АНОТАЦИЯ

„Стогодишният маратон“ е изследване, базиращо се на голям брой интервюта с водещи китайски специалисти от различни сфери и стъпващо върху редица официални документи на китайската администрация. Изследването предлага поглед отвътре върху дългосрочната стратегия на Китай за превръщането й в световния лидер. Голямо предимство на автора е, че той владее мандарин и при многобройните си пребивавания в там успява да почерпи информация директно от извора. Наред с всичко останало авторът познава в детайли китайската история, военна стратегия и манталитет, които в огромна степен са определящи за мисленето на днешните китайци. Освен това той е отлично запознат с литературата и проучванията върху Китай на редица международни учени и анализатори. Основната теза на автора е, че Китай има дългосрочен план, чрез който да измести Съединените американски щати като доминираща световна сила. Финалът на маратона трябва да се осъществи през 2049 г., когато се навършват сто години от основаването на Китайската народнодемократична република. Основният коз на голямата източна държава не е военната мощ, а икономическото влияние, което тя упражнява. Според автора идващите десетилетия ще са изпълнени не с класическите войни за териториални придобивки, а с икономически и търговски съперничества, валутни игри и създаване на геополитически съюзи. Според Пилсбъри Китай умело използва самите американци за реализирането на своята стратегия и правителството на САЩ неосъзнато работи за реализирането на китайската мечта. Американският учен и политик се спира на петте основни заблуди, съществуващи по отношение на съвременен Китай и неговата политика. Същевременно той предлага на правителството на САЩ план, чрез който да се противостои на разрастващите се китайски аспирации за световно господство. Пилсбъри призовава за изцяло нова стратегическа позиция спрямо Китай и смята, че успешното й реализиране е едно от най-големите предизвикателства за американската държава.

„Стогодишният маратон“ е увлекателно написано изследване, базиращо се на дългогодишни изследвания и богат фактологичен материал. Книгата ще бъде интересна както за учените, така и за всички интересуващи се от случващото се днес в глобалната световна политика и тенденциите в нейното бъдещо развитие.

МАЙКЪЛ ПИЛСБЪРИ е директор на Центъра за изучаване на китайската стратегия към Хъдсъновия университет. Заемал е ръководни постове във всяка една президентска администрация от Ричард Никсън до Барак Обама. Пилсбъри завършва Странфорд и Колумбийския университет , бил е научен сътрудник в Харвард. Заемал е ключови позиции в Департамента по отбраната и екипите на четири сенатски комисии. Член е на Съвета по международните връзки и Международния съвет за стратегически изследвания. Живее във Вашингтон.

 

ОТКЪС

За мен бе любопитно как мианмарските лидери гледат на китайската дългосрочна стратегия. Дали и те, подобно на мнозина на Запад, виждат в Китай една бъдеща „капиталистическа“ страна, стремяща се към мирно развитие в рамките на международната общност?

Мичъл ми каза, че местните интелектуалци споделят възгледите на Ли Куан Ю [Ли Гуаняо], 87-годишния бивш премиер на Сингапур и един от най-уважаваните азиатски лидери. Смятан от мнозина за „баща на сингапурското чудо“, Ли си спечели огромни симпатии и на запад. Никсън го сравняваше с Чърчил, Дизраели и Гладстоун, а Буш старши и Клинтън се възхищаваха от политическта му далновидност. Куриозното бе, че никой на запад не обърна особено внимание на мнението му за Китай.

Един мианмарски държавен служител ми каза, че в Щатите е излязла нова книга за Ли, която се предлагаше и тук, в Рангун – в петзвездния „Странд Хотел“, една внушителна викторианска сграда, построена през колониалния период и днес приемана като „реликт“ от една вече залязла западна империя.

В предговора си редакторите, харвардските професори Греъм Алисън и Робърт Блакуил, пишеха, че „китайският възход е нещо, което Ли несъмнено познава по-добре от всеки друг страничен наблюдател или анализатор“. Прегледах щателно книгата и установих, че Ли наистина е наясно със стратегията на Китай, защото е наблюдавал тази страна в продължение на десетилетия, и то много преди повечето на запад да започнат да ѝ обръщат внимание.

Впрочем Ли казва нещата в прав текст: „Целта на Китай е да стане най-голямата сила в света и да го приемат именно в това му качество, а не като почетен член на Запада. [...] Централно място в представите му заема неговият свят преди колонизацията и свързаните с нея експлоатация и унижения.“ Пекин, добавя той, умело се възползва от въжделенията на китайския народ и ситуацията след „Тиенанмън“’89: „Ако очаквате, че в Китай ще избухне някаква демократична революция, вие горчиво се заблуждавате. Китайският народ иска не друго, а възроден Китай. В едно интервю, включено в книгата, му задават въпроса как Китай ще стане № 1, а той отговаря така: „Най-голямото му предимство е не военната мощ, а икономическото влияние, което упражнява. [...] И това влияние ще продължи да расте, за да надвиши в един момент и американското.“

Ли очевидно познава най-важните елементи на Маратонската стратегия, макар и да смята, че до китайската световна доминация остава още много време. „Китайците много добре са си направили сметката, че ако поддържат тезата за „мирния възход“ и се борят за първото място в икономически и технологически план, те просто няма как да загубят. А и директните предизвикателства към една по-могъща и технологически по-развита страна като Съединените щати биха провалили този възход. Китайският подход е представен в телевизионния сериал „Възходът на Великите сили“, създаден по поръчка на ККП. [...] Убеден съм, че китайското ръководство е извлякло една ценна поука – ако се надпреварваш с Америка във въоръженията, ще загубиш. Просто ще банкрутираш. За да избегнеш този развой, сведи глава и се усмихвай поне 40–50 години.“

Признавам, че аз едва ли бих го формулирал по-добре. Успокоява ме това, че си имам поне един съмишленик...

Ли Куан Ю си спечели адмирации и от двете ни основни партии, и от света като цяло, но отрезвяващите му прогнози за бъдещото китайско развитие бяха посрещнати с остри възражения от западните експерти по Китай. Тази реакция си има причини. Първо, критиците се дразнят от това, че Ли иронизира техните самозалъгвания и празни предположения, че Китай или ще се провали в опита си да стане № 1, или ще се превърне в демокрация от западен тип. Втората причина е, че Китай продължава да скромничи и да омаловажава оптимистичните прогнози за развитието му. И трето, Китай едва ли скоро ще започне да отправя открити заплахи към Запада. Аз обаче съм склонен да се съглася с Ли. И прогнозите ми за бъдещето „могъщество“ на Китай се отнасят за 2049 г. Което пък подсказва, че има достатъчно време да се реализират и 12-те стъпки, които представих по-горе.

Проблемът е, че повечето западни коментари са със сензационен привкус. Най-често чуваме, че Китай се кани да завладее света и да наложи своята доминация с военна сила – все неща, които са невъзможни в близко време. Харвардският политолог Джоузеф Най е напълно прав, когато предупреждава: „Най-голямата опасност за нас е в това, че надценяваме Китай – а и Китай се самонадценява. Всъщност в нито едно отношение Китай не се е доближил до Съединените щати. Тъкмо това преувеличаване на неговата мощ, което в Америка буди страх, а в Китай – възгордяване, е и най-голямата опасност, пред която сме изправени.“

Всъщност този арогантен и агресивен Китай, който провокира съседите си и ги подтиква да се коалират, помага тъкмо на Америка в по-дългосрочен план. Да си припомним един известен афоризъм на Наполеон Бонапарт: „Никога не пречи на врага си, когато прави грешки.“ Но това не е и довод в полза на бездействието.

Да се състезаваш с Китай в дългосрочен план означава да си наясно с неговите амбиции – и да го критикуваш, когато действията му нарушават общоприетите международни норми. Поне според мен, това би могло да стане и с помощта на някои техни идеи от периода на Воюващите царства, които нагледно показват богатството и оригиналността на китайската стратегическа мисъл. Безспорно и 12-те стъпки, които предложих, биха могли да предизвикат търкания с Китай. Моите колеги често предупреждават, че не бива да критикуваме остро Китай, защото това ще предизвика още по-остра ответна реакция. Бих им припомнил една мисъл на Аристотел, че най-лесният начин да избегнеш критиката е: „Не казвай нищо, не прави нищо и... бъди нищо.“

За да успее, пекинската стратегия за изместването на Съединените щати като доминираща геополитическа сила се нуждае от американската добронамереност и помощ. С други думи, китайските стратези очакват Америка да се държи като Великобритания по време на постепенния американски възход – и залеза на Британската империя. Затова полагат и такива усилия за изграждането на по-благовиден имидж пред Запада. В „Китайската мечта“ [Джунгуо мън, 2010 – вж. и Глава І] Лиу Минфу препоръчва точно това – Китай по-активно да влияе върху американските представи. Или ако използваме неговите думи, да направи така, че Америка да стане за Китай „не сатана, а ангел“. Аналогични тези ще открием и в по-ранната творба (от 2003 г.) на четирима видни ин пай, озаглавена красноречиво „Новата епоха на Воюващите царства“ (Син Джангуо шъдай). И други „ястреби“ повтарят, че идващите десетилетия ще са изпълнени не с класическите войни за териториални придобивки, а с икономически и търговски съперничества, валутни игри и създаване на геополитически съюзи.

 Майкъл Пилсбъри, „Стогодишният маратон“, изд. "Изток-Запад", 2015 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Нехудожествената проза може да заблуждава. Фактите могат да бъдат изкривени. Фикцията обаче никога не лъже.“

В. С. Найпол, британски писател, роден на 17 август преди 87 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.

Тарантино и неговата приказка за Холивуд

Именитият кинаджия предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.