СВЕТЛАНА АЛЕКСИЕВИЧ е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието бе присъжда на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.

Родена е през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“.

ОТКЪС

Войнишки хор

 „Вдигнаха полка ни по тревога... Дълго пътувахме. Никой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Беларуската гара ни казаха накъде ни карат. Един младеж, струва ми се от Ленинград, запротестира: „Искам да живея“. Заплашиха го с военен съд. Командирът така и каза пред строя: „Отиваш или в затвора, или на разстрел“. Аз изпитвах други чувства. Тъкмо наопаки. Искаше ми се нещо героично. Да изпитам характера си. Може би това беше детски порив? При нас служеха момчета от целия Съветски съюз. Руснаци, украинци, казахи, арменци... Беше тревожно и, кой знае защо, весело.

Е, докараха ни... Докараха ни до самата централа. Да¬доха ни бял халат и бяла шапка. Марлена маска. Чистехме територията. Един ден гребяхме, стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопати. Тези, които се качваха горе, наричахме „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката полудяваше. А ние работехме. Случваше се да ни потече кръв – от ушите, от носа. Дразнеше ни гърлото. Бодеше ни в очите. В ушите постоянно се чуваше монотонен звук. Пиеше ни се, но нямахме апетит. Физзарядката беше забранена, за да не дишаме напразно радиацията. А отивахме на работа в отворените каросерии на камионите. 

Но работехме добре. И бяхме много горди с това...“ 

„Тръгнахме... Имаше знак „забранена зона“. Не съм бил на война, но усещането е що-годе познато... Някъде от паметта... Откъде? Нещо, свързано със смъртта… 

Карахме до блока, до самия реактор. Снимахме се... Искахме да се похвалим у дома... Беше ни страх и в същото време ни влечеше непреодолим интерес – какво е това нещо? Аз например отказах, жена ми беше млада, не рискувах, а момчетата изпиваха по двеста грама и отиваха... Така... (Замълчава.) Връщаха се живи – значи, всичко е нормално. 

Застъпих на нощно дежурство. Патрулираме... Луната е ясна. Виси като фенер. 

Селска улица... Нито един човек.. Първоначално в къщите още имаше осветление, после изключиха тока.  

Караме и пред нас от вратите на училището излиза глиган. Или лисица. Животните живееха в къщите, учили¬щата, клубовете. А там висяха плакати: „Нашата цел е щастието на цялото човечество“, „Световният пролетариат ще победи“, „Идеите на Ленин ще живеят вечно“. В канцелариите на колхозите имаше червени знамена, новички вимпели, купчинки отпечатани грамоти с профилите на вождовете. По стените – потрети на вождовете, на масите – вождовете от гипс. Навсякъде военни паметници... Други паметници не видях. Наскоро измазани къщи, сиви бетонни краварници, ръждясали силози... И пак – малки и големи братски могили... „И това ли е животът ни? – питах се, гледайки на всичко с други очи. – Така ли живеем?“ Сякаш военното племе се бе спряло за малко... Беше отишло някъде... 

Чернобил взриви мозъка ми. Аз почнах да мисля.“ 

„Изоставена къща... Затворена. Котенце на прозореца. Помислих си, че е глинено. Приближих се – живо е. Изяло бе всички цветя в саксиите. Мушкатата. Как ли е попаднало тук? Или са го забравили? 

На вратата имаше бележка: „Драги минувачо, не търси скъпи вещи. Нямахме такива. Ползвай всичко, но не мародерствай. Ще се върнем“. На други къщи видях надписи с различен цвят: „Прости ни, роден дом!“. Прощавали са се с къщата, както с човек. Писали са: „заминаваме сутринта“ или „заминаваме вечерта“, отбелязали са датата и даже часа и минутите. Имаше бележки с детски почерк на листи от ученически тетрадки: „Не бий котката. Плъховете ще изядат всичко“. Или: „Не убивай нашата Жулка. Тя е добра“. (Затваря си очите.) Забравил съм всичко... Помня само, че отидох там, а друго нищо не си спомням. Забравил съм всичко... На третата година след уволнението нещо стана с паметта ми... Даже лекарите не го разбират... Не мога да си преброя парите – обърквам се. Ходя по болници...

„Призоваха ни на военна служба... 

А службата беше такава: да не пускаме в изселените села местните жители. Стояхме в заслони близо до пътя, копаехме землянки, строяхме наблюдателни вишки. На¬ричаха ни „партизаните“. Мирен живот. А ние стоим... Облечени с войнишки униформи. Селяните не разбираха защо, например не трябва да вземат от двора си ведрото, стомната, триона или брадвата. Да събират реколтата. Как да им обясниш? Наистина: от едната страна на пътя стоят войници, не пускат никого, а от другата пасат крави, бръмчат комбайни и вършеят житото. Съберат се жените и плачат: „Момчета, пуснете ни! Това е нашата земя... нашите къщи...“. Носят ни яйца, сланина, самогон. Пуснете ни... Плачеха по отровената земя. По мебелите... вещите... 

А по вестниците тръбяха за нашия героизъм... Какви героични момчета сме... Комсомолци-доброволци! 

А какви бяхме всъщност? Какво правехме? Бих искал да разбера. Да прочета. Макар да съм бил там...“ 

„Военен човек съм, щом ми наредят – значи съм длъжен... Дал съм клетва... 

Но това не е всичко... Имах и героичен порив. Възпитаваха го... Внушаваха ни го още от училище. От родите¬лите. И политработниците държаха речи. Радиото, телеви-зията. Различните хора реагираха различно – едни искаха да им вземат интервю, да пишат за тях във вестника, други гледаха на всичко като на работа, а трети... Срещал съм ги, те живееха с чувството, че извършват героична постъпка. Че участват в историята. Добре ни плащаха, но въпросът не беше в парите. Заплатата ми беше четиристотин рубли, а там получавах хиляда, в съветски рубли. За ония времена бяха много пари. После ни упрекваха: „Парите им с лопата да ги ринеш, а като се върнаха, им дадоха коли, холни гарнитури без ред“. Разбира се, че е обидно. Защото имахме и героичен порив... 

Говорех с учените. Един казва: „Мога да изближа този ваш вертолет с език и нищо няма да ми стане“. А друг: „Момчета, защо летите незащитени? Да си съкратите живота ли искате? Опаковайте се! Облепвайте се!“. Спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Сложихме в седалките оловни плочи, изрязахме си жилетки... От тънки оловни листове... Но се оказа, че защитават от едните лъчи, а от другите – не. На всички лицата им стана¬ха червени, обгорени, не можехме да се бръснем. Летяхме от сутрин до вечер. Нямаше нищо фантастично. Работа. Тежка работа. Нощем седяхме пред телевизора, тогава да¬ваха Световното първенство по футбол. Разбира се, че си говорехме и за футбол. 

Почнахме да се замисляме... Да не ви излъжа... Сигурно след три-четири години... Когато един се разболя, после втори... Кой умря... Кой полудя... Кой се самоуби... Тогава почнахме да се замисляме. А ще разберем нещо чак след двайсет-трийсет години. За мен Афганистан (там бях две години) и Чернобил (там бях три месеца) са най- ярките моменти в живота ми... 

На родителите си не казах, че са ме изпратили в Чернобил. Брат ми случайно купил вестник „Известия“ и видял там портрета ми, носи го на майка ми: „Нà, гледай – герой!“. Майка ми се разплакала...“

Светлана Алексиевич, "Чернобилска молитва", изд. "Парадокс", 2017

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Умберто Еко - "Средновековното мислене"

    Това са студии, които покриват период от шейсет години. Техният оригинален дух е напълно съхранен, въпреки че авторът ги е шлифовал както библиографски, така и редакционно, за да се избегнат, макар и не изцяло, някои повторения и връщания към загатнатите теми.

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Надявам се, че хората ме възприемат като актьор. Никога не съм искал да бъда филмова звезда.”

Ал Пачино, американски актьор, роден на 25 април преди 78 години

Анкета

Трябва ли да се забрани лотарията по телевизията?

Да, защото е хазарт - 95.8%
Не, какво толкова? - 4.2%

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

Капанът на политическата коректност

"Квадратът" е сатира за социалното лицемерие, липсата на емпатия и маймуната в човека

Лазар Николов. Страници от архива

Проф. Куюмджиев е съставил грижливо и с пиетет към автора тази интересна книга – документ за едно време, противоречиво, несвободно, но и определено творческо.

Любов на кръстовището на историята

Силвия Томова е написала своя роман „Грохот“ страстно и с вдъхновение.