Новата книга на британския писател Джулиан Барнс, носител на "Букър", излезе на български само дни след появата й на английски. Издател е "Обсидиан", преводач Надежда Розова. Барнс е автор на 13 романа, като "Предчувствие за край" спечели "Букър". Той има издадени и 3 книги с кратки разкази, 4 сборника с есета и 2 документални изследвания. 

"The Only Story" ("Единствената история") връща читателите в 60-те години на ХХ в. в графство Съри, за да им разкаже любовен сюжет. Деветнайсетгодишният студент Пол се връща у дома за лятната ваканция и в тенис клуба среща Сюзан, самоуверена и духовита омъжена жена на четирийсет и осем. Скоро тя и Пол стават любовници и той е горд, че връзката им е бунт срещу закостенелите нрави. Двамата избягват в Лондон и остават заедно години след като всичко, за което са мечтали, се е разпаднало.

ОТКЪС

Кое бихте предпочели: да обичате повече и да страдате повече, или да обичате по-малко и да страдате по-малко? Според мен накрая това е единственият истински въпрос.

Вероятно ще изтъкнете – и то основателно, – че въпросът не е истински. Защото нямаме такъв избор. Ако имахме, щеше да го има и въпроса. Но в случая нямаме. Кой може да контролира силата на любовта си? Контролираш ли я, значи не е любов. Не знам как се нарича, но не любов.

Повечето от нас могат да разкажат една-единствена история. Не че в живота ни се случва едно-единствено нещо – безброй са събитията, които превръщаме в без- брой истории. Ала само една е от значение, само една си струва да се разкаже. Ето я моята. Ето го обаче и първия проблем. Ако това е единствената ви история, нея сте я разказвали отново и отново, макар и – както е при мен – най-вече на себе си. Въпросът следователно е: приближават ли ни всички тези разкази до истината за случилото се, или ни отда- лечават от нея?

Не съм сигурен. Един от начините за проверка е дали с времето излизаш от собствената си история по-добър или по-лош. Окажеш ли се по-лош, може би разказваш по-правдиво. От друга страна, има опасност в ретроспекция да се обрисуваш като анти- герой: понякога е проява на самохвалство да предста- вяш поведението си по-лошо, отколкото е било в действителност. Затова се налага да подходя обмислено. Е, научих се с годините. Сега постъпвам толкова обмислено, колкото необмислено действах преди. Или пък лекомислено? Възможно ли е една дума да има два антонима?

Времето, мястото, социалната среда? Не съм сигурен доколко важни са те в любовните истории. Може би са играели роля в класическите произведения, къ- дето има борба между любовта и дълга, любовта и религията, любовта и семейството, любовта и държавата. Тази история обаче не е такава. И все пак, ако настоявате. Времето: преди повече от петдесет години.

Мястото: на около двайсет и пет километра южно от Лондон. Средата: кварталът на борсовите посредници, така го наричаха – не че съм срещал борсов посредник през годините, докато живеех там. Самостоятелни къщи, някои с видими тъмни греди, някои изця- ло тухлени. Живи плетове от лигуструм, лаврови храсти и бук. Пътища с канавки, все още ненакърнени от жълти разделителни линии и паркоместа за обитателите. Беше време, когато можеше да отидеш с колата си до Лондон и да паркираш почти навсякъде.

Наричаха нашата зона от предградията със симпатичното име Селото и десетилетия по-рано тя вероятно наистина е била село. По мое време вече имаше жп гара, откъдето мъже в костюми пътуваха до Лондон от понеделник до петък, а понякога и за половин работен ден в събота. Имаше и автобусна спирка на "Грийн Лайн", пешеходна пътека с оранжеви мигащи фенери, поща, църква с неоригиналното име "Сейнт Майкъл", кръчма,универсален магазин, аптека, фризьорски салон и бензиностанция, където правеха и дребни ремонти по автомобилите. Сутрин се чуваше електрическият война колите за разнасяне на мляко, а вечер и през уикендите (но никога в неделя сутрин) пърпореха бензинови косачки.

На поляните край Селото се играеше креслив и некомпетентен крикет, имаше голф игрище и тенис клуб. Почвата беше достатъчно песъчлива, за да са доволни градинарите – лондонската глина не стигаше до тук. Наскоро бяха отворили деликатесен магазин, който според някои действаше подривно, защото предлагаше европейски стоки: пушени сирена и навървени валчести наденици, напомнящи магарешки пениси. Младите съпруги в Селото обаче ставаха по-авантюристични кулинарки и съпрузите им обикноено одобряваха това.

От двата телевизионни канала Би Би Си се гледаше повече от Ай Ти Ви, а алкохол по правило се пиеше само през уикендите. В аптеката се продаваха пластири за брадавици и сух шампоан в пластмасови шишенца, но не и контрацептиви; в универмага можеше да се намери успиващият местен. Единствената история вестник "Адвързайтър & Газет", но нито едно еротично списание, дори най-безобидното. За секс артикули се налагаше да пътуваш до Лондон. Но тези неща из- общо не ме притесняваха през повечето време, докато живеех там.

Така, с това приключват задълженията ми на агент по недвижими имоти (истински агент имаше на петнайсетина километра). И още нещо: не ме питайте за времето. Не помня ясно какво е било времето през живота ми. Да, помня как жаркото слънце засилваше сексуалния порив, каква радост носеше неочаквано навалелият сняг и как студените и влажни дни предизвикваха появата на ранните симптоми, впоследствие довели до смяна на двете ми тазобедрени стави.

Нищо съществено в живота ми обаче не се беше случвало в контекста на метеорологията – още по-малко поради нея. Дано не възразите, но тя няма да играе роля в моята история. Все пак сте в правото си да направите заключение, че ако съм бил на тенис корта, в дадения момент не е валял дъжд или сняг.

Тенис клубът – кой да допусне, че всичко ще започне от там? Като ученик гледах на това място просто като на клуб на организацията "Млади консерватори". Имах ракета и бях играл от време на време, колкото да върна трудна топка и да се проявя като приличен, макар и понякога безразсъден играч. Притежавах състезателен дух, без да съм особено даровит спортист.

След първата година в университета прекарах три месеца у дома без капка разкаяние за неприкритата ми досада. Днес хората на същата възраст едва ли могат да си представят колко трудна беше комуникацията навремето. Повечето ми приятели бяха далече, а по силата на неизречено, но безусловно родителско разпореждане използването на телефона не беше препоръчително. Писмо, после отговор също с писмо. Всичко беше бавно и самотно.

Майка ми предложи да ходя в тенис клуба – вероятно с надеждата там да срещна някоя хубава блондинка на име Кристин или някоя жизнерадостна Вирджиния с черни къдрици, и двете с благонадежден, макар и не очебиен консервативен уклон. Дори искаше да ме абонира. Мислено се присмивах на мотивите ѝ: онова, което категорично не предвиждах за живота си, беше да се озова в предградията със запалена по тениса съпруга и средностатистическите 2,4 деца, които на свой ред да намерят половинките си в клуба и тъй нататък по някаква ехтяща анфилада с огледала, продължаваща в безкрайното бъдеще сред лаврови храсти и лигуструм. Приех предложението на майка ми с иронична нагласа.

Записах се и ме поканиха да "покажа нивото си". Това беше изпитание, чрез което с безмълвно английско благоприличие щяха да преценяват не само играта ми, но и поведението ми като цяло, и социалните ми умения. Ако не проявях отрицателни качества, щяха да допуснат наличието на положителните – така действаха.

Майка ми се погрижи белият ми екип да е изпран, а ръбовете на шортите ми – видими и успоредни.

Напомних си да не ругая, да не се оригвам и да не пърдя на корта. Играх с гъвкава китка, оптимистично и в значителна степен като самоук; представих се така, както сигурно очакваха от мен – избягвах подлите удари, които най обичах, и никога не запращах топката право към тялото на противника си.

Сервис близо до мрежата, воле, второ воле, къса топка, прехвърлящ удар... Същевременно показвах възхищение от играта на съперника си – "Идеално!" – и уместна грижовност към партньора си – "Моя топка!". Държах се скромно след добър удар, кротко се радвах при спечелен гейм и печално клатех глава при загубата на сет. Умеех ги тези преструвки, затова охотно ме приеха за летен член и се присъединих към всички Хюговци и Каролайни.

Хюговците обичаха да ми казват, че съм повишил средния коефициент на интелигентност на клуба и същевременно съм понижил средната възраст, а един от тях настояваше да ме нарича Умника и хер Професор - намек, че съм завършил първи курс в Съсекския университет. Каролайните се държаха дружелюбно, но предпазливо, защото прекрасно знаеха, че трябва да внимават пред Хюговците. Усещах как вроденият ми състезателен дух залинява сред това племе.

Ако топка паднеше на няколко сантиметра извън очертанията, мимоходом вдигах палец към противника си и се провиквах "Страхотно!". При сервис, попаднал с няколко сантиметра по-напред или по-встрани, кимвах одобрително и тежко притичвах през корта, за да посрещна следващия. "Симпатяга е този Пол", дочух веднъж един Хюго да признава пред друг. Докато се ръкувахме след някоя моя загуба, се стараех да похваля нещо от играта на противника си: "Онзи убийствен сервис към бекхенд страшно ме затрудни", признавах откровено. Щях да остана в клуба само няколко месеца и не исках да ме опознават.

Около три седмици след началото на временното ми членство се проведе турнирът "Лъки Дип" за смесени двойки. Съставът на двойките се определяше чрез жребий. Помня, че по-късно си казах: жребий и съдба са едно и също, нали? Падна ми се да бъда двойка с госпожа Сюзан Маклауд, която определено не беше никаква Каролайн. Предположих, че е на четирийсет и няколко. Косата ѝ беше прихваната с лента и ушите ѝ се виждаха, на което тогава не обърнах внимание. Носеше бяла спортна рокля със зелен кант и зелени копчета по предницата. Беше висока почти колкото мен, което ще рече метър и седемдесет и пет, когато лъжа и добавям два сантиметра.

– Коя страна предпочиташ? – попита тя.

– Страна?

– Форхенд или бекхенд?

– Извинявайте. Всъщност нямам предпочитания.

– Тогава отначало поеми форхенда.

В първия си мач – форматът беше елиминация с един-единствен сет – играхме срещу пълничък Хюго и ниска закръглена Каролайн. Тичах много, защото мислех, че съм длъжен да посрещам повечето топки, и отначало, когато бях до мрежата, се извръщах леко да проверя как се справя партньорката ми. Тя винаги успяваше да върне топката с плавни основни удари, затова престанах да се обръщам и установих, че ме е обзело огромно желание за победа. И наистина победихме с шест на два.

Докато седяхме на чаша овесена вода с лимон, казах:

– Благодаря, че ми спасявахте задника.

Имах предвид многобройните случаи, когато се спусках към мрежата, за да засека топката, но бях пропускал и затруднявал госпожа Маклауд.

– Казва се "Добра игра, партньоре". – Очите ѝ бяха сивосини, усмивката – уверена. – И се постарай сервисът ти да е по-встрани от центъра. Така се разширява ъгълът.

Кимнах, че приемам съвета, и не усетих егото ми да пострада, както ако ме беше посъветвал някой от Хюговците.

– Още нещо?

– При двойките най-уязвимото място винаги е средата.

– Благодаря, госпожо Маклауд.

– Сюзан.

– Радвам се, че не си Каролайн – чух се да казвам.

Тя се изкиска, сякаш разбра какво имам предвид.

Но как би могла?

– Съпругът ти играе ли тенис?

– Съпругът ми? – засмя се тя. – Не. Той обича голфа. Според мен е изключително неспортсменско да удряш неподвижна топка. Не си ли съгласен?

Отговорът ѝ съдържаше твърде много информация, за да я асимилирам веднага, затова само кимнах и изсумтях тихо.

Вторият мач се оказа по-труден – беше срещу двойка, която постоянно прекъсваше играта, за да обсъжда шепнешком тактиката си като в репетиция за брачна церемония. При един сервис на госпожа Маклауд прибягнах до евтин номер и приклекнах под нивото на мрежата почти на средната линия, за да разсея посрещащия удара.

Свърши работа за няколко точки, но после, когато резултатът беше трийсет на петнайсет, се изправих твърде рано, след като чух изплющяването на сервиса, и топката ме удари по тила. Строполих се театрално и се претърколих в основата на мрежата. Каролайн и Хюго се втурнаха към мен с показна загриженост, а зад гърба ми се разнесе бурен смях и момичешкото: "Да го броим ли за нарушение?", което противниците ни, естествено, оспориха. Въпреки това спечелихме сета със седем на пет и се класирахме за четвъртфиналите.

– Следващите са проблем – предупреди ме тя. – Стигнаха до регионалния шампионат. В момента губят позиции, но няма да се дадат лесно.

И не се дадоха. Биха ни здравата въпреки усърднто ми търчане. Опитах ли се да пазя центъра, топката прелиташе далече встрани, а когато покривах страничната част на полето, тя тупваше до централната сервис линия. Преко сили спечелихме два гейма.

Седнахме на една пейка и прибрахме ракетите си в калъфите. Моята беше "Дънлоп Максплай", нейната – "Грейс".

– Извинявай, че те изложих – казах.

– Никой никого не е изложил.

– Сигурно проблемът е, че съм наивник в тактическо отношение.

Вярно, прозвуча малко бомбастично.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Нашите родители дойдоха при вас с танкове, а ние с китари.“

Клаус Майне, германски рок музикант, роден на 25 май преди 71 години

Анкета

Да остане ли статуята на Борисов със светещите очи?

Да, чудесна е - 78.1%
Не, обидна е - 21.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Свидетелствата на Костов

Той е изминал пътя, видял е възторга,унинието и разочарованието и е платил своята дан.

Портите на ада се отварят в Народния 

 

Постановката на Деян Пройковски оправдава очакванията на всички.

Невежата лапа мухи и вярва на плоски реклами

Хосе Карерас в София. Само че вече не пее в Италия, Франция, Германия, родната Испания.