АНОТАЦИЯ

„Голем“ е първата новела на Майринк. Още с излизането си през 1914 г. изданието добива популярност и реализира големи продажби. Действието се развива в еврейското гето на Прага. Будуването и действителността се преплитат със сънища и халюцинации, а читателите трябва сами да решат кои от случващите се събития са реални. „Белият доминиканец“ представя духовните търсения и дълбините на познанието, до които достига главният герой. Майринк притежава таланта на изкусен разказвач. Познанията му в сферата на окултното, мистиката, символиката правят произведенията му многопластови и дълбоки.
Сборникът е част от поредицата „Върхове“ на издателство „Изток-Запад“. Освен „Голем“ и „Белият доминиканец“, изданието включва и пет разказа на австрийският писател. Преводът на книгата е дело на Светослав Минков, автор на илюстрациите е Петър Станимиров.

ГУСТАВ МАЙРИНК е австрийски писател, драматург и преводач, роден във Виена през 1868 г. Той е незаконороден син на актриса и държавен министър. Отгледан е от майка си, като заради нейната професия двамата пътуват много. През 1883 г. семейството се установява в Прага, където Майринк прекарва следващите двадесет години от живота си. Градът заема централно място в творчеството му - смята се, че Прага на Майринк е един от най-добре описаните градове в литературата. Когато е на 24 години, решава да се самоубие, но точно в този момент някой поставя окултна брошура под вратата му. Писателят приема това като знак от съдбата и решава да продължи живота си. Започва да се занимава с изучаване на окултното, кабала и източния мистицизъм. В книгите му присъстват редица окултни традиции. Неслучайно той е смятан за най-значимия немскоезичен автор на свръхестествена проза. Характерни за творчеството му са психологията и експресионизмът. Самият Майринк превежда редица окултни книги, в това число и египетската „Книга на мъртвите“. Писателят има собствена банкова компания в Прага. През 1902 г. срещу него постъпва донос за измама. Майринк е арестуван и прекарва два месеца в затвора. Впоследствие той е оправдан и освободен, но огорчен напуска града. От 1911 г. до края на дните си живее в малкото баварско градче Щарнберг. Домът му е известен под името къщата при  Последния фенер. Къща със същото название присъства и в романа му „Голем“. При инцидент със ски синът на автора остава инвалид. Младият мъж се самоубива на 24 години - на възрастта, на която преди години баща му също е искал да сложи край на живота си. Густав Майринк умира шест месеца след своя наследник на 4 декември 1932 г. в Щарнберг.

ОТКЪС

Кой беше непознатият, който дойде при мен и ми даде книгата Ибур? Наяве или насън го видях? – исках да попитам, когато Хилел ми отговори, преди да намеря думи за мислите си.
– Допусни, че човекът, който е идвал при тебе и който ти наричаш Голем, означава възкресение на мъртвите чрез най-съкровения дух на живота. Всеки предмет на земята е само вечен символ, облечен в прах!
Как мислиш ти с очите? Ти мислиш с тях всяка форма, която виждаш. А всичко, което е станало форма, е било преди това призрак.
Чувствах как представите, които до това време стояха неподвижни в мозъка ми, се разкъсаха и устремиха напред – подобно на кораби без кормила сред безбрежно море.
Хилел продължи невъзмутимо:
– Който се пробуди веднъж, той не може вече да умре. Сън и смърт са едно и също нещо.
„Не може вече да умре?“ – обхвана ме тъпа болка.
– Два пътя се вият един до друг: пътят на живота и пътят на смъртта. Ти взе книгата Ибур и я прочете. И твоята душа зачена от духа на живота – чух неговия глас.
– Хилел, Хилел, остави ме да вървя по пътя, по който минават всички хора – по пътя на смъртта! – крещеше диво цялото ми същество.
Лицето на Шемая Хилел стана каменно строго.
– Хората не вървят по никакъв път – нито по пътя на живота, нито по пътя на смъртта. Вятърът ги носи като плевел. В Талмуда е писано: „Преди да сътвори Света, Господ показа на всички същества огледало. Те видяха в него душевнияте мъки на битието и насладите, които следват тези мъки. И едни приеха мъките, а други се отрекоха и тях Господ зачеркна от книгата на живите.“ Но ти вървиш по път, който си избрал доброволно – макар че сега не съзнаваш това; ти си призован от теб самия. Не скърби, съзнанието ще дойде постепенно и споменът. Знание и спомен са едно и също нещо.
Приятелският, съчувствен тон, с който Хилел завърши речта, възвърна спокойствието ми и аз почувствах, че съм в безопасност както някое болно дете, което съзнава, че баща му е до него.
Вдигнах очи и видях, че стаята се изпълни изведнъж с много същества, които ни окръжиха: едни бяха в бели савани, каквито носеха старите равини, други имаха триъгълни шапки и сребърни токи на обущата. Но Хилел прекара ръка над очите ми и стаята опустя отново.
После ме изпрати до стълбата и ми даде запалена свещ, за да си ида в стаята.
* * *
Легнах си, помъчих се да заспя, но сънят не идеше. Изпаднах в странно състояние – нито блян, нито бдение, нито сън. Загасих свещта, но все пак в стаята беше тъй светло, че можех да различавам всеки отделен предмет.
При това се чувствах много добре – не изпитвах оная мъчителна тревога, която обхваща обикновено човека в подобно състояние.
Никога през живота си не можех да мисля така ясно и устремено, както сега. Пулсът на здравето струеше през нервите ми и нареждаше мислите ми в строй като някаква армия, която очаква моите заповеди.
Трябваше само да извикам, за да застанат те пред мен и да изпълнят всичко, което пожелаех.
Спомних си за скъпия камък, който исках да изрежа в последно време от авентурин, но не сполучих, защото многото игриви отблясъци на минерала не можеха да се слеят в чертите на лицето, което си представях. Сега обаче се досетих изведнъж и знаех точно как да направлявам резеца, за да се справя с камъка.
Някогашен роб на цяла редица фантастични впечатления и призраци, за които не знаех дали бяха чувства или мисли – сега се видях внезапно господар и повелител в собственото си царство.
Математическите задачи, които изчислявах по-рано с мъка, сега решавах бързо и леко наум. Всичко с помощта на нова, пробудена в мен способност да виждам и запомням това, което ми е точно необходимо: цифри, форми, предмети и багри. А когато изпъкваха въпроси, които не можеха да бъдат разрешени с такива средства – философски или други проблеми, – тогава вместо вътрешното зрение се пробуждаше слухът – и аз различавах ясно гласа на Шемая Хилел.
Странни познания проникнаха в душата ми.
Това, което хиляди пъти минаваше като куха дума край ухото ми, сега застана пред мен, изпълнено с велико значение. Което учех по-рано наизуст, сега го схващах мигом като моя „същност“. Пред мен се разкриха непознатите досега тайни на словосъчетанието.
„Недостойните“ идеали на човечеството, които ме гледаха доскоро отвисоко, с презрителен израз и накичена с медали гръд – в този миг смъкваха смирено маските от лицата си и се извиняваха: ето, те самите са просяци, но все пак и средства за още по-дръзка измама.
Може би аз сънувам всичко това? Не говорех ли нищо с Хилел?
Хванах се за стола, който стоеше до леглото ми.
Не, ето свещта, която ми даде Шемая. И щастлив като малко дете на Бъдни вечер, което чувства, че чудният коледен палячо е все още в ръцете му, аз мушнах глава във възглавницата.
И като ловджийско куче се устремих отново в храсталака на духовните загадки, които ме окръжаваха.
Преди всичко опитах да се възвърна в оная точка на живота, до която стигаха спомените ми. Само оттам – мислех аз – ще сполуча да хвърля поглед към оная страна на моето битие, която по странната повеля на съдбата беше обгърната в мрак.
Но макар да напрягах всички сили, не можех да се видя иначе, освен застанал сред тъмния двор на нашата къща с очи, устремени през свода на вратата към вехтарницата на Аарон Васертрум – сякаш цял век живеех в този дом като изрезвач на скъпоценни камъни, винаги еднакво стар и без да съм бил дете някога!
Ах, исках вече да се откажа от безумния опит да проникна в тайните прегради на миналото, когато разбрах изведнъж с поразителна яснота, че макар широкият път на случките в паметта ми да завършва с познатия свод на вратата, съществуват все пак малки тесни пътечки, които се виеха винаги надлъж около главния път и на които аз не бях обърнал внимание нито веднъж. Някакъв глас извика силно на ухото ми: „Откъде имаш знанията, които ти дават възможност да влачиш бремето на живота? Кой те научи да режеш скъпоценни камъни и да рисуваш? Да четеш, да пишеш, да говориш, да ядеш, да ходиш, да дишаш, да мислиш и да чувстваш?“
Последвах съвета на моя вътрешен глас и лека-полека се вдълбочих в предишния си живот.
Започнах да мисля в последователен, но обратен ред: какво се случи досега? Беше ли то изходна точка на това, което е било преди него и още по-далече?
Стоях отново до същия свод на вратата... ето, сега! Да, да, сега! Само един малък скок в празнината и бездната, която ме отделя от забравеното минало, ще бъде прескочена. Но тук изплува картина, която пропуснах да видя при обратния ход на мислите си. Шемая Хилел прекара ръка над очите ми – както направи това преди малко в стаята си. И всичко изчезна. Дори и желанието да мисля по-нататък.
Остана само едно: познанието, че редицата случки в живота са задънена улица, колкото широка и проходима да изглежда тя. Към изгубената родина водят само някакви тесни, тайни стъпала – това, което е начертано с тънки, едва видими букви в тялото ни, което е разгадката на последните тайни.
Както бих могъл да се върна към дните на младостта си, ако почна да сричам азбуката в обратен ред, от омега до алфа, като се мъча да стигна онзи миг, в който тръгнах на училище – така също бих могъл да проникна в други далечни родини, които се намират отвъд всяка мисъл.
Бремето на труда – цяло земно кълбо – притискаше раменете ми. И Херкулес е носил някога небесния свод на главата си, мина ми през ума – и тайното значение на легендата блесна пред мен. И както Херкулес се освободил с хитрост, като казал на великана Атлас: „Позволи ми да обвия главата си само с върви, за да не се пръсне мозъка ми от това ужасно бреме“ – така и аз може би ще намеря някакъв тъмен изход в задънената улица.
Реших да не се доверявам на сляпо ръководещите ме мисли. Обтегнах се и затворих с пръсти очите и ушите си, за да не се водя от съзнанието и да убия всяка мисъл.
Но волята ми се разби о железния закон: мога да прогоня една мисъл само с друга; веднъж умряла едната, следващата се гои от нейния труп. Бягах в кипящия поток на собствената си кръв, но мислите тичаха по стъпките ми. Скрих се в ударите на сърцето си – след миг само те ме откриха.
Приятелският глас на Хилел ми дойде отново на помощ. Той говореше:
– Остани на своя път и не се колебай! Ключът за изкуството на забравата принадлежи на онези наши братя, които вървят по пътя на смъртта. А ти зачена от духа на живота.
Книгата Ибур изпъкна пред мен. Върху нея горяха двете букви: едната – чудовищно голяма жена с пулс, чието могъщо биене наподобява земетресение; другата – в безкрайна далечина хермафродит с корона от червено дърво, седнал върху трон от бисери.
После ръката на Шемая Хилел се плъзна за трети път над очите ми и заспах...

Густав Майринк, „Голем. Белият доминиканец“, изд. „Изток-Запад”, 2015

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

"Не забравяй, че най-важните срещи на човека са срещите с децата му. Обръщай им повече внимание – ние никога не можем да знаем кого ще срещнем в детето си!"

Януш Корчак, педагог, роден на 22 юли преди 141 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.