В книгата си "Свещеният триъгълник. Българската следа в историята на оперативното масонство" Румен Василев разказва за строежа на легендарната катедрала и за българския принос в съхраняването й досега. Ето откъс от книгата:

 

В името на съвършенството

 

Само няколко десетилетия след успеха в Сен Дени на територията на Франция започнали да се издигат силуетите на новите готически катедрали. Особено излъчване имала тази в Шартр. За специалистите и до днес тя си остава неразгадема тайна на геометрията. Нейният индивидуален характер изпъква най-ярко. В същото време Шартр е образец на зряла готика и при нея този процес е доведен до край. Разработките на нейните майстори станали в много отношения препоръчителни за бъдещите градежи. В областта на скулптурата кралският портал на Шартр наложил задължителни стилистични особености. В периода 1145 -1155 г. били построени двете кули на катедралата, в които са вградени 19  от 26 –те оригинални скулптури. Те били направени толкова живи и чувствени, че този стил се възприел и от останалите майстори. Науката е категорична, че на този етап скулпторите са работели в синхрон, като били в постоянен контакт помежду си. Това била  обединената ложа, която разработвала концептуално мотивите, а различията били само в детайлите. 

Около 1160 г. скулпторите престанали да се вълнуват от темата за Възкресението за сметка на съдбата на Богородица, която е изобразена още през 1150 г. в Париж и Шартр, а в Санли през 1170 г. тя вече била коронована. Това означава, че в този момент строителните братства, освен че съгласували помежду си плановете, техниките и материалите, обсъждали своите философски и теологични виждания. Голямото предизвикателство пред всеки майстор по онова време било да се намери божествената пропорция между архитектура и скулптура. В това отношение Шартр отново е пример за абсолютен синхрон. 

През 1190–1240 г. в търсене на съвършенството готическите майстори разработили нова концепция за изобразяване на равовесието между материалното и нематериалното. Началният тласък обаче отново бил даден в Шартр. В архитектурата по принцип най-важна е светлината и допускането й в затвореното  пространство. Този принцип бил демонстриран и от майсторите в Шартр, които пуснали мощен сноп светлина в дотогава сумрачните храмове през цветни витражи (чието разчитане е едно от големите предизвикателства и до днес). Революционното в случая е, че се посегнало на носещите стени, които били разсечени и олекотени. 

Другият връх, който постига готиката като стил, а и като демонстрация на могъщите сили на братството, е парижката “Света Богородица”, строена по законите на златното сечение. При строежа на западната й фасада през 1210 г. там си дали среща огромен брой скулптори. Затова именно в нея личат най-ясно разликите между стиловете на отделните майстори. В същото време трябва да се признае, че те успели да универсализират стила на катедралата в името на съвършенството. Този стил се разпространил след 1230 г. в Шартр, Реймс и Амиен.

В периода 1240–1350 г. се наложил готическият маниеризъм – той бил основополагащ елемент от принципите, заложени в “Сен Дени”, който еволюирал следващото столетие. Тук, на строежа на „Света Богородица” в Париж, се извършила истинска стилистична революция, която успяла да се наложи и в Европа. Триумфът на готиката в парижкия вариант е резултат от съвместната работа на майсторите от цяла Франция. Те дочакали момент, когато животът на континента потекъл под знака на икономическото и интелектуалното единство. А каква по-добра среда за строителните братства от това?  Затова не е преувеличено да се твърди, че чрез готиката Европа намерила своята идентичност.

Успехът на новата естетика и бързото й разпространение довели до радикални промени, свързани с олекотяване на конструкциите, пример за което са катедралите Амиен, Лан, Бове. Търсели се нови, по-оригинални начини, които да позволят божествената светлина да навлезе в сакралното пространство на храма. Едно от малкото имена, достигнали до нас, е Жан Ланглоа. В проекта си за църквата “Св. Урбан” в Троа (1262 г.) той завършил идеята за дематериализация на пространството чрез невиждани по мащаба си стъклени стени и витражи.

Готиката възникнала в границите на владенията на френската корона. Тук се създала основата на стила, който постепенно завладял Европа. Убедително свидетелство за начина на разпространието му намираме при реставрирането на катедралата в Кентърбъри. През 1174 г. монасите от местния манастир решили да възстановят унищожената при пожар църква. За тази цел те поканили френския майстор Гийом дьо Санс. Той се отзовал и започнал да издига катедралата на три равнища, като използвал цилиндрични колони за подпори. 

Това реално е моментът, когато френската готика минала Ламанша. Гийом останал още няколко години при английските си братя, като през това време ги подготвил. Качествата на французина блеснали и при строежа на „Св. Троица”. Там той направил плана, но реализацията била дело на негов английски ученик. 

Английските строителни братства впрочем не копирали сляпо френските, а скоро наложили своя специфичен почерк, без това да създава противоречия помежду им. За разлика от френските, английските строители не търсели страсно вертикала, а подчертавали хоризонтала.

По подобен начин готика навлязла и в германските земи. Първоначално трудно, първо в пограничните райони Магдебург и Базел, все пак готическата естетика станала господстваща и в Германия.

Преходът от романика към готика в Италия се извършил благодарение на влиятелната личност Антелами. Композицията му “Сваляне от кръста” в катедралата в Парма, датирана от 1178 г., представлява типична готическа иконография с много готическа пластика. Тук художникът напълно скъсал с романиката. 

 

(...)

 

Неразгаданата тайна

 

За първи път обаче, тезата, че майстор Колю Фичи се е докосвал до Европа е изказана от арх. Теофил Теофилов: “Знае се със сигурност, Колю Фичето е бил във Влашко и е ходил в Цариград, но все повече се оформя съмнението, че до отсядането му в Търново ще да е преминал и по земите на някои други съседни страни. Това предположение се обосновава от силната проява на утвърдените за това време европейски стилове и вкусове в самостоятелни произведения на майстора, което издава, че той ги е познавал отлично и подробно е изучил техните особености.” 

Тъй като и майсторът от дряновските колиби е част от древното братство на строителите, където скромността, клетвата за мълчание са закон, е много трудно да се намери стопроцентова информация, която да потвърди или да отхвърли дадена версия. Затова нека отново да се облегнем на родовата памет, от уважение към първомайстора и неговото семейство като източник на достоверност.

Един от най-ревностните пазители на истината за миналото на фамилията е Константин Фичев, и както той казва: „Аз съм внук на внука на майстор Никола Фичев“... Твърдяло се, че Колю Фичето е успял да посети... Западна Европа: Италия, Германия, Франция... Не бих могъл със сигурност да твърдя...., че майстор Никола е преприел такива пътувания... Работил е с майстори от Корча, Албания, прочути за онези времена каменоделци, от които е изучил сложното каменоделско умение... от тях е усвоил и изготвянето на... „хоросан за вода“. А що се отнася до мостовете, градежните тънкости са му показали брациговски майстори... и италиански строители... А може би при тези срещи... е научил за прочутия мост на р. Арно във Флоренция... "

От Константин Фичев тръгва и една прелюбопитна легенда, разказвана този път от игумена на Преображенския манастир...: „Случило се нещо необичайно. Парижката катедрална църква „Св. Богородица“ започнала да се пропуква застрашително за цялостта й. В Париж знаели за големите умения на майстор Колю и затова помолили Мидхат паша, който бил френски възпитаник, да изпроводи майстора, за да реши въпроса. Без бавене потеглил Фичето, първо с параход по Дунава после с влак и пристигнал на парижката гара, както си го знаем в облеклото и в едната си ръка бастунчето-метрото, а в другата със свалените от работа дисаги, в които са били строителните потреби... Веднага го завели при църквата и без много усилия майстор Колю открил подпочвената вода, нарушаваща спокойствието на сградата. Дал необходимите указания, работата се решила и Първомайстора поел по обратния път...“

Друг родственик, от голямото семейство на Никола Фичев, Георги Георгиев, внук на Добрина, дъщеря на Нено Николов Фичев също подкрепя хипотезата за пребиваването на майстора в Западна Европа. От него идва разказът за спомените на баба му, от които научаваме, че дядо и майстор Колю Фичето на младини е посещавал Италия, Германия и Франция. Че там някъде му е издаден майсторски документ и печат, които обаче са загубени. 

Тайнствеността на тези 4 години, не са обаче единственият период, който не е изяснен от фактологична гледна точка. Има една странна цикличност в изявите на първомайстора. 12 години след неговата поява през 1840 г. в Търново, той отново скрива своя живот и дейност от любопитните изследователи. И отново 4 години остават недокументирани. След големите си ключови успехи – Беленския мост и „Св. Троица“ в Свищов, майсторът излиза от обектива на историята (1868) за да  се появява през 1870 г. и отново да изчезне след 4 години пак този път за 3 години. Най-лесното и сигурно обяснение е, че е бил на гурбет във Влашко или нейде в Царирад. 

Въпреки, че разказите на потомците не могат да се считат за исторически документ има два момента, който са доста интересни. В т.нар. легенда на игумена на Преображенския манастир се появява една твърде интригуваща информация. Свещенникът съобщава, че под основите на „Парижката св. Богородица“ има високо ниво на подпочвените води. Затова логично е да си зададем и въпроса откъде той е научил за този факт, защото това е 100% истина. Тази уникална готическа катедрала е строена върху един неустойчив терен и е пример за успешно фундиране, както споменахме вече. Как тази информация е достигнала до игумена, като имаме предвид разстоянията и нивото на медийната среда в онези времена. 

Нещата започват да се изясняват когато вземем под внимание и версията на Георги Георгиев откъдето научаваме, че някъде в Европа му е издаден документ, който гарантира майсторските му умения и е вече със свой печат. Появилият се отново на бял свят втори печат в началото на 2000 г. е всъщност онази улика, която осветлява проблема. 

 

Защо и как?

Когато Никола Фичи се сдобива с привилегията да има свой щемпел за майсторство, той вече е навършил 40 години. В 30 от тях е непрестанно в занаята, което означава, че е достатъчно зрял в житейско и професионално отношение. От днешна гледна точка спокойно към уменията му ще прибавим и още едно качество – това на дизайнер. Затова би било глупаво да смятаме, че някой гравьор му е направил печата без съгласието на самият майстор за неговата визия. Напротив, лично Никола Фичи е нарисувал изображенията и надписите на печата и го е съгласувал с изпълнителя. Характерният начин на изписване на буквите К и Т в запазените подписи съвпадат с тези от печата, както отбелязва проф. арх. Тулешков. Това доказва личното и категоричното участитие на първомайстора при определяне на визията. Смущаващото обаче в случая е изобразеният кръст. Антикварят прибързано го определя като православен, руски или както е известен кръста на „Св. Андрей“. Действително това е първото впечатление, което човек не запознат с графиките на този християнски символ добива. Вариантът, че това е латински кръст, поставя пък въпроса, а какъв точно е, защото те са в няколко варианта. И ако е такъв защо първомайсторът ще изисква да му се гравира някаква католическа версия. Та той е добър православен християнин и познава отлично религиозните символи на вероизповеданието си. В това никой не може да се съмнява. Само, че при прегледа на видовете кръстове, точно този вариант от печата липсва, защото просто няма такъв кръст. Така стигаме до патова ситуция, каква загадка е поставил през 1840 г. Никола Фичи на бъдещите поколения. В рамките на нормалното е да се запитаме защо първомайсторът ще си изобразява на печата кръст. Та той не е църковен служител, а архитект и би следвало да потърси някакъв символ който да показва неговата принадлежност. 

Още от VIII в. майсторите в Западна Европа имали практиката да поставят на различни места на градежите си специфични знаци. Всъщност това са прочутите ландмарки. От начало това са били само геометрични знаци,  своеобразни ключове, които служели за ориентири при строежа на сградата. В последствие те се превърнали в отличителни знаци – подписи, гербове на майсторите. Могат да се видят на много от готическите катедрали. Знакът, който е гравирал Никола Фичи на печата си е индентичен с един от известите гербове изсечени по стените на катедралата в Страсбург. Единствената разлика е в оформянето на завършека на двете пресичащи се страни. При варианта на Никола Фичи краищата са оформени в стила на тамплиерския кръст.

Може ли е да е случайно това съвпадение? Едва ли.

Когато се влегадаме в печата логично е и да се запитаме, защо първомайсторът е пренебрегнал кирилицата при изписването на буквата Л и я е заменил с латинското L.  При това той го е направил напълно умишлено. Какви са били съображенията му? Във всеки случай и това не е случайно. Един от символите на оперативните масони е правия ъгъл. При издигането в степен майстор и по българските земи правият ъгъл е бил част от ритуалния инструментариум. Латинското  L със своята графика описва именно правия ъгъл. Освен това  L е също знак от епохата на готиката и е издълбаван в стените на катедралите. 

В основата на герба са гравирани и три точки, които подсказват за тайната азбука на оперативното масонство, но всъщност са определен знак за разпознаване между братя при ръкостискане.  Печатът на първоомайстора категорично говори за неговата принадлежност, а тя е, че е част от древното братство на майсторите на дървото и камъка, което през Средновековието става известно като Ордена на оперативното масонство.

И ако трябва да обобщим закодираната информация в изображенията на печата  на първомайстора, ще констатираме, че:

- Никола Фичи е прибивавал в Западна Европа;

- там в някоя от ложите е доразвил своите способности;

- там е изработил майсторската си защита;

- там ритуално е издигнат в степен и е препасана престилката на първомайстор;

- там му е направен печатът, на който е гравиран „кръст“ т.е. личният му герб  и вечните символи на Ордена.

Вгледаме ли се в творчеството му, ще открием следната закономерност – Никола Фичи става известен и славата му на архитект и строител започва да расте именно след като „изчезва“ в годините 1836-1840 г. От 1842 г. с поставянето на основите на църквата „Св. Богородица“ в Търново започва строителната епопея на пърмайстор Никола Фичи.

Другият не малко важен въпрос е кой го препоръчал и установил контактите с европейските ложи. Кой или кои са тези, които го изпращат?

Коментари  

0 #1 Гинка Дилова 10-05-2019 13:37
Здравейте,
Задочна студентка съм по туризъм за магистърска степен/макар и в пределна възраст/ и подготвям дипломната си работа на тема - "Архитектурното наследство на майстор Колю Фичето- туристически ресурс за културен туризъм". В момента събирам информация и ще ми бъде полезно, ако има такава и за творчеството му в Италия.
Поздрави.
Цитиране
  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Любовта е като меда: можете да го опитате, но е невъзможно да плувате в него.“

Болеслав Прус, полски писател, роден на 20 август преди 172 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

Министерството на културата - 36%
Фирмата изпълнител - 40%
Скейтбордистите - 12%
Минувачите - 12%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Измамните "азбучни" истини. Съдът ли ще реши кога е възникнала българската нация?

Избледнялостта на българското име, за което говори Сидеров, през османските столетия, включително и в първите десетилетия на 19 век, е трудно оспорим факт (но трудно вписващ се в концепцията на късния националкомунизъм за 1300-годишна непрекъсната българска история).

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.

Тарантино и неговата приказка за Холивуд

Именитият кинаджия предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.