АНОТАЦИЯ

Смята се, че излизането на „Чичо Томовата колиба“ в голяма степен повлиява за напрежението между аболиционисти и робовладелци, довело до избухването на Гражданската война в Америка. При написването на книгата Стоу не си поставя политически цели. Тя разглежда робството от християнска гледна точка като жестока несправедливост, водеща до разделянето на семейства и отнемането на деца от майките им. Тъй като е обвинявана от своите противници в недостоверност на написаното, през 1853 г. тя издава „Ключ към Чичо Томовата колиба“, където разкрива своите документални източници.

В центъра на сюжета на „Чичо Томовата колиба“ е историята на чичо Том. Заради дългове господарят му го продава, като Том е разделен от жена си и децата си. Героят преминава през много страдания и перипетии, но запазва вярата в доброто и човечността си. „Чичо Томовата колиба“ е пленяващ роман с ярки и запомнящи се персонажи, станал любима книга на поколения деца по света. Днес творбата се нарежда сред шедьоврите на американската литература. Интересен е фактът, че през 2006 г. в САЩ излиза книгата „101 най-влиятелни несъществуващи личности“, посветена на литературни герои изиграли важна роля в историята на човечеството. В нея чичо Том е на единадесето място.

 

ХАРИЕТ БИЧЪР СТОУ е родена на 11 юни 1811 г. в Личфийлд, Кънектикът. Бащата на бъдещата писателка е пастор и момичето е възпитано в основните християнски добродетели: любов към ближния, трудолюбие, благочестивост. Хариет получава много добро за времето си образование. След завършването си става учителка в същото училище. През 1836 се омъжва за Калвин Елис Стоу. Семейството има седем деца.  През 1834 г. творба на Стоу печели награда на списанието „Уестърн Монтли Магазин“. Това е годината, която бележи началото на литературната й кариера. Хариет става сътрудник на списанието, за което пише много разкази и есета. През 1843 г. излиза първата й книга „Мейфлауър“. Истинска слава обаче й носи „Чичо Томовата колиба“. Повод за написването на книгата става решение на Конгреса от 1850 г., според което хората, оказали помощ на избягал роб, се смятат за престъпници. Романът започва да излиза като подлистник към списание "Нашънъл ера"(1851-1852). Книгата веднага става бестселър, преведена е на 37 езика и само за пет години от нея са продадени половин милион копия. С годините се превръща в най-успешната книга на американския XIX век. Популярността проправя път на писателката към големите национални списания. Скоро Хариет Бичър Стоу става най известната жена в Америка по това време. Стоу умира на 1 юли 1896 г. в Хартфорд, Кънектикът.

Преводът на книгата е на Анна Каменова. Художник е Петър Станимиров.

 

ОТКЪС

Една сутрин, когато мис Офелия бе заета с ежедневната си домашна работа, тя чу гласа на Сен Клер, който я викаше долу от стълбите.

– Братовчедке, слез за малко! Искам да ти покажа нещо.

– Какво има? – запита тя, като слизаше с ръкоделието си в ръце.

– Купих нещо нарочно за теб. Ето виж – каза Сен Клер и бутна към нея едно малко негърче на около осем или девет години.

Момиченцето бе от най-черните негърчета. Очите му, кръгли и лъскави, святкаха като стъклени мъниста и се движеха неуморно от предмет на предмет. Поразено от чудните неща в салона на новия господар, то стоеше с полуотворени уста и откриваше два реда бели и блестящи зъби. Къдравата му коса, оплетена в множество малки плитки, стърчеше на всички страни. Лицето му изразяваше някаква особена печална тържественост и важност, под които прозираше острият му ум и хитрина. Момичето беше облечено само в една мръсна парцалива рокля, съшита от зебло. Изобщо то имаше някаква странна и нечовешка външност, както казваше по-късно мис Офелия, нещо „дяволско“, което ужасяваше тази почтена дама.

– Огъстин, защо си ми довел това нещо?

– Как защо? За теб! Да го учиш и възпитаваш по правилния път. Намирам, че е много интересен негърски екземпляр. Ей, Топси – извика той и подсвирна като на куче. – Попей сега и потанцувай нещо.

В черните и лъскави очи блесна насмешлив и дяволит израз. Момиченцето запя с чист пронизителен глас странна негърска песен и задвижи в такт краката и ръцете си. В див, невероятно бърз ритъм, то се въртеше, пляскаше с ръце, удряше едновременно коленете си и издаваше някакви странни гърлени звуци, характерни за негърската музика. Накрая то се преметна два пъти във въздуха и удължената заключителна нота прозвуча като парна сирена. То отведнъж се закова върху-килима и скръсти ръце. Лицето му изразяваше тържествено смирение. Хитрият блясък на очите му обаче издаваше неговата престореност.

Мис Офелия стоеше онемяла и вцепенена от изненада.

А Сен Клер, по природа шегобиец, бе явно доволен от впечатлението, което направи детето. Той отново се обърна към него:

– Топси, това е новата ти господарка. Аз те предавам на нея. Хем да я слушаш!

– Да, господарю – каза Топси със смирен израз, но хитрите ѝ очи блеснаха.

– Трябва да бъдеш послушна, Топси, разбираш ли? – повтори Сен Клер.

– О, да, господарю – отговори Топси, без да помръдне смирено скръстените си ръце, но очите ѝ отново хитро замигаха.

– За бога, Огъстин! Как можа да го измислиш! – проговори мис Офелия. – Та къщата ви и без това е пълна с тези малки чуми. Човек не може две крачки да направи, без да се препъне в някое от тях. Сутрин като стана, намирам едно заспало пред вратата, черната глава на друго се показва под масата, по-нататък някое лежи върху изтривалката... Вечно зяпат, плезят се, подскачат, висят по всички перила и се търкалят по пода на кухнята! Как можа да доведеш и това на всичко отгоре?

– Доведох го, за да го възпиташ. Нали ти обясних вече? Винаги толкова много говориш за възпитание! Затова реших да ти поднеса подарък един току-що уловен екземпляр, за да приложиш идеите си върху него и да го насочиш по правия път!

– Не, не! Не го искам! Имам повече, отколкото ми трябват!

– Такива сте вие всички християни! Да създадете някакво дружество и да накарате някой нещастен мисионер да прекара целия си живот всред такива диваци – това можете. Но покажете ми един от вас, който би прибрал някое от тези дивачета у дома си и сам би се погрижил за неговото възпитание! Тогава започвате да се извинявате, че били мръсни и противни и щели да ви създадат голямо безпокойство...

– Огъстин, знаеш, че аз не мисля така! Но добре! Възможно е да е истински мисионерски дълг – каза мис Офелия, очевидно поомекнала, и погледна много по-благосклонно към детето.

Сен Клер я бе засегнал чувствително. Мис Офелия беше с много будна съвест.

– Но – продължи тя – аз все пак не виждам защо е трябвало да купуваш това дете. И без него в къщи ги има толкова много, че изцяло ми отнемат и времето, и силите.

– Виж, братовчедке – каза Сен Клер, като я отведе настрана. – Прощавай за празните ми приказки. Ти си толкова добра, че те бяха съвсем неуместни. Ето каква е работата. Това дете принадлежеше на двама пияници, собственици на една кръчма, покрай която минавам ежедневно. Омръзна ми да го слушам как плаче и да гледам как го бият и ругаят всеки ден. А то изглежда умно и весело и мисля, че нещо би могло да излезе от него. Затова го купих и ти го донесох. Нека мине през твоята сурова школа и да видим какво ще излезе от него. Знаеш, че мен не ме бива за възпитател. Бих желал ти да се заемеш с него.

– Ще направя, каквото мога – каза мис Офелия и се приближи към своя нов поданик с най-голяма предпазливост като човек, който доближава черен паяк, и то с най-добро намерение.

– Но тя е ужасно мръсна и почти гола!

– Заведи я долу и нека някой от слугите да я измие и преоблече.

Мис Офелия така и направи.

– Не разбирам защо му е на господаря още един негър! – заяви Дайна, като разглеждаше новодошлото с недружелюбно око.

– В никакъв случай няма да му дам да ми се пречка в краката.

– Пфу – казаха Роза и Джейн с крайна погнуса. – Да не се вестява пред очите ни! Просто да се чудиш на господаря защо са му притрябвали още от тия мръсни негри!

– Я си гледайте работата! Ти като че не си негърка, мис Роза! – каза Дайна, която помисли, че последната забележка се отнася до нея. – Вие да не се смятате за бели? Не сте никакви – нито черни, нито бели. По-добре е човек да е напълно чер.

Не е много приятно да се говори с подробности за първото измиване на толкова изоставено дете. Мис Офелия беше жена с умение, твърд характер и доста решителна. Тя понесе с геройско самообладание всички погнусяващи подробности, ако и видът ѝ да издаваше нейното отвращение, защото изпитанието, на което беше подложена, беше по-силно от нейните принципи. Но когато по гърба и по раменете на детето тя видя следи от камшик и белези от рани, незаличими доказателства за системата на възпитание, при която детето бе расло дотогава, сърцето ѝ се сви от болка.

Когато най-после я преоблякоха в чисти и прилични дрехи и я подстригаха, мис Офелия със задоволство забеляза, че дяволчето имаше вече по-човешки вид. В главата ѝ почнаха да зреят планове за възпитанието на момичето.

Тя седна пред нея и започна да я разпитва.

– На колко си години, Топси?

– Не знам, мисис – отвърна черното дяволче с усмивка, която откри зъбите му.

– Не знаеш? Нима никой не ти е казал на колко си години? А как се казваше майка ти?

– Никога не съм имала майка – отговори детето, като отново се засмя.

– Никога не си имала майка! Какво искаш да кажеш? Къде си родена?

– Никога не съм била родена – упорстваше Топси и отново се засмя така дяволски, че можеше да се помисли, че това странно създание е самият дявол. Но мис Офелия имаше здрави нерви, имаше опит и не можеше така лесно да бъде победена.

– Не бива да ми отговаряш така, дете мое – каза мис Офелия със строг тон. – Аз не се шегувам. Кажи ми къде си родена и кои са твоите родители.

– Никога не съм била родена – повтори момичето още по-решително. – Никога не съм имала нито баща, нито майка, нито нищо... Израснах у търговец на роби с още много други. Една леля Сю се грижеше за нас.

Детето явно говореше истината и Джейн избухна в смях:

– Нима не знаете, мисис! Има ги много такива; търговците ги купуват евтино, когато са малки, и ги отглеждат за продан.

– А колко време живя при последните си господари?

– Не знам, мисис.

– Една година ли? Повече или по-малко?

– Не знам, мисис.

– А за Господ чувала ли си нещо, Топси? 

Детето погледна в недоумение, но се усмихна както преди.

– Знаеш ли кой те е създал?

– Никой, доколкото знам – отвърна детето и прихна да се смее.

Думите на мис Офелия явно я забавляваха, защото очите ѝ светнаха и тя добави:

– Никой не ме е създал. Аз, изглежда, сама съм поникнала. 

 

Хариет Бичър Стоу, „Чичо Томовата колиба“, „Изток-Запад“, 2015

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"Сега имаме хубави дрехи, хубави домове и т.н., а нямаме желание за духовна храна.”

Райна Кабаиванска, оперна певица, родена на 15 декември преди 85 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

Да - 83.3%
Не - 3.3%
Колебая се - 10%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Музиката лекува, но и може и да убива

Повечето български ученици завършват училище без да са влизали в театъра, в операта или в концертната зала.

Вечерта, в която "Музикферайн" заговори на български

Саша Гьотцел: "Концертът на Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров беше фантастичен! Мога само да кажа: Браво! Браво! Браво! Не само София, но и цяла България трябва да се гордее, че има такъв филхармоничен оркестър."

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.