ВЛАДИМИР ТЕОХАРОВ (56) е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски" през 1985 г. Работи във философския факултет на Софийския университет. Специализирал е в Германия и Австрия. Научните му интереси са в областта на философия на религията, екзистенциална философия, евангелска теология и др. Автор е на статии и студии, посветени на творчеството на Фридрих Ницше, протестантската културна традиция, философия на религията и т.н., някои от които в издания с международно участие. Преводач на философски автори от немски език.

„Резултатът от Вашите изследвания доказа, че същностните елементи на критиката на Ницше спрямо метафизиката и културата могат да бъдат изведени от Кантовата критика на разума. Този резултат би могъл значително да повлияе върху актуалните дискусии, които отново противопоставят митологията на дискурсивния разум.“

Проф. д-р Гюнтер Меншинг, Университет Хановер

 

ОТКЪС

ВЪВЕДЕНИЕ

Заниманията ми с творчеството на Фридрих Ницше датират от периода 1990-1991 година. Интересът ми към този философ бе продиктуван от обстоятелството, че неговото творчество се оказва преломен момент в развитието на западната културна традиция, а интерпретациите на това творчество в продължение на повече от столетие бележат важни опорни точки и изходни позиции в съвременната философска литература. (Виж по този въпрос например Алфредо Гуцони, 100 години философска интерпретация на Ницше, или Йорг Салакварда, Ницше – 1996 година)

Първите резултати от моите занимания бяха изложени в статията “Към психологията на метафизиката” (Философски преглед бр. 3, 1991 година) и в доклада ми по време на българо – датския семинар, посветен на творчеството на Сьорен Киркегор “Die Symbolik des Spiegels bei Kirkegaard und Nietzsche (В: Soeren Kierkegaard. Philosoph, Schriftsteller, Theologe, Sofia, 1992, SS. 98-105).  Поради причини от личен и теоретически характер получените резултати не можаха да бъдат разгърнати и обобщени тогава в едно систематично изложение. След известна пауза отново пристъпих към занимания с творчеството на Ницше. През този период вече възникнаха трудности от преимуществено теоретичен характер, които бих могъл да представя в няколко направления:

-Интерпретацията на проблема за метафизиката при Ницше задължително минаваше през изследването на тематизациите на този проблем в творчеството на Мартин Хайдегер. Това наложи изследователска работа с многотомното издание на неговите съчинения, голяма част от което не беше достъпна в България.

-Всички модерни алтернативи на Хайдегеровото проблематизиране на творчеството на Ницше изхождаха от средите на протестантската и католическата теология, преимуществено в Германия. Това наложи системното изследване на историческите аспекти и съвременното състояние на протестантската духовна форма. За това извънредно много спомогнаха краткосрочните специализации в университета на Саарбрюкен под ръководството на проф. Герт Хумел през периода 1995-1996 година. 

Съвременните алтернативи на Хайдегеровата интерпретация на Ницше, представени от редица немски теолози като Волфганг Мюлер-Лаутер, Герт Гюнтер-Грау, Ойген Бизер и др., които определят новите тенденции в изследването на Ницше, бяха недостъпни в българските библиотеки и се наложи тяхното изучаване по време на престоите ми в Германия през 1995-1996 г. и в Австрия през 1999 г.

- Особено място сред новите интерпретативни подходи към творчеството на Фридрих Ницше заема така наречената кантианска традиция, свързана с имената на такива значими изследователи на Кант и Ницше като Хайнц Хаймзьот, Фридрих Каулбах, Волкер Герхарт и др. Много от техните произведения също са недостъпни в България и се наложи тяхното изучаване в чужбина. 

-Не на последно място сред интерпретативната литература върху Ницше се открояват произведенията на англоезични и френскоезични автори, които не могат да бъдат причислени без уговорки към определена философска традиция, но те отбелязват повратен момент в изследванията върху Ницше. Тук бих посочил приносите на Валтер Арнолд Кауфман, Жил Дельоз, Артур Данто, Джани Ватимо и др. Както в посочените по-горе случаи, изучаването и на тези автори трябваше да се осъществи извън България.

Част от резултатите от моята изследователска работа през последните години бе представена в статиите “Инициацията Бог е мъртъв” (В: сб. Кант и Кантовата традиция в България, С., ЛИК, 2001, с. 166-176) и в доклада по време на немско-българската конференция “Ницше и Изтокът” “Експерименталната философия на Фридрих Ницше и съдбата на християнството” (В: Ницше и Изтокът, С., Дилок, 2002, с. 29-38), както и в моите лекции върху отношението между западната християнска традиция и творчеството на Фридрих Ницше, четени в Евангелското висше училище в Дармщат през май 2001 г. 

Изразявам благодарност на проф. д-р Андреас Шпеер и проф. д-р Георги Каприев за любезно предоставените изследвания върху Ницше на издателство “Walter de Gruyter” от последните години. 

След изключително важните изследвания на проф. д-р Исак Паси върху творчеството на Фридрих Ницше и неговата огромна издателска дейност в рамките на българската философска литература вече може да се направи опит за по-цялостен поглед върху този автор. Позволявам си да считам, че моето изследване е една крачка в тази посока.

Бих искал да благодаря и на проф. д-р Александър Андонов и проф. д-р Иван Софрониев Стефанов за търпеливото и доброжелателно насърчение в процеса на моята работа.

---

IV. ЕКСКУРС

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЕВРОПЕЙСКИЯ НИХИЛИЗЪМ

В течение на своята история понятието “нихилизъм”  често се е използвало за обозначаване на твърде различни философски становища и направления, като например философския егоизъм, респективно солипсизъм, идеализъм, атеизъм, пантеизъм, скептицизъм, материализъм и песимизъм, освен това и за характеризиране на религиозни, политически и литературни търсения. Въпреки различията в употребата на понятието, в неговото разпространение могат да бъдат установени отиващи твърде далеч взаимовръзки.

В някои случаи не може да бъде изключено едно ново образуване на думата “нихилизъм”, което не предлага никакво знание за по-раншната употреба или показва, че споменът за нея е бил загубен. Така например не малко автори споделят убеждението на Тургенев от 1861 г., че той пръв е открил и въвел в употреба термина “нихилизъм”. Подобен е случаят с функционирането на това понятие в народопсихологията на Вилхелм Вунд.

Като “нов термин” нихилизъм се въвежда още в съчинение от 1733 г. с оглед на теологически и философски въпроси, както и на разглеждането на различни научни дисциплини като юриспруденция и медицина. Квалификацията “нихилисти” за характеризиране на определени социални и политически установки, която се среща във френската литература след 1793 г., е без съществено значение за съвпадащата по време философска употреба на понятието нихилизъм в Германия.

Генезисът на термина се свързва от изследователите с често употребяваната категория “анихилация”, както и с определението “нихилианизъм”, което препраща към направление в христологията от втората половина на ХІІ век и се свързва с речта на Валтер от Сен Виктор за “нихилианистите” (имат се предвид възгледите на Петрус Ломбардус и Педрус от Поатие). Според тази реч вечният Логос не може да се сбъдне като някакво определено битие, защото човешкото битие на Христос има характер само на акциденция.

В същински философското си значение терминът нихилизъм се употребява преди всичко от мислители с теистична и реалистка (в теоретико-познавателно отношение) ориентация за характеризиране на идеалистическата философия. Критиката отнася тази употреба към творчеството на Оберайт и Йениш. Понятието нихилизъм става изходна точка за разгръщането на широка дискусия посредством творчеството на Фридрих Хайнрих Якоби.  Последният го използва, за да обозначи теоретическата и практическата философия на Кант, както и Наукоучението на Фихте (в него той вижда последователно кантианство). Якоби употребява за пръв път понятието през 1799 г., същественото за тази употреба е, че се подлага на критика рефлексивното свеждане на битието на всички неща до мисловните конструкции на едно абсолютно Аз, което в действителност е само абстракция на емпиричното Аз. Твърди се, че за човек, който обожествява себе си по такъв начин, целокупното битие се свежда в крайна сметка до неговото собствено “Нищо”.

Последователи на Якоби често отнасят определенията на нихилизма и към философията на Шелинг. От друга страна, при употребата на това понятие се правят различавания между спекулативния нихилизъм на Фихте и скептическия нихилизъм на Дейвид Хюм. 

От своя страна Фихте многократно се връща към проблематиката на нихилизма. В “Наукоучението” от 1812 г. например той си задава въпроса за истинния способ, благодарение на който може да бъде избегнато разрушението на реалността посредством нихилизма на рефлексията. 

Според Георг Хегел още нерешената задача на нихилизма се състои в това да бъде познато абсолютното Нищо. Критиката често квалифицира Хегеловата система като логически пантеизъм и следователно нихилизъм. Според нея, в основата на Хегеловото отричане на извънсветовата личностност на Бог лежи извисяването на логическата идея до Божественост, тя твърди още, че диалектическото движение на понятието, при което цялата логика се разгръща от Нищото, в действителност си остава при Нищото, че действителното сбъдване е изключено за нея.

В епохата на романтизма, особено при Новалис и Фридрих Шлегел (последният употребява понятието нихилизъм още през 1787 г.) се среща едно, според квалификацията на изследователите, поетизиране на Фихтевите принципи. Мисълта за безкрайната деятелност на абсолютното Аз става основа за интерпретацията на разгръщащото се в безграничното творчество на индивидуалното Аз. Упрекът в нихилизъм започва да се пренася върху произволността и отдалечеността от природата като белези на ранноромантическата поезия, понятието нихилизъм се превръща в естетическа категория. Жан Пол насочва своята критика срещу “поетическите нихилисти”, които в търсенето на Аза унищожават Цялото, Универсума, пребивават в свободното игрово пространство на Нищото и загубват себе си в безсилна и безформена празнота. (“Подготвителна школа на естетиката” 1804 г.)

Критическите и революционни тенденции, които се основават на антитеизма, често се обозначават като нихилизъм. Тълкуванията на Светото Писание като обикновен мит от страна на нихилистичната критика на ХIХ век често се схващат от съвременниците като застрашаващи социалните и религиозни институции и хвърлящи народите в отчаяние и съзнание за безпочвеност. Френският социализъм, особено този на Прудон, също бива квалифициран като нихилизъм. През втората половина на ХIХ век понятието нихилизъм се обвързва с творчеството на така наречените лявохегелианци Щраус, Бауер, Фойербах, както с философския егоизъм, намерил екстремен израз у Макс Щирнер; за характеристика на материалистическия начин на мислене, от друга страна, то се въвежда около 1840 г.

Резултиращото от политическия либерализъм на Хербърт Спенсър изискване за ограничаване на функциите на държавата бива квалифицирано на свой ред като “административен нихилизъм” (такава конструкция се среща и в творчеството на Фридрих Ницше).

С оглед на интереса към индийската религия и поезия, датиращ от началото на ХIХ век, будизмът попада в полето на сравнителните религиозни изследвания и се интерпретира като нихилизъм. В погледа на критиката метафизичният принцип на волята, пронизващ творчеството на Артур Шопенхауер, изглежда като връщане към подобен “пантеистичен нихилизъм”, бива определян и като “нирванизъм”. Фридрих Ницше например съзира в песимизма на своите съвременници настъпването на един “нов будизъм”, който той схваща като пасивен нихилизъм (“Към генеалогията на морала”).

Според мнението на изследователите изучаването на съчинението на Бурже “Опити върху съвременната психология” съществено е повлияло на Ницшевото разбиране на нихилизма. Той интерпретира последния преди всичко като “воля към Нищото” (“Генеалогия на морала”), която като прикрита “воля за мощ” измисля един трансцендентен свят, за да може да произнесе присъда спрямо действителния свят. Това произнасяне на присъда води към перспективата на себепреценката и в заключение към себеразрушаването на практикуващите го хора. Ницше описва “европейския нихилизъм” като обхващащо в себе си многообразни стремления историческо движение, което се простира от установяването на стадния морал и на основаната върху него истина до разлагането в крайна сметка и на двете. Това движение на “декаданс”, което начева със Сократ и Платон и продължава в християнството, развива сетивото за истинността, което сублимира в научната съвест, в интелектуалната чистоплътност. При това се разкрива неморалният интерес, който стои в основата на всеки морал. Търсената всеобщовалидна истина се разпада в множествеността на перспективните истини и израства възгледът, че изобщо няма истина, че всяко считане на нещо за истинно по необходимост е фалшиво.

Според Ницше посоченият възглед представлява най-екстремната форма на нихилизма и следва да бъде различаван от въплъщенията на “незавършения нихилизъм”, в който все още се държи на традиционните ценности. Ницше твърди, че последното се среща в редуцирана форма в руския нихилизъм, в който все още издава себе си потребността от вяра.

Фридрих Ницше схваща себе си като първия завършен нихилист на Европа, който обаче вече има нихилизма зад гърба си, нихилизмът, който ще бъде заменен от противоположното движение на “преоценката на всички ценности”, за което е потребна перспективата на “свръхчовека”. В тази перспектива волята за мощ трябва да добие своето най-висше творческо въплъщение. Освен това нихилистите са безсилни пред перспективата на учението за “вечното възвръщане”, защото то им показва, че Нищото, безсмисленото е вечно. Важно и недостатъчно изследвано от интерпретаторите е схващането на Ницше за нихилизма като психологическо състояние.

След края на ХIХ век проблемът за нихилизма многократно се дискутира в творчеството на автори от различни направления. Редица явления на миналото и настоящето се квалифицират като нихилистични, понякога дори се стига до убеждението, че нихилизмът се е превърнал в “нормално състояние на културата”.

Тъй като въпросът на “Нищото” заема първостепенно място в творчеството на така наречените философи на екзистенцията, последните често се квалифицират като нихилисти: имат се предвид най-често Ясперс, Хайдегер и Сартр. От друга страна, за Камю нихилизмът се свързва на свой ред със съзнанието за тоталната абсурдност на човешкото поведение. Вътрешната противоречивост на това съзнание го подтиква към разработването на едно осмислено от човешката солидарност поведение на бунтаря, на бунтуващия се човек. На мястото на универсалната безсмисленост се появява сигурността в един последен, макар и загадъчен смисъл.

Проблемът за нихилизма заема особено място в творчеството на Мартин Хайдегер. Преди всичко за него е определяща тезата, че нихилизъм и метафизика съвпадат. Нихилизмът е основното движение на историята на Запада, доколкото то се корени в метафизиката. Според Хайдегер опитът на Ницше да преодолее нихилизма все още принадлежи към последния, след Ницще нихилизмът се е превърнал в “нормално състояние”. В господството на техниката се разбулва характеризираната като воля метафизика на Новото време, вече във формата на “воля към волята”, чийто първообраз е “волята за мощ”. В интерпретацията на Хайдегер метафизиката е нихилистична, защото й липсва способността за истинно задаване на смисъла на съществуващото, освен това за нея е характерно пропускането на факта на отсъствието на битието като същински философски проблем.

Новоевропейската метафизика, чиято основна тенденция кулминира в творчеството на Фридрих Ницше, не е в състояние да постави с пределна яснота и дълбочина въпроса за смисъла на битието.

 

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАМЕТ

    Излезе впечатляваща книга за изкуството на Българското възраждане

    В средата на август издателския отдел на Института за изследване на изкуствата успя да публикува поредното си уникално книжно тяло с тегло почти 5 кг. Съдържанието на „Корпусът на стенописите от първата половина на ΧΙΧ век в България“ включва 52 стенописни паметника.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Щедрият талант на Сергей Безруков

    Бил член на путиновата партия „Единна Русия“, от която се самоотстранява след година, тъй като eдин артист цени повече своята творческа свобода.

„Философия е, когато ти не разбираш какво ти говоря, а аз не разбирам ти какво ми говориш.“

Бранислав Нушич, сръбски писател и драматург, роден на 20 октомври преди 154 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

От Ла-ла-ленд до Луната

"Първият човек" разказва за Нийл Армстронг и неговия легендарен полет

„Осигуряване и осигурителен пазар“ - книга не само за студенти

Особено внимание се отделя на същността и съвременните черти на капиталовопокривното осигуряване, без познаването на които не може да се разбере логиката на осигурителните пазари.

Когато талантът се превърне в звезда

Брадли Купър в „Роди се звезда“ е реалист, показва света на шоу бизнеса такъв, какъвто е, но без захаросване или излишно очерняне.