АСЕН МИЛЧЕВ

В междупразничните майски дни в салона на Съюза на юристите в България се проведе едно необичайно литературно събитие. А това, че мястото не беше избрано случайно, личеше по състава на присъстващите. Там беше част от цвета на българската правна мисъл и правораздаване – силен професорски състав в лицето на Огнян Герджиков, Янаки Стоилов, Даниел Вълчев, Константин Пенчев и други корифеи на правото и управленци, между които бе и сегашният министър на правосъдието Надежда Йорданова. Всички те, както и останалите гости, бяха дошли на представянето на поредната книга на проф. Пенчо Пенев – известен юрист и политик: бил е министър на правосъдието (1990 – 1991) и на вътрешните работи (1990) в правителствата на Андрей Луканов и на Димитър Попов, депутат във Великото народно събрание, два мандата член на Конституционния съд, директор на Националния институт на правосъдието и т.н. Но докато сред колегията неговите трудове по правни въпроси, главно конституционно право, са известни, само най-близките му приятели и познати знаят, че той е автор и на три стихосбирки – „Наздравица за глухарчето” (изд. "Захари Стоянов”, 2006 г.), „Небесен щурец” (изд. „Светулка”, 2009 г.) и „Любов по рождение” (изд. „Захари Стоянов”, 2017 г.). Този път обаче всички бяха изненадани, че новата му книга  „Нагоре по обратния път” (Изд. „Светулка 44 АНТЕЙ”, 2021) има мемоарен характер (авторът предпочита да я определя като животопис).

Тази книга не подлежи на жанрова класификация. Освен и чисто автобиографична, в нея се преплита чиста литература, живо и увлекателно четиво, остроумни истории като в типичен роман, първокласна публицистика, красиви поетични отклонения, които са като музика за ушите на почитателите на поезията на Пенчо Пенев. Както в следващото непубликувано стихотворение, поместено в пролога на книгата, и отговарящо на същността ѝ.

Обратен каданс

Животът ни свършва,

сякаш минава накрая

по обратния път на светкавицата,

нарисувана с раждането.

Без възторзи и шум

мисълта ни смирено

попива в небето

свечерена и есенна. 

Любознателният читател може да види тази светкавицата върху корицата на книгата (дело на племенника на автора - художникът Васил Докев – Вадо).

Обемистата книга (над 400 страници) е разделена на пет части и няколко глави.  

Първа част: „Съзряване” включва „Разходка из детството”, „Ученик”, „Студент”, „Казарма”

Втора част: „Съдия”, „Интервю с послепис”, „Съдебната система в края на 1989 г.”

Трета част: „Във врящия котел на политиката”

Четвърта част: „Отново в професията и науката”

Пета част: „Поезията и още няколко други неща”

С други думи всеки може да избере накъде да насочи вниманието си според своите интереси. 

В качеството ми на действащо лице (макар и не главно) се озовах в първата част на книгата, посветена на детските и ученическите години на автора, с когото съм съученик и приятел почти от люлката.Родени сме в Кюстендил и израснахме в подножието на Хисарлъка. (За почитателите на древната история така се е казвал и хълмът над Троя). Четейки, с умиление съпреживях времената, когато се надпреварвахме да търсим в гората, под шумата и изсъхналите треви,предвестниците на пролетта - великденчетата – ярки червени гъбки (Керино ухо – от рода на трюфелите), поникнали върху изпопадали полуизгнили клончета.

Четиримата стари приятели от детството (отляво надясно): Васил Тасков, Асен Милчев, Пенчо Пенев, Иван Велинов

------

Или виковете „Ората копата” (етимологията на словосъчетанието вероятно е свързана с оране и копане), с които  прескачахме разпалените по случай Заговезни огньове. Всяка махала имаше своя клада и тайно обикаляхме да видим чия е най-висока. Тогава Кюстендил бе безспорната „овощна градина” на България, чиято слава днес местните хора се мъчат със съмнителен успех да подържат. В града имаше улици на черешовите дървета, на черниците, на липите, площад на кестените. През май и юни беряхме липов цвят, а през есента ни водеха на ученически бригади да берем ябълки. Говори се, че кюстендилският климат е подобен на калифорнийския (без влиянието на океана), поради което в местността Юч бунар в Осоговската планина се въздигат великолепни калифорнийски гигантски секвои, посадени лично от цар Фердинанд.

Боже, как гонехме парцалената топка където ни паднеше, опъвахме „мрежа”, оплетена от хартиени въженца, през улицата (тогава почти нямаше автомобилно движение) и играехме волейбол. Баскетбол се играеше на един кош, чийто обръч бе закрепен на дърво в разграден двор… Или самодейните ни театрални представления, които изнасяхме през лятото пред връстниците ни. Имахме си и сцена - стълбищната площадка на една къща, и завеса - няколко навързани одеяла, и съответният реквизит – стари рокли и шалове, измъкнати от гардеробите на родителите, масички и столове, пускахме и билети.

Тогава дебютирах като сценарист на една наивна едноактна пиеска, заедно с моя незабравим приятел, станалия по-късно голям български поет Георги Белев (уви, загубихме го преди две години), с когото сме родени в една къща, а тогава той вече живееше в София, но прекарваше всички ваканции в Кюстендил. След 1990 г. замина да прави аспирантура в Харвард, а после се установи за постоянно в САЩ, където продължи да твори като поет и преводач. 

И така, по пътя на годините: ученичество, студентство, казарма, професионално развитие на съдия, политик и общественик…

Авторът проследява, доколкото му е било възможно, родословното си дърво. В него и от майчина, и от бащина страна има достойни българи. Но най-голямо влияние върху убежденията и професионалната му кариера е оказал баща му Стоян Пенев – уважаван кюстендилски адвокат, ляв земеделец николапетковист, виден деец на кооперативното движение в оригиналния му вид – Общ съюз на българските земеделски кооперации. Той е страдал от властите както преди 9 септември 1994 г., така и след това.

За мен най-интересно бе пространното интервю, което е взела от автора доц. д-р Даниела Кънева от философския факултет на СУ „Климент Охридски”. То е направено по проекта „Институционална памет” на Съюза на юристите в България с помощта на фондация „Америка за България”. В него в сбит вид Пенчо Пенев разказва не само за житейската си биография, но и за цялостната си професионална кариера. Най-важна за мен бе констатацията, че Пенев е потомствен юрист и левичар, което през последните години понякога ни поставяше откъм двете страни на барикадата, без това да помрачи нито за миг дълготрайното ни приятелство.

Къщата на ул. „Иларион Ловчански” в Кюстендил – на първия етаж е роден поетът Георги Белев, а на втория авторът на тези редове Асен Милчев

-------

Между другото Пенчо винаги е твърдял, че през 1980 г. е станал член на БКП, фактически скъсвайки с това земеделската традиция в семейството, от идеалистически подбуди – ако може да промени нещо отвътре в „ръждясалия” комунистически режим. Такива бяха всъщност и идеите на задаващата се „перестройка”. И аз му вярвам безусловно, че винаги е бил част от реформаторските сили. Разбира се, не може да се каже, че избирането му за секретар на партийната организация в министерство на правосъдието не му е помогнало за професионалното израстване, но както казва самият министър от онова време Светла Даскалова: Много се радвам, че вие станахте партиен секретар, защото партийният секретар трябва да бъде преди всичко добър човек”. Готов съм да се подпиша под тези думи.

Авторът превключва с лекота от емоционалния разказ за младостта към същинското му поприще. След като се дипломира с отличен успех в СУ, с право на избор Пенчо Пенев заема единственото вакантно място за начеващ юрист в столицата – младши съдия в Софийския окръжен съд, след 2-3 години оглавява съда в Костинброд, става задочен аспирант и хоноруван асистент в СУ (изключително признание за млад юрист!), ръководител на Наказателната колегия на Софийския районен съд, после зам.-председател на Гражданската колегия на Окръжния съд.

Авторът е включил редица интересни и показателни случки по време на упражняване на професията му на съдия – опити за намеса в работата му, натиск „от високо”, борба с несъвършенствата в системата, която не е готова да посрещне предизвикателствата на новото време. Аспирантурата му, свързана със СИВ, го среща с Андрей Луканов, който го харесва и включва като министър на правосъдието и вътрешните работи в две свои правителства. А самият Пенчо има изключително уважение към него. Това си личи от една тяхна среща:

Само веднъж пред Андрей Луканов се осмелих да изразя мнение по социалдемокрацията на БСП. Беше по време на един от пиковете на противопоставянето му с Лилов. Андрей Луканов бе болен, с температура и по негова покана отидох да му докладвам  обстановката като министър на вътрешните работи в дома му на ул. „Латинка”. Черпи ме чай и след служебния разговор стана дума и за положението в БСП и необходимостта от вътрешна по-голяма промяна. Тогава му казах: „А защо да не се отдели реформаторското крило под Ваше ръководство?” Той свали очилата си и ги хвърли леко на масата пред себе си, този жест беше обичаен за него, когато бе развълнуван или когато имаше да каже нещо важно. Каза ми: „Пенчо, чуваш ли се? Аз да разцепя партията? Това никога няма да стане”. Сменихме темата. Явно подобно действие би означавало да предаде идеите на дядо си (Тодор Луканов) и баща си (Карло Луканов). Мисля, че не беше прав, но никога повече не повдигнах темата. И сега мисля, че стремежът му да запази партията на всяка цена беше голяма негова лична грешка. Тя може би в края на краищата му коства живота. 

1990 година. Времената са изключително напрегнати. Като министър на вътрешните работи на Пенчо Пенев му се налага да потушава напрежението при подпалването на партийния дом през август. (Подстрекателите и до днешен не са разкрити). През ноември е обявена студентска стачка. Сградата на министерството е заобиколена от демонстранти. Сблъсъци с полицаите няма, но в един момент секретарят донася в кабинета на министъра плакат с едри букви: „Министър Пенев, убиец на студенти!” Нервите му не издържат. Това може би са направили негови студенти, на които той доскоро е бил преподавател! Грабва плаката и го скъсва.

Ето един забравен инцидент от това време, който е можел да взриви обстановката:

На 14 ноември 1990 г. в 03:56 часа избухва пожар в аудитория 161 на петия етаж на факултета по „Славянска филология” на СУ „Св. Климент Охридски”. В непосредствена близост до залата (елипсовидна форма с дължина 20 метра и ширина 10,5 метра) се намира книгохранилище и библиотека. Само светкавичната намеса на Централната пожарна, намираща се сравнително близко на ул. „Екзарх Йосиф”, предотврати грандиозен пожар. След потушаването му бяха открити две огнища в залата, кибрит и напоен със запалително вещество текстил. Сигналът бе подаден от студент, който случайно се е намирал в съседно помещение, забелязал е два бързо отдалечаващи се силуета и усетил мирис на изгоряло. Предполага се, че подпалвачите са проникнали през балконската врата на аудиторията.

Малцина знаят за този инцидент. По решение на ръководството на МВР той не бе огласен, за да не се нагнетява допълнително напрежение. Оставаше да лумне и Софийският университет. Не се разбра точно и авторството на вандалския акция. Ако бе успяла, подозрението щеше да падне върху Студентския стачен комитет, който не допускаше външни лица, а МВР щеше да понесе упреците за забавено действие. Слава богу, дежурните служители на Централната пожарна команда действаха по възможно най-бързия начин.  

Почти по същото време Пенчо Пенев взема участие в работата на Великото народно събрание (1990 – 91) като мажоритарно избран кандидат от Кюстендил. Подписва новата Конституция. ВНС го избира за член на първия състав на Конституционния съд, а мандатът му продължава и във втория. За престоя му там, а по-късно и работата му като адвокат, а накрая и като директор на новосъздадения Национален институт на правосъдието читателят може да прочете в книгата.

Особено място в мемоарната книга на Пенчо Пенев има и неговата обществена дейност. В нея най-забележително място заема участието му в ръководството на БФС и то в период, когато футболът ни бе в много по-добро състояние от сега. 

И накрая (не по значение) идва поезията, четвъртата му житейска пътека, както я определя самият автор. (Останалите са, разбира се, съдийството, науката и политиката). Интересен е начинът, по който той иска да получи признание от гилдията чрез приятеля си от детинство Георги Белев, вече утвърден поет:

Много години не се бяхме виждали, Жори бе издал вече няколко стихосбирки, когато, мисля, беше 1985г. или 1986 г., се срещнахме на пл. „Славейков”. Срещата бе приятна, поканих го на гости вкъщи. Фани, жена ми, също бе почитателка на поезията му. Прие поканата и след няколко дни си устроихме една приятна вечер. Припомнихме си детството, после му прочетох и доста мои стихове. Хареса ги. Настоя да избера 4-5 и да му ги дам, за да ги публикува във вестник „Литературен фронт”, издание на СБП. Той беше редактор там в отдела за поезия. Дадох му ги в една папка, помня, че бях избрал „Хотел”, „Вечност”, „Мигът на пеперудата” и още едно-две, всичките публикувани по-късно в първата ми стихосбирка. Обади ми се след няколко седмици силно смутен. Въпреки настояването му,главният им редактор,  мисля, че беше Димитър Стефанов, не ги одобрил – звучали му декадентски. Предложи ми да се срещнем в Дома на преводача на ъгъла на ул. „Васил Коларов” (сега „Солунска”) и ул.” Гаврил Генов” (сега „Христо Белчев”). Отидох, изпихме по няколко водки, разказа ми за свой проект за сценарий, върху който работил, запозна ме с няколко млади литератори. Няколко пъти настоя, че поезията ми заслужава да бъде публикувана и че трябва да подготвя стихосбирка, май че това бе целта на срещата. Мисля, че беше искрен –нищо нямаше да се случи, ако си го беше спестил. Отказът на „Литературен фронт” не бе ме съкрушил, а стиховете ми, някои написани преди десет години, можеха да почакат още, не бързах за никъде. Така или иначе Жори постъпи джентълменски и приятелски. Благодарен съм му за подкрепата, която се добави към насърченията и от други хора.

След това го видях в „Града на истината” през 1990 г., малко конфузно беше – той лежащ и протестиращ, аз крачещ и министър, отклонихме си погледите и се престорихме, че не сме се видели, съзнавайки, че всеки разговор между нас в тази обстановка, щеше да бъде нелеп. Спестихме си го, така да се каже, по взаимно съгласие…”Така не се видяхме повече с този добър приятел и голям български поет.          

У Пенчо обаче все пак остава огорчението, че събратята му по перо трудно приемат, че един професор по право, конституционен съдия и бивш министър може да пише вълнуващи стихове. В епилога на книгата авторът е отбелязал:

Отговорът на вечния въпрос за живота на човека не е само в това какво си постигнал. Понякога самият стремеж и положеното усилие за постигането на определена кауза са по-важни от това дали си успял или не. Това те легитимира като личност, а не толкова формално полученият резултат. Има добри каузи, които човек не е успял да постигне, но за които си е заслужавала всяка секунда от посветеното им време. А това, че не са доведени докрай, ако са правилни, добри и справедливи, утешението е, че тези след нас вероятно ще ги довършат, защо да не се поласкаем, че сме положили някаква основа.

Не мога да не се съглася с изложеното.Но не съм съгласен с моя приятел за следното: Като човек на фактите съдията Пенев иска доказателства за това, че ДС е дърпала и продължава да дърпа задкулисно конците на обществено-политическия живот на страната. А фактът е прост: незавидното положение, в което сме изпаднали – последни по почти всички икономически и специфични показатели за демократичност в ЕС. А за това кой е виновен? Западът, капитализмът, или олигарсите, които дори и днес не крият своята рождена връзка със силовите структури?

„Нагоре по обратния път” не е една от многото книги с автобиографичен характер, писани от известни личности, каквито напоследък ни заливат. Тя е специална, защото е дело на човек със значимо участие в правния мир и политическия живот у нас през последните 30 години. Но най-вече защото е излязла изпод перото на един даровит литератор. А такива произведения не се срещат често.

 

---

АСЕН МИЛЧЕВ  е роден през 1947 г. Има дългогодишна кариера на журналист, редактор и издател. Автор е на редица литературни и научно-популярни произведения (SF роман, детска художествена литература, авторски енциклопедии за спорта и за телекомуникациите и мн. др.), както и на многобройни публикации в печата, радио и телевизионни предавания, сценарии за научно-популярни филми... Носител е на награди за авторска и редакторска дейност.

В продължение на дълги години е работил в българските културни институти (центрове) в Братислава и Прага, където отблизо следи развитието на литературните процеси в тези две страни, като става един от най-добрите познавачи на съвременната словашка и чешка литература. Прави следдипломна квалификация по словашки език в университета в гр. Нитра (Словакия). Работел е на различни позиции (от редактор до ген. директор) в различни журналистически издания и издателски къщи, както и като прес-аташе в Министерството на околната среда на България.

Най-известните му преводачески творби са сборниците с поезия на големия словашки поет сюрреалист Алберт Маренчин (2005) и на чешкия поет Петр Крал (2006), на двата романа на успешния млад словашки писател Михал Хворецки - "Ескорта" (книгата получи субсидия от Програмата за превод, 2011 г.) и "Дунав в Америка" (2013), както и на нашумелия словашки роман "Майки" от Павол Ранков (2014). Следват романите "Кафене "Хиена" (2015) на Яна Беньова - с награда за литература на ЕС за 2012 г., "Петата лодка" (2016) от Моника Компаникова и "Къщата на глухия" (2017) от Петер Крищуфек, както и "Белвю" (2018) на Ивана Добраковова. Той е съставител и преводач на половината от материалите на специалния брой 1 / 2014 г. на литературното списание ”Панорама”, посветен на съвременната словашка проза.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Роки е това - гордост, репутация и отказ да бъде поредният скитник в квартала.”

Силвестър Сталоун, американски актьор, роден на 6 юли преди 76 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Езикът като оръжие. Как заговаря обикновеният човек по време на диктатура

 

Българското издание на "Езикът на третия райх" е планирано "много преди изобщо да се заговори за война в Украйна", казва издателят Манол Пейков

Путин и КГБ: Как Русия не стана "втора Америка"

В книгата си "Хората на Путин" Катрин Белтън се възползва от типичната за диктаторите свръхподозрителност, която ги кара рано или късно да се обърнат дори срещу най-приближените си

Роман за вкуса на петмеза от детството

 

"Петмез“ е метафора не само на детството, но и на човешкия живот