НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, "Фейсбук"

Винаги ме е било срам да си призная, че като гледам филми, рядко разбирам какво точно се случва. Близките ми са наясно, че трудно мога да се съсредоточа върху действия и герои. Нося се по течението на филма и това е.

Като дете, а и после непрекъснато ходех на кино. В Ловеч като ученик ходех по три-четири пъти на седмица. В Търново като студент – също. Като дойдох в София – пак така – през ден на кино.

И знаете ли защо? За да се взирам в тъмното, не да гледам екрана...

Преувеличавам, разбира се, много преувеличавам. Ама ако ме питате какво помня от ученическите си филми в Ловеч, освен „Заветът на инката“, от който ми остана прякорът Инката, ще ви кажа – червените лампички по тавата. Киносалонът беше нов и по тавана премигваха стотици червени лампички. Взирах се в тях, докато ми се изкривеше врата. И ми се струваше, че не съм в кино, а на някой връх в Балкана и звездите са над мене. Затова ходех.

После в Търново изгледах поне сто филма, но запомних два.

„Сибириада“ – като свърши прожекцията, ми заглъхнаха ушите и ослепях, стопих се. Една седмица не ходих на лекции, защото не можех да се кача на рейса от яд. Яд ме беше, че тези хора, дето се возят в рейса, не са гледали „Сибириада“ и че изобщо има хора, които не са го гледали.

Другият филм беше „Мера според мера“. Нищо не разбрах от диалекта, дето говореха, но разбрах, че е голям филм. Виждах как са облечени героите, колко са им чисти или мръсни лицата и ръцете, какво ядат и пият, как умират и как пристъпват към смъртта си. Друго време виждах.

В София си спомням кинопанорамите в НДК. Страхотни филми даваха, ама аз се радвах най-вече на заглавията им и на това, дето говореха и пишеха за тях. Спомням си поне десетина филма, естествено, но най-много ми се е набило в главата това суетене и радост на хората, че са в НДК, на Панорамата на киното и после ще могат да разказват за това. И тази тържествена тишина след края на филма, това бавно изправяне, погледи, зареяни в екрана, щракане на кутии за очила, тук-таме сълзи. И приказки като: „Ама какво да ти кажа, нямам думи...“ Това си спомням.

Винаги съм си спомнял само театъра на филмите. И червените лампички по тавана, и реката, която течеше през мене, докато гледах филмите.

Тази нощна река – на угасените лампи, нея съм гледал и тя ме е носила.

Сега вися по цял ден вкъщи и гледам филми по телевизията. Мога да отгатна почти всичко, защото не се мъча да го запомня – нищо не се мъча да запомня.

И защото нямам червени лампички по тавана, ставам от фотьойла и отварям прозореца. Ако щете ми вярвайте – навън винаги е нощ. И почвам да плувам в този нощен филм.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз винаги много съм пушил, пил и обичал. Всъщност съм живял не твърде дълго, но прекалено активно. Един ден Железният рак ще ме отнесе. Тогава ще съм умрял от прекалено много живот.“

 Иън Флеминг, английски писател, роден на 28 май преди 114 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

“Величие и низост" показва какви политици липсват днес

 

 Твърде много са чембърлейните и твърде малко чърчилите в днешната политика. Твърде малко и твърде малки

Нагоре по обратния път 

 

Литературните умения на един професор по право

Гледайте “Второто освобождение”

 

Ние винаги на 1 февруари отбелязваме гибелта на жертвите на Народния съд и избиването на интелектуалния елит. Но всъщност чрез този филм ще разберете много по-страшното за бъдещето ни пречупване на българската нация - което виждаме и днес с реакциите на войната, с хилещите се емотикончета на снимките от Буча, в речника на водещите ни политици.