АНОТАЦИЯ

„Голем“ е първата новела на Майринк. Още с излизането си през 1914 г. изданието добива популярност и реализира големи продажби. Действието се развива в еврейското гето на Прага. Будуването и действителността се преплитат със сънища и халюцинации, а читателите трябва сами да решат кои от случващите се събития са реални. „Белият доминиканец“ представя духовните търсения и дълбините на познанието, до които достига главният герой. Майринк притежава таланта на изкусен разказвач. Познанията му в сферата на окултното, мистиката, символиката правят произведенията му многопластови и дълбоки.
Сборникът е част от поредицата „Върхове“ на издателство „Изток-Запад“. Освен „Голем“ и „Белият доминиканец“, изданието включва и пет разказа на австрийският писател. Преводът на книгата е дело на Светослав Минков, автор на илюстрациите е Петър Станимиров.

ГУСТАВ МАЙРИНК е австрийски писател, драматург и преводач, роден във Виена през 1868 г. Той е незаконороден син на актриса и държавен министър. Отгледан е от майка си, като заради нейната професия двамата пътуват много. През 1883 г. семейството се установява в Прага, където Майринк прекарва следващите двадесет години от живота си. Градът заема централно място в творчеството му - смята се, че Прага на Майринк е един от най-добре описаните градове в литературата. Когато е на 24 години, решава да се самоубие, но точно в този момент някой поставя окултна брошура под вратата му. Писателят приема това като знак от съдбата и решава да продължи живота си. Започва да се занимава с изучаване на окултното, кабала и източния мистицизъм. В книгите му присъстват редица окултни традиции. Неслучайно той е смятан за най-значимия немскоезичен автор на свръхестествена проза. Характерни за творчеството му са психологията и експресионизмът. Самият Майринк превежда редица окултни книги, в това число и египетската „Книга на мъртвите“. Писателят има собствена банкова компания в Прага. През 1902 г. срещу него постъпва донос за измама. Майринк е арестуван и прекарва два месеца в затвора. Впоследствие той е оправдан и освободен, но огорчен напуска града. От 1911 г. до края на дните си живее в малкото баварско градче Щарнберг. Домът му е известен под името къщата при  Последния фенер. Къща със същото название присъства и в романа му „Голем“. При инцидент със ски синът на автора остава инвалид. Младият мъж се самоубива на 24 години - на възрастта, на която преди години баща му също е искал да сложи край на живота си. Густав Майринк умира шест месеца след своя наследник на 4 декември 1932 г. в Щарнберг.

ОТКЪС

Кой беше непознатият, който дойде при мен и ми даде книгата Ибур? Наяве или насън го видях? – исках да попитам, когато Хилел ми отговори, преди да намеря думи за мислите си.
– Допусни, че човекът, който е идвал при тебе и който ти наричаш Голем, означава възкресение на мъртвите чрез най-съкровения дух на живота. Всеки предмет на земята е само вечен символ, облечен в прах!
Как мислиш ти с очите? Ти мислиш с тях всяка форма, която виждаш. А всичко, което е станало форма, е било преди това призрак.
Чувствах как представите, които до това време стояха неподвижни в мозъка ми, се разкъсаха и устремиха напред – подобно на кораби без кормила сред безбрежно море.
Хилел продължи невъзмутимо:
– Който се пробуди веднъж, той не може вече да умре. Сън и смърт са едно и също нещо.
„Не може вече да умре?“ – обхвана ме тъпа болка.
– Два пътя се вият един до друг: пътят на живота и пътят на смъртта. Ти взе книгата Ибур и я прочете. И твоята душа зачена от духа на живота – чух неговия глас.
– Хилел, Хилел, остави ме да вървя по пътя, по който минават всички хора – по пътя на смъртта! – крещеше диво цялото ми същество.
Лицето на Шемая Хилел стана каменно строго.
– Хората не вървят по никакъв път – нито по пътя на живота, нито по пътя на смъртта. Вятърът ги носи като плевел. В Талмуда е писано: „Преди да сътвори Света, Господ показа на всички същества огледало. Те видяха в него душевнияте мъки на битието и насладите, които следват тези мъки. И едни приеха мъките, а други се отрекоха и тях Господ зачеркна от книгата на живите.“ Но ти вървиш по път, който си избрал доброволно – макар че сега не съзнаваш това; ти си призован от теб самия. Не скърби, съзнанието ще дойде постепенно и споменът. Знание и спомен са едно и също нещо.
Приятелският, съчувствен тон, с който Хилел завърши речта, възвърна спокойствието ми и аз почувствах, че съм в безопасност както някое болно дете, което съзнава, че баща му е до него.
Вдигнах очи и видях, че стаята се изпълни изведнъж с много същества, които ни окръжиха: едни бяха в бели савани, каквито носеха старите равини, други имаха триъгълни шапки и сребърни токи на обущата. Но Хилел прекара ръка над очите ми и стаята опустя отново.
После ме изпрати до стълбата и ми даде запалена свещ, за да си ида в стаята.
* * *
Легнах си, помъчих се да заспя, но сънят не идеше. Изпаднах в странно състояние – нито блян, нито бдение, нито сън. Загасих свещта, но все пак в стаята беше тъй светло, че можех да различавам всеки отделен предмет.
При това се чувствах много добре – не изпитвах оная мъчителна тревога, която обхваща обикновено човека в подобно състояние.
Никога през живота си не можех да мисля така ясно и устремено, както сега. Пулсът на здравето струеше през нервите ми и нареждаше мислите ми в строй като някаква армия, която очаква моите заповеди.
Трябваше само да извикам, за да застанат те пред мен и да изпълнят всичко, което пожелаех.
Спомних си за скъпия камък, който исках да изрежа в последно време от авентурин, но не сполучих, защото многото игриви отблясъци на минерала не можеха да се слеят в чертите на лицето, което си представях. Сега обаче се досетих изведнъж и знаех точно как да направлявам резеца, за да се справя с камъка.
Някогашен роб на цяла редица фантастични впечатления и призраци, за които не знаех дали бяха чувства или мисли – сега се видях внезапно господар и повелител в собственото си царство.
Математическите задачи, които изчислявах по-рано с мъка, сега решавах бързо и леко наум. Всичко с помощта на нова, пробудена в мен способност да виждам и запомням това, което ми е точно необходимо: цифри, форми, предмети и багри. А когато изпъкваха въпроси, които не можеха да бъдат разрешени с такива средства – философски или други проблеми, – тогава вместо вътрешното зрение се пробуждаше слухът – и аз различавах ясно гласа на Шемая Хилел.
Странни познания проникнаха в душата ми.
Това, което хиляди пъти минаваше като куха дума край ухото ми, сега застана пред мен, изпълнено с велико значение. Което учех по-рано наизуст, сега го схващах мигом като моя „същност“. Пред мен се разкриха непознатите досега тайни на словосъчетанието.
„Недостойните“ идеали на човечеството, които ме гледаха доскоро отвисоко, с презрителен израз и накичена с медали гръд – в този миг смъкваха смирено маските от лицата си и се извиняваха: ето, те самите са просяци, но все пак и средства за още по-дръзка измама.
Може би аз сънувам всичко това? Не говорех ли нищо с Хилел?
Хванах се за стола, който стоеше до леглото ми.
Не, ето свещта, която ми даде Шемая. И щастлив като малко дете на Бъдни вечер, което чувства, че чудният коледен палячо е все още в ръцете му, аз мушнах глава във възглавницата.
И като ловджийско куче се устремих отново в храсталака на духовните загадки, които ме окръжаваха.
Преди всичко опитах да се възвърна в оная точка на живота, до която стигаха спомените ми. Само оттам – мислех аз – ще сполуча да хвърля поглед към оная страна на моето битие, която по странната повеля на съдбата беше обгърната в мрак.
Но макар да напрягах всички сили, не можех да се видя иначе, освен застанал сред тъмния двор на нашата къща с очи, устремени през свода на вратата към вехтарницата на Аарон Васертрум – сякаш цял век живеех в този дом като изрезвач на скъпоценни камъни, винаги еднакво стар и без да съм бил дете някога!
Ах, исках вече да се откажа от безумния опит да проникна в тайните прегради на миналото, когато разбрах изведнъж с поразителна яснота, че макар широкият път на случките в паметта ми да завършва с познатия свод на вратата, съществуват все пак малки тесни пътечки, които се виеха винаги надлъж около главния път и на които аз не бях обърнал внимание нито веднъж. Някакъв глас извика силно на ухото ми: „Откъде имаш знанията, които ти дават възможност да влачиш бремето на живота? Кой те научи да режеш скъпоценни камъни и да рисуваш? Да четеш, да пишеш, да говориш, да ядеш, да ходиш, да дишаш, да мислиш и да чувстваш?“
Последвах съвета на моя вътрешен глас и лека-полека се вдълбочих в предишния си живот.
Започнах да мисля в последователен, но обратен ред: какво се случи досега? Беше ли то изходна точка на това, което е било преди него и още по-далече?
Стоях отново до същия свод на вратата... ето, сега! Да, да, сега! Само един малък скок в празнината и бездната, която ме отделя от забравеното минало, ще бъде прескочена. Но тук изплува картина, която пропуснах да видя при обратния ход на мислите си. Шемая Хилел прекара ръка над очите ми – както направи това преди малко в стаята си. И всичко изчезна. Дори и желанието да мисля по-нататък.
Остана само едно: познанието, че редицата случки в живота са задънена улица, колкото широка и проходима да изглежда тя. Към изгубената родина водят само някакви тесни, тайни стъпала – това, което е начертано с тънки, едва видими букви в тялото ни, което е разгадката на последните тайни.
Както бих могъл да се върна към дните на младостта си, ако почна да сричам азбуката в обратен ред, от омега до алфа, като се мъча да стигна онзи миг, в който тръгнах на училище – така също бих могъл да проникна в други далечни родини, които се намират отвъд всяка мисъл.
Бремето на труда – цяло земно кълбо – притискаше раменете ми. И Херкулес е носил някога небесния свод на главата си, мина ми през ума – и тайното значение на легендата блесна пред мен. И както Херкулес се освободил с хитрост, като казал на великана Атлас: „Позволи ми да обвия главата си само с върви, за да не се пръсне мозъка ми от това ужасно бреме“ – така и аз може би ще намеря някакъв тъмен изход в задънената улица.
Реших да не се доверявам на сляпо ръководещите ме мисли. Обтегнах се и затворих с пръсти очите и ушите си, за да не се водя от съзнанието и да убия всяка мисъл.
Но волята ми се разби о железния закон: мога да прогоня една мисъл само с друга; веднъж умряла едната, следващата се гои от нейния труп. Бягах в кипящия поток на собствената си кръв, но мислите тичаха по стъпките ми. Скрих се в ударите на сърцето си – след миг само те ме откриха.
Приятелският глас на Хилел ми дойде отново на помощ. Той говореше:
– Остани на своя път и не се колебай! Ключът за изкуството на забравата принадлежи на онези наши братя, които вървят по пътя на смъртта. А ти зачена от духа на живота.
Книгата Ибур изпъкна пред мен. Върху нея горяха двете букви: едната – чудовищно голяма жена с пулс, чието могъщо биене наподобява земетресение; другата – в безкрайна далечина хермафродит с корона от червено дърво, седнал върху трон от бисери.
После ръката на Шемая Хилел се плъзна за трети път над очите ми и заспах...

Густав Майринк, „Голем. Белият доминиканец“, изд. „Изток-Запад”, 2015

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Когато красива жена се появи на вратата, здравият разум излиза през прозореца.“

Маргарет Атууд, канадска писателка, родена на 18 ноември преди 80 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Красотата е в окото на гледащия

"Илюстрациите на Любен Зидаров станаха повод да видим отблизо най-противното, най-мъгълското лице на местното разбиране за демокрация – зле употребената свобода да изразиш личното си, често некомпетентно мнение", казва художникът Дамян Дамянов.

След поредното „възкресение“

Ивайло Иванов заслужава тази книга и много би се гордял с нея. Надявам се да се търси и хареса от повече читатели, тъй като е майсторски написана.

Соня Йончева и Националният филхармоничен оркестър – енергия и класа

Бравурните аплаузи искрено развълнуваха звездата, която благодари на българската публика с 3 биса, а след концерта повече от 2 часа раздаваше автографи.