ЗА АВТОРА

 

НИКОЛА ГЕОРГИЕВ - професор по теория на литературата, познавач на структурализма, любим университетски преподавател на поколения филолози, роден на 24 ноември 1937 г. в Казанлък. Завършва българска филология през 1961 г. в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е лектор в Чехия, Русия, Австрия, Великобритания. Автор е на редица изследвания, като най-известните му са: "Българската народна песен (Изобразителни принципи. Строеж. Единство)",  "Анализ на лирическата творба", "Нова книга за българския народ",  "Сто и двадесет литературни години", "Цитиращият човек в художествената литература, "Името на розата и на тютюна". Носител е на Хердерова награда за 2000 г. Умира на 23 септември 2019 г.

 

ОТКЪС

Мона Лиза и капитан Петко войвода

Тях не смогна да ги съчетае чудатото и иронично въображение на Салвадор Дали, макар че приликата в лицата им вероятно би го изкушила да дорисува, по стар свой обичай, върху Мона Лиза наболата брадица и мустаците на славния войвода.

Съчетахме ги ние, и то не на смях, с шегобийска четка, а с найсериозните намерения на нашия културен живот, доказвайки по този начин, че реалността може да бъде по-странна и от найфантасмагоричната „сюрреалност“.

През 70-те години Мона Лиза и Капитан Петко войвода станаха символни образи („имиджи“) на два полюсно противоположни пласта в българската култура. Те израстваха върху общ корен, действаха в обща среда и макар видимо да вървяха по свой самостоятелен път, взаимно се обуславяха в облика си и крайностите си. Тази обусловеност беше кръгова и непрекъсната, но анализът на станалото, за който вече отдавна е дошло време, изисква да подберем някаква отправна точка и се опитаме да тръгнем по кръга. И макар че една загадка едва ли е обещаващо начало за следващите, ще тръгнем от загадъчната усмивка на Мона Лиза.

В българския вариант на Мона Лиза от 70-те години тази усмивка всъщност не беше и чак толкова загадъчна. Една гънка в нея, съжалително-снизходителна, говореше: „По силата на ред обстоятелства ние, българите, твърде много сме се изолирали и сме изолирани от големия свят и неговата голяма култура. За мнозина сред нас това може да е удобно и изгодно, но (и тук усмивката минава в друга, волева гънка) то не бива да продължава вечно. Ще направим скок в голямата култура – средства за това имаме – и ще изградим всестранно развита, хармонична личност, която (а тук усмивката се разлива в щастливо предзнаменование) ще мине от царството на необходимостта в царството на свободата.“ И скокът бе замислен с кралимарковски разкрач, но за разлика от Вазовия новият културен герой нямаше да остане „с един крак на Хемус, с другий на Пирин“, а шеше да бъде с единия крак във Флоренция, а с другия чак в Хималаите.

В същото време внушителната рат, стояща зад войводата, разсъждаваше, общо взето, така: Световната култура е голямо нещо, но малките народи трябва да си знаят най-напред корена, рода, лоното, изконното, родното... сигурно има и други такива думи, но не ни идват сега наум. И да прощавате, но що за българин ще бъде това тънкуляво и зиморничаво същество, което наричат хармонично развита личност? И кое ще му е хармоничното, ако не може да различи пищов от револвер или да изброи частите на магарешкия самар? И още нещо (ама то между нас даси остане!): ако българинът се повлече по разни Мона Лизи или Джоконди, нашата е свършена. Ето, и Петко беше юнак над юнаците, но дойдоха други времена и – сбогом юначество...

За подбудите и механизмите на тези порождения можем да говорим само хипотетично, но нищо хипотетично няма в избистрените резултати. И така, през 70-те години на българското общество бяха предложени за подражание и следване два национално-културни образеца, които никоя култура не би могла да понесе под една мишница: на всестранно и хармонично развитата личност и на „здравия българин“. Първият образец беше нов и непознат, вторият имаше вече десетилетия бурен живот и бе на много поколения „до болка познат“ – в най-буквалния смисъл на това глуповато клише. Първият беше интелектуално издигнат, малко или много чужбинен, а и екзотичен по дух, вторият откровено излъчваше балканска мъжественост, която не можеше, пък комай и не държеше много да се разграничава от бабаитлъка.

Без да къса с миналото на България (с кое точно, ще видим понататък), първият предпочиташе да гледа към бъдещето; без да къса с практичното настояще (и всъщност именно за да поддържа неговото статукво), вторият не можеше да отдели поглед от славното, здравото и изобщо доброто минало.

При тази противоположност между двата образеца, между двете националнокултурни линии каква ли битка се е разгоряла помежду им, ще се запита всеки здравомислещ, но незапознат с нашенските условия човек. Колкото и да е странно, никаква.

Двете линии се държаха така, сякаш не се забелязваха – въпреки че на всяка крачка си размахваха червени платнища пред очите. Същият човек би допуснал, че те просто са били изолирани една от друга, изолирани до невъзможност да влязат в диалог – не само рационален и културен, но дори и агресивен. И този човек отново няма да е прав, защото абсурдната некомуникативност между двете линии беше не причина, а следствие от обстоятелства, които сами по себе: си нямаха много общо с културата и комуникативността. И двете линии растяха върху обща основа на принципа на взаимната обусловеност и взаимната изгода спрямо основата. В общия корен не се сече дори когато върху него никне и най-несъвместимият опонент.

Според механизмите на културата всяка линия в нея се насочва критично към някакъв стар или нов културен образец, в борба с който се самоутвърждава (доколко културно се води тази борба в културата е друг въпрос). За линията, която се зае да издига духовно българина, у нас имаше много и кои от кои по-ясни и нуждаещи се от критика прицелни точки. За тях обаче линията на Мона Лиза остана сляпа, глуха и няма. Мишена бе намерена другаде и ударът се стовари върху теоретически неясното и социално още по-безпомощно явление, наричано безвкусица или кич…

 -------

… А Капитан Петко – как се почувства той, когато от главата му се махнаха всичките там Мона Лизи и Джоконди? Олекна ли му и въздъхна ли той със законно удовлетворение: „Бе казвах ли ви аз, че цялата тази шумотевица е бошлаф? На нас, българите, другаде ни е силата! Да Винчи!...“ Не, или ако си го е помислил, то си остава за сметка на интелигентността на прославения войвода.

С провала на елитаристката линия войводата загуби още един път прекия си, вливащ му сили и смисъл противник. Провалът на елитаризма бе знак, че и той прибира чакмаклията пищов за по-добри времена, а провалът на двете страни говореше за дълбоко загниване на общия корен, върху който те растяха. Затова и по-нататъшното ни развитие не може или поне не бива да бъде продължаващо съперничество между двете линии, на Мона Лиза и на Капитана, преплели се в по сюрреалистичсски кошмарен хермафродит. Него трябва да осъзнаем като минало и да го превърнем в минало – защото между другото хермафродитите са и безплодни.

Никола Георгиев, „Литературоведският Вавилон”, "Изток - Запад, 2019

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Няма такова нещо като лошо уиски. Просто някои са по-добри от други. Но човек не трябва да злоупотребява с алкохола, преди да навърши 50. След това би бил глупак, ако не го направи.”

Уилям Фокнър, американски писател, роден на 25 септември преди 123 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.