Аз съм толкова  сам, толкова далече от хората и изолиран от света, че съвсем не е изключено всичко, което мисля и сънувам, да е колкото фалшиво, толкова и истинско.

Господ беше добър към мене: още като  студент се оказах извън закона. Син на миньор - сигурен кандидат за една авантюристична кариера. Но моралът на баща ми и духът на поета- философ Лучиан Блага ме спасиха от това изпитание. 

По-късно Добрият Господ, като видя как вървя като някакъв идиот или донкихот по ръба на вулкана (бях тръгнал да се боря сам със сталинизма , възродил се след 1956-а, като междувременно ме предадоха жена ми и най- добрите ми приятели!), за да ме спаси от най- лошото, ме хвана за яката и ме прибра в затвора. Така се спасих от смъртта и като приех в замяна да престоя в това Чистилище, започнах да чакам Страшния съд за всички онези, които от страх и подлост ме изпратиха на три процеса.

+

Заспивам много трудно. Сънувам много, понякога това са цели „сериали”. Много рядко запомням онези сънища, което през деня ми изглеждат напълно лишени от смисъл. Помня само сънищата за затвора и тези с моите родители.

Като преценявам тези близо 200 сънища (които преброявам насън и сравнявам, в които се виждам арестуван, бит, измъчван, затварян в килия или изпращан на лагер), питам дали травмата, преживяна след тези три последователни присъди в кресчендо (1 година, после 3 служебни, след това 7 години каторжен труд, последвани от принудително местожителство в мина Петрила и Крайова) не ми създадоха комплексите за фрустрация и клаустрофобия.

+

Най- тежките и ужасни сънища на стари години ми се струват, че са тези, които следват подир вечерните ми четения. Когато се мъча да решавам някои литературни, философски или политически проблеми, за които съм мислил през деня. 

+  

Борхес вярваше, че цялата световна литература е ЕДИННА: сякаш един човек пише една книга или пък всеки писател е само нищожна частичка от цялото.

Следвайки логиката на тази превъзходна метафора-откровение, бих предположил, че страданието на цялото човечество е всъщност страдание на един-единствен човек, на този, който пише тази единствена ЕДИННА КНИГА  - и това е Христос.

+

(Интересно е, че Христос е говорил малко, рядко и кратко. И почти не е писал. Всъщност, веднъж като че ли е написал с пръст върху земята някакви думи. Но никой не е успял да ги прочете. Виждайки какъв е нашия свят, предполагам, че единствената дума, която би написал той е била: „Напразно”.)

+

„Страданията за мен - споделям аз пред своя приятел Зомер - са вид инвестиции: литературни, религиозни, политически.”

+

Имам своите причини да приемам моите страдания (както и страданията на роднините ми) за първична материя, от която ние, хората, се опитваме да построим нашата малка Надежда.

+

Зомер предполага, че руснаците трупат страдания, за да предизвикат религиозен дъмпинг...

+

Феноменална идея! В идващия нов век, когато целият християнски свят окончателно изгуби вярата си, руснаците като изпод земята ще извадят святкащите пръчици на простата и истинска религиозност...

+

Невероятно! Руснаците обичат своите страдания и не могат да живеят без тях, подлагайки се на дълги и мъчителни изпитания. Унгарците приемат страданията като несправедливо наказание, поляците – като предизвикателство от Небето, а ние, румънците, като тежка и срамна болест, от която  може да ни излекува само някой ангел.

+

Трябва да се предположи, че революцията е нещо повече от смяната на един политически режим или на един обществен строй. Мисля, че става дума за промяна в околната среда, климата, разместване на магнитните полюси, настъпление или отстъпление на ледниците.

+

Моят дядо вярваше, че   някога с  една част от човечеството е бил направен експеримент – била е изсипана (от кого и с какво право?) в гигантския Атанор (съд, използван от алхимиците) и  тази част е  останала вътре и е била затисната в него. Докато един ден (ден на откровението!) не се появи един нов Фауст и не повдигне капака на Атанор. Тогава е напълно възможно вместо човекът от нов вид пред нас да се появи нещо ангелоподобно (а може би и демонично!), едно философско чудовище. Кой знае?... Човекът е мярка ( и не е!)  за всички неща.

+

Кой би повярвал, че на стари години бих се заловил да чета, при това с огромно удоволствие, „Разговори с Гьоте” на онзи ангелоподобен Екерман, когото винаги съм отнасял към категорията на типичните блюдолизци, хранещи се от трохите на трапезата на обожавания от тях гений.

+

Днес животът на Гьоте, на този официален гений, на този гигант на земния дух, по немски делови, бестрашен и спокоен, ми се струва екзотичен, небесен, фантастичен.

+

„Разбираш ли - казва Гьоте, - кръгът от чудесни хора, с които те свързват добри отношения и към които ти непрекъснато и с удоволствие се връщаш, това аз наричам Родина”.

+

Великолепно казано! Родината – това е мястото, към което се връщаш винаги с удоволствие, не искаш да избягаш или не изпитваш отвращение.

Неколцината приятели, градчето, театъра, прекрасните вечери, безкрайните разговори за изкуството, философията, науката. 

И нито следа от национализъм, религиозна или расова нетърпимост. Нито сянка от скука или тревога. И никаква смърт.

Блажена Аркадия!

+

Прелиствайки вече прочетеното от Лайбниц, аз, по причини строго научни, логически-обективни, съм принуден да призная, че този свят в крайна сметка е най-добрият от всички светове... Ако  обаче си го представя без хора, истории, идеологии...

+

Всъщнност аз предполагам, че човекът, този убийствен и самоубийствен биологически вид сигурно ще изчезне.

Човекът ще изчезне както  например са изчезнали гигантските влечуги.

След десет милиона години равновесието в света ще се възстанови. Монадите ще се изчистят от всички глупости и прогреси, всичко ще се върне към божествената хармония на Началото.

+

Ако анализираме внимателно основните  митове  (препрочитайки Мирча Елиаде), можем да забележим, че редом с идеите на  продължаващия и многообразен Генезис, постоянно се явява и Падението – по-точно Грехопадението, изгнанието от Рая, а също и грехове като идополоклонството, жестокостта, изкушението...

+

Монадата, разбира се, се стреми да се извиси към светлината, също както и да слезе към мрака, за да се превърне накрая в нищо. 

Но падението не означава край, това е само компрометиране, погазване на договора или акта за раждане. След всяко падение трябва да има покаяние, състрадание към всичко и всички, и едва след това може да се отвори място за новото Битие.

Всъщност на мен всеки път ми се струва, че процесът на деградация не може да се спре – ние излизаме от мита и минавайки през края на света, се превръщаме в първична материя за продължаващото Битие на възможните светове.

+

Църквата, както и светската власт, се разминават не само теологически, но и в съзнанието на хората. Колко жалко! 

Би било абсолютно необходимо – в нашата научна и военизирана епоха, в практиката на университетите и лабораториите, изучаващи материята  - животът ни да се измени и в него да присъства поне малко християнски  морал.

+

За разлика от газелата, която, изтръгнала се от  ноктите на леопарда и забравила ужасната уплаха, след три минути вече спокойно пасе, ние, хората, притежаваме онтологическа система, в която страхът се излъчва в продължение на много години, дори и след като първопричината за него се е изтрила  от нашата памет.

+

И така: аз не  мога нито да чувствам, нито да любя, нито дори да се храня в ноктите на страха. Моята свобода не е нищо друго освен отсъствието на страх, игнорирането или забравата на този страх. Но както и да го изтривам, както и да го прогонвам от паметтта си, той пак ми се явява насън, отново и отново се връща при мен и аз осъзнавам, че загубата на свобода е нещо може би по-страшно от живото дране на кожа или публичното гилотиниране.

+

Когато лошото се сменя от още по-лошо, последствията са  такива:  всичко лошо се превръща в обикновено, става закон или принцип (на войната или мира). Властелинът убива цялото семейство на своя предшественик, издига своя род и започва да обира своите сънародници. От всички страни започват да прииждат варвари – диви и гладни! – и те са премного и безпощадни.

+

Надеждата – това е еврейска ерес, зле преведена на езика на християнството.

Трябвало е да се измисли идеята за задгробния живот, тъй като земният вече отдавна е бил изгубил смисъла си.

Адам не е имал  майка. Не имало на кого да поплаче на гърдите, затова била измислена Мария.

Пресветата Богородица поела тялото на своя син от кръста – първия  политически затворник и мъченик в историята.

+

Жаждата за власт, жаждата да употребиш власт, жаждата да удържиш властта на всяка цена!

(Няма възможност да се върнеш към властта, да  промениш решението, което веднъж си взел, можеш само да паднеш от високо и да си строшиш врата.)

+

През целия си живот аз не съм срещал (дори сред днешните пенсионери, бивши партийни активисти) поне един, който да се е разкаял за своите грешки. 

У тези хора няма нито жал, нито любов към себеподобните, към народа.

Вместо това – само хули и нападки към честните хора.

+

Емоционална загуба на паметта. „Ех - въздъхват те, - нима в наше време беше възможно това?” 

Епохата на Георге Георгиу Деж и на съветските му покровители сега им се привижда обградена с ореола на изобилието – хляб, масло, месо, ред и дисциплина.

Ако утре пристигнат с „освободителна мисия” съветските танкове,  те първи ще ги посрещнат с цветя...

+

Като препрочитам историята на средновековните ереси, аз с удивление (но и с радост!) констатирам, че  одобрявам и се присъединявам – по ред ???– към  тях.

От философска гледна точка ги намирам за по-логични и по-човешки, отколкото цялата съвкупност от догми на официалната църква.

Моето християнство, разбира се, е примитивно, то е езическо и еретично, достатъчно освободено и антидогматично (при това и антидържавно!).

+

И все пак, мисълта, че ние не сме продукт на Сътворението и че светът не е сътворен от Пантократора, че  Той само от жалост случайно ни се е явил да ни помогне  - да, всичко това ме плаши и отчайва.

+

Цял месец не можах  да напиша  и ред (четох разни историйки и всякакви глупости), а сега се залових да препрочитам „Името на розата” от Умберто Еко.

И разбрах, в края на краищата, че човечеството живее под знака на Каин. Брат убива брата, а Бог, равнодушно, лениво, безсилно, се взира в нас, диви ни се и говори: „От морална гледна точка от вас няма никаква полза,  на вас ви трябва един Варава, да споделите неговата съдба!”

+

Колко много общо откривам между средновековната религия и днешната политика, между монашеските ордени и партийните активисти и догматици!

И си казвам: докато свят светува, борбата между бедните и богатите ще продължава, защото човекът е звяр и макар да може да размишлява и философства, макар да има религия, той, при всички тези „научни” и „теологически” аргументи, е способен да убива, да пали, да руши...

+

Отчаяние и протест (безсилен), ме обземат в резултат на това четене, като си помисля, че всички тези „цезари” всъщност са били абсолютни посредствености, фанфарони и парвенюта, хора без достатъчно образование и култура. Дори и Гьобелс и Чано (графът и зетят) . Също като нашите комунистически вождове...

+

Трябва да прочета някои по-сериозни трактати за идеята за властта, не може да няма трудове на тази тема.

Сега, в края на този нещастен ХХ век, стана ясно – дори когато говорим за най-„закритите” диктатури, - че всяка абсолютна власт в условията на полицейски надзор, осъществяван от съвременната техника, автоматично води към престъпление и робство.

Аз съм направо удивен от дяволското равнодушие на великите диктатори по отношение на човешките жертви. Мусолини казвал на своите генерали, когато се готвел да влезе във Франция: „Достатъчни са ми  само 10 000 мъртви”. А Хитлер с гордост заявил през 1941 година, че победите му до този момент са му стрували много малко, някакви си 300 000 убити германски войници...

+

Всеки диктатор се превръща един ден в неосъзнат палач. Той е твърдо уверен, че ТОЙ, единствено ТОЙ, стои зад тези жертви.

През Средновековието считали дявола за маг, за философ, а в наше време той е  класикът на марксизма, който ни обучава  как да стигнем до тоталната диктатура, която ще ни донесе щастие и светло бъдеще...

+

Спомням  си как ме  разтърси твърдението, че: „Онези, които започват войната, най-често я губят.”

+

Защо германците не обърнаха внимание на тази истина?  Те започнаха и първата и втората световна война, загубиха и двете.(”Който вдигне нож, от нож умира!”)

+

Питам се:  може ли да се приложи този морален закон, осигуряващ победата на онзи, когото нападат, а не на нападателя, приложим ли е той в условията на т.нар. класова борба?

+

От всички места за заточение Крайова беше за мен най-жестокото и абсурдното място на този свят. Защото се оказа, че ще е до живот. Аз имам право тук на писма, колети, на срещи, на разходки, но никой не ми пише, никой не идва да ме види, дори и на разходка почти винаги ходя сам. Ето вече почти петнайсет години (до 1972 година имаше с кого да си побъбря в кръчмата), никой от приятелите ми не е пристъпвал прага на моя дом, няма приятели и в този град („най-голямото университетско градче в страната” -  известността на неговия университет сега се свежда до известността на футболния отбор тук!) имам само неколцина благоразумни познати съседи и колеги,  добри, но страхливи хора. Никой не питаше за моето мнение – беше ужасно да бъдеш стар, макар и доста образован учител в един град, където, според мълчалива, полуофициална уговорка, трябваше да ходиш с загасена свещ, да живееш в пълна изолация, подобно на Робинзон на острова  на сенките и всеобщата безпаметност. Имах си и своя Петкан, моята предана съпруга, тя – като посланик на румънския език, беше призвана да ме  отвлича от мисълта за самоубийство – и от още по- страшното: от мъката или обезумяването...

+

Аз написах в този град десетина книги, подготвям още три или четири. Моите пиеси и романи – дори и вече публикуваните, - едва се търпят, както и мен, вечно са под подозрение.

+

Ние, в Румъния на Чаушеску, заедно очакваме амнистия или помилване. Ако Другарят Вожд благоволи...

+

Бягството от нашата страна е изключено. Комунизмът е затвор.

+

През своя живот видях толкова много диктатури (Антонеску, Хитлер, Сталин, Георгиу Деж, Хрушчов, Брежнев, Чаушеску), че мисля, че имам право да изложа някои свои идеи, вместо завещание или молба за оставка – идеи от своята класа, етика, век, живот...

+

Всички диктатури, дори и най-малките, в същността си са империалистически или комунистически: те  не се  задоволяват само с управлението, армията, вътрешните и външните работи, финансите, а искат непременно да командват и образованието, културата, децата и предците, да въведат  свой ред в историята, на Небето, да влязат във всяко индивидуално съзнание, във всяка душа...

 

Подбор и превод: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОРТРЕТ

    Чомски - най-важният интелектуалец на съвремието

    Той е неуморим. И неумолим в критиката си към несправедливостите на съвремието ни. Ноам Чомски, геният на лингвистиката, просветителят с леви възгледи, един от най-непримиримите критици на САЩ и капитализма, навърши 90.

  • НАСЛЕДСТВО

    Антибиблиотеката на Еко, или колко важни са непрочетените книги

    Четенето носи допълнителни ползи за човека. Данните показват, че то намалява стреса, задоволява нуждите от социални връзки, подобрява уменията за общуване и емпатия, усилва определени когнитивни способности

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Най-хубавите неща в живота те карат да се потиш.“

Едгар Алън По, американски поет и писател, роден на 19 януари преди 210 години

Анкета

Пловдив '2019 ще бъде ли провал?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Гангстерският рай у съседите

Сръбският "Южен вятър" ни връща в 90-те

Новият Йонеско

Матей Вишниек може да се нарече една от емблемите на съвременния начин на модерно мислене за театър.

Сърцето на шампиона

„Крийд 2“ ще се хареса, ще си върне разходите, ще натрупа и печалба, това е ясно. Той е добър като замисъл, но куца като реализация.