, че ембрионът в пренаталния период с началото на движенията си дава сигнали и задава една атмосфера на желание за комуникация и игра.

Фройд изяснява механизма и целите на играта така: „Сънят е „царският път” в несъзнаваното. Играта също е царският път. Ако искаме да разберем вътрешния свят на детето, трябва да се научим да ходим по този царски път”. Не бива да подминаваме и надгражданията на Анна Фройд и Мелани Клайн в областта на детската психоанализа, която има вече 100-годишна история. Доналд Уиникът изтъква, че изпълваща цялото пространство на детето, играта преодолява тревожността като заместител на изгубения първичен обект, /майката/, който никога няма да се върне. Той казва, че такова нещо като „бебе” не съществува, т.е. има „бебе и майка”. Франсоаз Долто апелираше да се отнасяме към детето като към „почетен гост” в семейството. 

В „Поетът и фантазирането”(1908) Фройд може би е най-близо до психогенезиса на литературата за деца. Да повторим цитираните в първата глава за сънищата по друг повод негови думи: „Едно силно настояще преживяване събужда у писателя спомена за по-раншно, най-често лежащо в детството преживяване, а то поражда желание за превъплътяване в поетическа творба”. По начало изкуството е междинно царство между действителността и фантазията, така че една от основните функции на изкуството е прикриваща – там е убежището от действителността. Така както детето, детството, е най-близо да несъзнаваното, така и психоаналитичният прочит на литературата за деца отговаря на иманентно присъщото несъзнавано в природата на тази литература. Както и самото фантазно-художествено претворяване на теми от детството е продължение и заместител на детските игри на твореца. Писането на творба за деца е детската му игра в настоящето. Можем да наречем детската игра – психограма на порастването през несъзнаваното.

Играта – това са първите житейски роли на детето. Играта е най-близо да психодрамата. Самата игра е една добавъчна реалност. Това не е душевният свят на детето, нито външната реалност. Това е една гранична сфера, където може де се случи всичко, което в реалността не се случва и не може да се случи. Точно затова създателят на психодрамата – Яков Леви Морено казва: „Аз давам възможността на хората да мечтаят”. Ще видим как в творбите на българските автори за деца протагонистът дете се среща с всички части на своя Аз. Как се осъществява и срещата с помощните Азове. Помощни азове са всички, с които детето има досег. Още като най-малко във Вселенската си идентичност, когато с майката то е в една неделима симбиоза и после, разширявайки своя социален атом – родители, братя, сестри, роднини, приятели в играта. Затова в тези отношения психодрамата дава възможност за среща (encounter). А това е преплъзването от Аз и преносите, които правим, за да стигнем до Мартин-Буберовото „Аз и Ти”. Не по-малко обогатяваща е и срещата със себе-то (self). Точно затова и Патрик Деларош, и Уиникът твърдят, че в играта детето изненадва само себе си. А това повишава спонтанността и креативността. Играта е добавъчна реалност, където са „невидимите измерения на интрапсихични и екстрапсихичния живот” .

Как играта чете литературата за деца. Ще се спрем пространно как играта чете характерни преживелищни модели, присъщи на детството. Как детето възприема играта като своя насъщна необходимост, как упорито се съпротивлява и отстоява това, което чувства като свое изконно право – да играе.

В стихотворението на Дора Габе детето всецяло е погълнато от играта и всяко прекъсване е като натрапване. 

                                   Казала му мама:

– Питката подай.

А пък то: – Не мога,

мен ми се играй.

Казала му мама:

– Стомничката дай.

А пък то: – Не мога,

мен ми се играй.

(Дора Габе – „Непослушко“)

С необузданото лудуване се срещаме и в стихотворението на Калина Малина – „Лудетина”. Ще го цитираме, за да усетим тази вихрена атмосфера на детската лудешка игра и образа на този юнак.

Погледнете го юнака

с десет рани,

а ризите и гащите

все съдрани.

Цял ден скача, пада, става,

не се спира!

И белята сам си дири

и намира.

Нашият герой цял ден е на двора, качва се по стобора, гони врабците и котките, брули плодовете, закача ту кравата, коня или кучето – цял ден припка и се смее. Някой тук би видял едно хиперактивно дете. А то просто е свободно в играта си.

Брей, от него цяла къща

няма мира:

ни от дума, ни от пръчка

той разбира!

Дора Габе в „Играта крива” ще ни убеди през лирическия аз, че децата никога не са виновни, че са се захласнали в играта до тъмно. Ето вървят по пътечката мъничките дечица, гледа ги отгоре светлата звездица, другите деца отдавна спят. Майките ги чакат, тревожат се със сълзи на очи. Но детето има едно основание, обяснение и оправдание. За него играта е нещо живо, безпределно и насъщно необходимо.

Ах, играта крива,

че не знае мяра

и че зарад нея

мама ще се кара...

Когато говорим за изкушенията на играта няма по-голям майстор от Чичо Стоян да разиграе една история. Така е и нарекъл тази сценка авторът – „Изкушение”.

Това е par excellence психодраматично действие и ще го видим така. Защото, както и на всяка детска игра спонтанността и креативността са й изначално присъщи.

Лелината малка Неда

закъсняла с две домашни –

тя със страх на тях не гледа,

ни са мъчни, нито страшни!

Но – из двора на съседа –

до прозореца на крачка,

жълта дюля сякаш гледа,

и прошепва й закачка:

 – Закъсняла! Закъсняла!

А пък аз съм тъй узряла,

та че може и да капна

зарад някого – да хапне...

И не знае клета Неда

първом у какво да гледа:

у тетрадката ли гладка –

в дюлята ли – сочна, сладка,

дето й не дава мира!

Щом започне тя да пише,

с дъх нослето й задиря! –

Все мирише и мирише!...

Каква е дилемата на нашия протагонист. Лесно можем да кажем – между Аза и Свръхаза. Това е така. Но вижте каква великолепна драаматургия е създал Чичо Стоян. Основното в психодрамата е срещата (еncounter). Може да е среща на протагониста с човек, може да е с предмет, дух, чувство. Затова тук говорим, че това е една добавъчна реалност – т.е. поставяме на сцената това, което в реалноста не се е случило или не може да се случи. Но тук в тази условност е възможно всичко. Възможно е дюлята да говори на детето, да го изкушава и примамва със своята дъхавост. 

В есето си „Детският остров” Ран Босилек пише: „Детето не знае още бодливите прегради на времето и пространството, нито тежките окови на невъзможното. То притежава вълшебния килим, от който всичко се вижда и с който навсякъде се отива”. Ако малко повече сме чели стихове за деца и попаднем на това стихотворение, дори да не е подписано, ще познаем автора му. Защо?  Защото няма друг автор, който така, както Ран Босилек, да пресъздава атмосферата на играещите деца. Затова че е и добър декламатор и разказвач говори написаното във в. „Развитие”, №17, от 2 май 1936 г. по повод литературно четене за Деня на детето в Севлиево: „Начинът на четенето приковаваше вниманието на малките слушатели. Те сякаш гълтаха сладките му думи и изпращаха всяка приказка и стихотворение с бурни ръкопляскания и със силното желание да им чете непрекъснато и „повече” . Какво по-голямо признание за един творец!

Ран Босилек наистина няма равен, когато рисува и пресъздава детската игра. И в стихотворението „Въртележка” светът се завърта пред очите ни шеметно. Светът ехти от виковете и смеха, завъртат се пред очите ни заруменелите бузи и златните къдри. Заруменели бузи и златни къдри – това е ангелски образ. В това стихотворение епитетите са пестеливо използвани, но неимоверно сполучливи и точни. Всичко тук е толкова психодраматично и кинематографично. Това стихотворение също можем да го почувстваме най-добре през психодраматичните роли на всяко дете. Протагонистът е „юнакинята”, но чрез помощните Азове, другите деца, бихме могли да видим този детски образ в дълбочина и да открием неподозирани пластове в това преживяване на въртележката.

Хайде, дръжте се сега,

че започвам да въртя!

И ездачите летят 

и лудуват и крещят.

Юнакиня там в уплаха

вика, смей се : „Ой-ой, ха-ха!”

Хем се плаши, хем не ще

кончето й да се спре.

Къдри златни се ветреят,

бузи нежни руменеят,

и във сладостна уплаха

тя все вика: „ Ой-ой, ха-ха!”

Няма друга такава картина и друг такъв образ на играещото дете в българската класическа литература за деца. Архаизмът „юнакиня” – производно от мъжкия род юнак, като че ли неволно ни подсеща за полиморфността на малкото дете, за единния първоизточник на природата на малкото дете. Колко точно е пресъздадена възбудата от играта – детето хем се плаши, хем не ще играта да спре. А изразът „сладостна уплаха” не е ли най-точният литературен израз на нагонните ни желания. Преливането, играта, дуализмът на нагоните. В този израз е светът. В този израз е събрана цялата философия на живота, цялата психоаналитична теория за нагоните. Събира я образът на едно играещо дете. И тук отново ще напомним за възкликването на Фройд, в една бележка към случая „Малкият Ханс”: „Прекрасен мъничък Ханс! Дори и от възрастните не бих искал по-добро разбиране на психоанализата!”

И сега, един белетрист – Георги Райчев – създава стихотворението „Въртележка”. Това стихотворение е публикувано в сп. „Детска радост”, г. ХХІV (1938-1939), кн. 7. 

За Великден на мегданя

до гераня

трима души се явиха

и набързо въртележка

построиха.

Вижте нашта въртележка 

мята се като лудешка!

Има конче,

има слонче,

а пък тук съм построил

и един автомобил

със гумени колелета.

Имам даже и карета

и три нови самолета!

И лудешки се въртят

конче, слончета, карета,

а щастливите хлапета

махат ръце и крещят.

Вятър къдрици развява,

слънце бузичките грей,

смях полето проглушава!

Чудна въртележка, брей!

Още един повод да си спомним „Малкият Ханс”. При анализа на фобията на петгодишното момче Фройд ще отбележи, че язденето на детската играчка конче, с повторяемостта на постъпателните движения на детето, създава у него сексуална възбудимост. Другаде казахме, че тази играчка дървено конче е много разпространена в началото на 19 век. А и наблюдателността показава, че и при въртележките тази играчка е една от предпочитаните. Неслучайно Уиникът ни напомня, че на базата на играта е изградено цялото преживелищно съществуване на човека. Тук е преплитането и споделането на вътрешната и външната реалност. 

Ето още една вихрена игра. Другото любимо забавление на децата, освен въртележката, е люлката. „Люлка” на Трайко Симеонов:

Нали люлката е здрава

и сърцето ми играй.

Люшкай, батко, до забрава,

Шарко, палав, чуй! – Не лай!

Хвъркай, люлчице крилата,

вей, развявай се, коса,

и носи ме от земята

ти към светли небеса!

Искам, люлчице, да ида

горе чак до Слънча злат,

как живее да го видя

във небесния палат.

Ето я същата еуфория и възбуда като при въртележката. Детето като че има крила, вярва, че Слънчо ще я погали и целуне по лицето. Мисли си: ами ако Слънчо я попита защо е дошла? Нека да припомним една бележка на Фройд към описване на източниците на инфантилната сексуалност – случаите на детски пасивни механични движения, като люлеене, подхвърляне във въздуха. Децата искат те непрекъснато да се повтарят.  

Дотук приведените примери ни навеждат на следните изводи. Лирическият Аз (не психоаналитичният) в българската литература за деца се проявява чрез случващото се в играта. По този начин вече няма дистанция между дете и възрастен писател. В това Албена Хранова вижда и една от причините за маргинализиране на българската литература за деца.  От психоаналитична гледна точка, възрастният си е тук, но през сетивата на детския спомен. Дете и възрастен са едно.

Психодраматичното провиждане на българските творби за деца ни даде възможността да видим как се осъществява най-важното – срещата. Срещата с другите, другото между които има отношения и връзки, които Морено нарича „теле”, срещата с помощните Азове, както и срещата със всички части на детския Аз. Всичко това става през ролите, които детето осъществява, играейки, в една добавъчна реалност.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Роки е това - гордост, репутация и отказ да бъде поредният скитник в квартала.”

Силвестър Сталоун, американски актьор, роден на 6 юли преди 76 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот