Яна Стоянова е родена в София. Завършила е руско училище и руска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист, преводач, офис организатор, понастоящем "отбива трудовия си стаж" в НЕК. Пише разкази. Автор е на блога "За жените от живота". Предстои да излезе от печат първата й книга "Качамак за душата" на издателство "Жанет 45", от която ви предлагаме три разказа:

 

ОТКЪС

 

Парченце самолюбие

Слънцето неистово мяташе късно есенните си лъчи с надежда да пробие сивите облаци, заплашващи да изсипят над града първия сняг. Оголелите дървета разкриваха ланшната мръсотия по улицата и това допълнително вкисна и без това противното ми настроение. Вървях забързано по свои си работи и злобно изритах парче от изронена тротоарна плочка, което за малко да ми строши тока.

- Оуу! Я по-леко!  - изтръгна ме от унеса женски глас отдясно. Вдигнах поглед и твърде късно осъзнах, че мерникът ми е бил непредвидено точен и е уцелил крака на невинна пешеходка. Жената ме гледаше зло и тъкмо се беше приготвила да ми отправи конкретни съображения относно мои близки роднини, но за миг в очите й проблесна искрица разочарование, защото ме разпозна. Язък за тирадата, оказа се моя съученичка, с която не се бяхме виждали години наред. Изгладихме набързо недоразумението, извиних се и след неизбежния женски кръстосан разпит за съпрузи, деца, професии и общи познати преминахме към лицемерните комплименти как ама направо не сме мръднали. Да, бе! Да не сме восъчни фигури. Жената ми разказа гордо как е съпруга на богат мъж, има две абсолютно гениални деца, които учат в чужбина, а синът й научил японски за нула време от комикси и гледане на аниме. Съвсем сам! Изобщо, ако шофьорът на мъжа й не бил в сервиза да оправя спуканата гума на БМВ-то, тя за нищо на света нямало да си троши краката по лунния пейзаж на софийските улици. Слушах й превземките достатъчно дълго, кимах, хъмках, възхитено цъках и чаках да се сети да ме попита как съм. 

- Добре съм - казах, - дочакала да се включа в монолога и аз.

- Така ли? - очите й се присвиха недоверчиво, а ъгълчетата на начервените и натъпкани със силикон устни увиснаха. - Не ми изглеждаш особено във форма. Имам позната диетоложка, мога да ти дам номера й, малко скъпичко взема, но за едно посещение все ще можеш да събереш. Нали разбираш, на нашата възраст... Ходиш ли изобщо на козметик?

Първата ми мисъл беше да й друсна един между очите, ама ей така - с размах и от душа. После я съжалих. Натъпкана със силикон на невъобразими места, слаба като точилка и с безумен поглед от постоянните изтощителни диети, на които вероятно се подлага в опит да се хареса отново на противния си самодоволен самец, който си поддържа самочувствието с млади женчета. Познавах жени като нея - амбициозни, красиви, ламтящи за престиж и социално положение. Намират подходящия мухльо от сой, бутат го и го влачат на гръб, докато си стъпи на краката, а той се отплаща с неизменните изневери, пренебрежение и липса на всякакъв интерес към семейното гнездо. То служи само за имидж. Жената става досадна, отпускат й се неограничени средства само да не му се мотае из краката, а децата се пращат в чужбина да не ограничават свободата на бившия мухльо и настоящ наперен петел. 

- Не пазя диети, не си падам по тях. - Тя се оцъкли невярващо. Ако я бях бутнала с пръст, сигурно щеше да падне. - И така съм си добре. 

За да ми отмъсти и да ме сложи на мястото ми, грандамата започна подробен отчет за скорошните си екскурзии, почивки и шопинг-терапии по всякакви далечни чужбини. Имах чувството, че водопадът, изливащ се от устата й, щеше да ме удави.

- Извинявай, но бързам - изплувах от вълните аз. - Отивам на работа. Не искам да закъснявам.

- Ти работиш? - изцвили ужасено тя. Сякаш й бях съобщила, че току-що са ме пуснали от Сливенския затвор. В нейните представи не се вписвах изобщо като хомо сапиенс, хеле пък работещ. - В някой магазин ли продаваш? - опъна злобен лък тя, но аз вече си бях сложила бронята и стрелата се отплесна. Обяснението ми какво и къде работя я свари неподготвена, а допълнението, че отгоре на всичко си харесвам работата, ходя с удоволствие и се чувствам пълноценна, просто я довърши. Намери си извинение, че има спешен ангажимент и набързо си разменихме телефонните номера. Да пием кафе някой път. И на двете ни беше пределно ясно, че никакво кафе няма да пием, но разговорът трябваше да приключи миротворчески. Загледах се в изящната й елегантна фигура, облечена стилно, скъпо, с много вкус, която се отдалечаваше, обвита в облак от парфюм, чиято цена беше колкото две мои месечни заплати. И я съжалих. Опъната до скъсване като пренатегната струна, тя не беше усетила искрена нежност, не се беше къпала във вниманието на съпружеска любов, не знаеше колко стопля направеният посред нощите чай, нежно поднесен в леглото, защото имаш хрема. Не беше усетила облекчението след безсънните нощи, изпълнени със споделена грижа по ревящи, омазани, сополиви дечурлига и общата прегръдка на всички ни в леглото. Децата, разперени по средата като морски звездички, а ние двамата, изтикани в двата края на спалнята и аха да се стоварим на пода. И като резултат ставаме да пием среднощно кафе, да си говорим свои безсмислици и да се оглеждаме в очите на любимия. Там се отразява всяка гънка, всяка бръчица и посивял кичур, който обичаме взаимно да целуваме. Обичаме си и наедрелите с времето фигури, защото така имаме повече площ за целуване. И разбрах колко съм щастлива. Погледнах екрана на телефона, където още просветваше номерът на съученичката ми: Мария, 128-о у-ще... Мили Боже! Аз изобщо не съм учила там! В кого ли се беше припознала тази Мария? 

Нещо студено и мокро кацна на лявата ми буза, после още едно на носа и очилата ми се замъглиха. Първият сняг запрехвърча.

---------------

Междутенджерно пространство

Хората обсъждат космическото пространство, геополитеческото, междублоковото и художествено-литературното, а ние двете с Джеро - междутенджерното. Джеро, както вече знаете, е моя приятелка, с която имаме не една и две истории... Откъдето и да тръгне разговорът ни, по някое време неизменно стигаме до кулинарната тема. Като се почне от всекидневното хранене на домочадието, мине се през кой какво видял в нета, опитал, мечтаел да приготви, та до тежките въздишки как от летните дрехи ни стават само четките за зъби (защото и джапанките вече не влизат). А докато се кълнем във вярност на всяка изпречила ни се на пътя диета, бъркаме сладка и мармалади, точим баници и бъркаме гювечи, смело завтъкнали черпак в престилката. Затапили уши със слушалките на телефона, потъваме в света на аудиокнигите, хумористичните концерти на Задорнов, в безкрайните измерения на сериали, филми и музика за душата, които запълват грохота на междутенджерното ни пространство. А точно преди да се взривим отвътре, напрежението изскача като тапа от шампанско, за да се разсипе в пространството на ситни капчици, пречупвайки лъчите на слънцето на милиони мънички дъги. Набираме телефонния номер:

- Ало? Как си? И се почва... събуждане, кафе, закуска, споделяне, приятелска клюка, нова книга, какво ще правиш днес, не мога на скайпа, сега готвя, как са децата, кога ще си идваш в България?...

Виртуалната магия е изпълнила докрай междутенджерната пустота, огъва и стените и напира да излезе, обвива ни в облак и ни понася към Холандия, Русия, Гърция, Канада, Австрия и САЩ - към любими хора, приятели, роднини... Пространството го няма. Пустотата също.

-------------------------

Шопска салата по Берлински

В старанието си да привлекат повече клиенти, някои ресторантьори превръщат оригиналното в оригиналничене, а това понякога постига обратния ефект. Наскоро решихме с една приятелка да седнем "по женски" в лъскаво заведение в центъра на града. Предвкусвайки насладата от сладката приказка, гарнирана с някоя и друга вкуснотийка, отворих менюто, за да избера с какво да "съгреша". Дебели корици, снимки на ястия, чието описание на моменти обърква драгия посетител повече от вида им. Към нас се приближи кръшен младеж от съвременния среден пол и със заучени фрази започна да ни предлага ръчно приготвени салатки с креативен дресинг. Досмеша ме и много сериозно, гледайки над очилата, го попитах:

- Вие нас ли визирате? Това го обърка за момент, явно думата му се стори далечно позната, но бързо се окопити и си продължи с рецитацията за напитките - топли, студени, не знам откъде внесени, на което не издържах и поръчах бутилка червено вино, реколта 1928 г., лично на управителя на гръб донесено от Португалия. И топло предястие от немски картофи, на ръка събирани от доволни служители, приготвени без "поръски", "посипки", "хрупкави запечки". Среднополовото явно изобщо не загря какво му причиняваме, защото старателно си записваше глупостите ни, а влизайки в тон, приятелката ми поръча "шопска салата по Берлински". Обясни, че тъкмо идва от Германия, където това е хит. Снимките на ястията в менюто бяха адски гурме представени - разбирай: в чиния с размерите на тава е пльоснато нещо с размера на камилска плюнка, накъсано, начупено, полято със зеленикава гадост (съдържащо осемнайсет вида горско-градински подправки), със задължително забучено парче незнайно нещо отгоре. 

Десетина минути след като дадохме поръчката си, към масата ни доприпка анорексично девойче с леко раздразнен вид и ни се представи като "салонен управител". Попита ни защо се подиграваме? 

- Ами вие първи почнахте - не издържах аз. - Вие поглеждали ли сте си менюто? - Опитах се да обясня, че вероятно ястията, които предлагат, са невероятно вкусни, но са отблъскващо предложени и че ние искаме да се отпуснем и да се насладим на вкусната храна, а не да играем на "познай какво има в чинията". И че предлагането на "топящо се в устата суши", наречено "харакири", е най-малкото странно за средноинтелигентния човек. Защото не корелира правилно с визията му за креативен пърформанс на слоу фууда... Девойчето управител се спаружи като увяхнало мушкато пред завързаното ми на фльонга недоволство и се почуди какво да отговори. Не можа. Явно не й достигаше смелост да се опълчи на две разбеснели се тетки. Или пък думи от чужбинския речник...

На това място си тръгнах, инак щеше да ме избие на простотия и да си поръчам "пържени картофи с гарнитура" и "зуп с тръбичка" (последните са подслушани истински поръчки, а зуп-ът се оказа 7-up). Толкоз за днес. Приятен ден на всички и умната със заведенията.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Умберто Еко - "Средновековното мислене"

    Това са студии, които покриват период от шейсет години. Техният оригинален дух е напълно съхранен, въпреки че авторът ги е шлифовал както библиографски, така и редакционно, за да се избегнат, макар и не изцяло, някои повторения и връщания към загатнатите теми.

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Хората не искат да бъдат богати, те искат да бъдат по-богати от другите.“

Джон Мил, английски философ, роден на 20 май преди 212 години

Анкета

Тревожи ли Ви, че в България медиите са под натиск?

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

Непретенциозна комедия за лятна разтуха

„Революция X“ ще си намери своята публика, особена в настъпващите горещи дни и ще се хареса от зрители с по-непретенциозен вкус, търсещи в киното основно леката забава.

Архитектура за хора от третата възраст

Книгата „Архитектура за хора от третата възраст“ променя представата за това какво означава „старчески дом“ и показва чрез различни примери как тези социални домове могат да бъдат авангард на архитектурата като цяло, което е и пример как не трябва да се робува на закостенелия образ. 

Духовен зомби апокалипсис

 

 

"Нелюбов" на Андрей Звягинцев регистрира разпада на едно семейство и едно общество