АНОТАЦИЯ

Двуезичният сборник „Японски разкази“ включва подбрани произведения на шестима забележителни японски писатели, творили в края на XIX и началото на ХХ век: Аришима Такео, Куникида Доппо, Масаока Шики, Акутагава Рюноске, Шига Наоя и Шимаки Кенсаку. Хуманизъм, съпричастност към болките, радостите и мечтите на героите, ярки и запомнящи се персонажи – това ще открият читателите на страниците на тази книга. Разказите достигат до сърцето и дълго след прочитането им остават в съзнанието: японските майстори на словото наистина намират пътя към душата на четящия. И в двата разказа на Арашима Такео „Чепка грозде“ и „Пожарът и Почи“ повествованието се води от името на деца и показва дълбокия отпечатък, който оставят за цял живот случките от детството. Куникида Доппо в разказа си „Пролетна птица“ представя мечтата на едно слабоумно момче да полети, а в „Бамбуковата вратичка“ разкрива защо се самоубива млада жена. Масаока Шики прекарва последните години от живота си прикован на легло. В разказите „Звуци на лятната нощ“ и „Светлината на лампата“ той разкрива уникалната си дарба да усеща околния свят, без да излиза от стаята, ориентирайки се само по звуците. Акутагава Рюноске е може би най-познат за българските читатели от авторите, включени в сборника. „Мандарините“, „Вагонетката“ и „Генералът“ покоряват с пълнокръвните си образи и майсторски построените сюжети. „Божеството на чирачето“ от Шики Наоя разказва за магическия отпечатък, които оставя в живота на едно бедно момче човешката добрина. В разказите на Шимаки Кенсаку „Червеното жабче“ и „Черният котарак“ е видим контрастът между ярките и силни образи на животните и слабостта на главния герой.
Издание е ценно за всички изучаващи японски език, защото дава възможност да се запознаят едновременно с оригиналните текстове и техния превод на български. С изключение на „Мандарините“ всички останали разкази, включени в сборника, се превеждат за първи път на български език.
Големи предимства на предлаганото издание са отличният подбор на разказите и прецизният превод. Съставител и преводачи на сборника са Людмила Холодович и Александър Киров. Людмила Холодович е доктор по филология, дългогодишен преподавател по съвременен японски език и японска литература в СУ “Св. Климент Охридски“. Александър Киров е докторант по съвременен японски език, завършил е специалност „Японистика“ в “Св. Климент Охридски“, специализирал е в редица японски университети

ОТКЪС  - „Червеното жабче“ от Шимаки Кенсаку

От отсрещната страна на брега беше плитко, дъното на реката бе голяма скала, плоска като дъска, и затова водата течеше бързо и безшумно. Докато гледах безцелно към реката, съвсем случайно видях върху плитчината нещо живо. В първия момент погледът ми го подмина като буца пръст, но когато то бавно започна да се движи, ми стана любопитно. Като се вгледах, видях, че това бе едно червено жабче. Бе доста голямо за вида си, почти колкото малка крастава жаба. Може би се сушеше на есенното слънце. Тъмночервеното му гръбче блестеше от вода. Като повдигна тромаво задните си части, то бавно тръгна към отсрещното течение. Стигна до ръба на плитчината и се спря там. Точно си помислих, че ще си почина за малко, когато се чу плясък и то скочи в плиткото, но бързо течение. Доста подходящо е да се каже, че скочи с плясък. Дългите му задни крачета, сякаш съвършено създадени за скокове, ритнаха с такава скорост, че не се видя дали във въздуха или в пръста, и в момента, в който ми се стори, че ги е опънало в права линия, то вече се беше гмурнало доста навътре в течението. Това му държание беше доста различно от предишните му мързеливи, тромави и бавни движения. Почувствах полъх на свежест не само в днешната си анемична отпуснатост, породена от умората на дългия път и от мрачното ми настроение в последните няколко дни. Жабчето плуваше с все сили. Явно се опитваше да достигне отсрещния бряг. Реката не беше особено широка, но както споменах, по-горе течението бе бързо. То плуваше, показвайки главата си над водата, сякаш за да се пребори с течението. Стигна до средата на реката, където течението бе най-силно. Изглеждаше, че то се съпротивлява на течението, докато водата го отнасяше надолу. Жабчето внезапно изчезна от погледа ми. Беше погълнато от водата. Аз се сепнах и се вгледах по-внимателно. Малко по-късно внезапно го видях да изплува на съвсем неочаквано място, в края на плитчината – там се беше вкопчило и пълзеше нагоре. Мястото изглеждаше така, сякаш вълните щяха ей сега да го залеят отново. Червеното жабче се изкачи горе и си отдъхна за момент. Стори ми се, че голямото му коремче се издигаше и спадаше, като че ли жабчето се бе задъхало. Скоро то тръгна бавно напред и като стигна на предишното си място – там, където го бях видял за първи път – седна. Очаквайки да се случи още нещо, аз дълго време се взирах в него. На мен времето ми се стори дълго, но всъщност може би не бяха минали и пет минути, когато жабчето повторно тръгна. Беше се насочило към течението, както и миналия път, и за втори път се хвърли в него. Пак плуваше с все сили, но водата го отнесе. То отново потъна и след това се вкопчи за крайчеца на плитчината, изпълзя отгоре и пак отиде на предишното място, където седна – повтори всичко като миналия път от началото до края. Аз гледах, мислейки си какъв невероятен спектакъл се разиграва пред мен, когато пред очите ми жабчето отново тръгна към течението. Тогава си спомних, че когато го бях видял за първи път, тъмночервеното му гръбче блестеше, сякаш беше мокро. Значи не бях гледал всичко от самото начало. Преди аз да го видя, незнайно колко пъти червеното жабче беше повтаряло всичко това.
– Глупаче! – разсмях се аз.
И така, жабчето искаше да достигне отсрещния бряг. Но за да го направи, не бе нужно да пресича на мястото, което е избрало. Там дъното беше гладка скала, затова течението беше бързо, но не навсякъде бе същото. Малко по-нагоре водата се носеше бавно. Там течението сякаш спираше за малко, ставаше пълноводно и се подготвяше за плитчините, които следваха. Над това по-дълбоко вирче голяма върба бе спуснала клоните си и за жабчето би трябвало мястото да изглежда подходящо. Защо не пресечеш оттам? Докато си мислех за всички тези неща, червеното жабче пак се върна без успех. На мен постепенно започна да ми дотяга. Събрах няколко камъка покрай пътя и като се прицелих в плитчината, започнах да ги хвърлям. Не се стремях да ударя жабчето. Исках само да го подплаша. Да му дам знак да се огледа и да го накарам да обърне внимание на нещата около себе си. Няколко камъка паднаха край него. Други – в бързото течение. Трети паднаха с плясък във вирчето. Исках да му кажа да погледне натам. Жабчето като че ли трепна и повдигна глава. Спря се за момент, но в крайна сметка не промени предишния си курс. Пак скочи в бързото течение и заплува. Аз престанах да хвърлям камъни и седнах на камъка. Есенното слънце започна да се спуска. Сенките на хълмовете и горите придобиха светлосин цвят. Трябваше да се прибера, преди да се е застудяло, ала не желаех да се изправя. В следващия момент бях запленен от невероятна мисъл. Осъзнах, че жабчето разбира какво прави. И действията му се ръководят от силна воля. Нямаше начин то по чист инстинкт да не знае откъде би било най-добре да преплува, да не разбира, че най-подходящото място е точно онова вирче. По собствена воля и с някаква цел то бе дръзнало да измине по-трудния път. Бе решило да преодолее препятствие, което надхвърляше силите му, и се бореше да го премине. Тогава ми хрумна, че може би на дъното на онова вирче живее нещо, което само чака да лапне наведнъж плуващото отгоре жабче, или че в сянката на голямата върба може да се е притаила някаква змия, която го дебне, за да го изяде. Само че бързо изоставих подобен род мисли, защото първото ми се стори по-близко до действителността. То напълно съвпадаше с настроението ми в онзи момент. Жабчето продължаваше да повтаря все едно и също. В началото с интерес си казвах: „С този път шест, с този път седем.“ После се отегчих и спрях да броя. От момента, в който по водната повърхност започнаха да спускат сенки, движенията на жабчето придобиха нов отчаян аспект. Малката почивка преди да скочи за пореден път в течението постепенно започна да се скъсява. Веднъж щеше да стигне отсрещния бряг, но пак беше отнесено встрани. Може би в онзи опит жабчето беше вложило цялото си сърце и душа и се бе изтощило докрай. Когато течението го отнесе, то ми се стори слабо и малко омаломощено. Приличаше на кола, която губи инерция, когато слиза по нанадолнище. Внезапно задуха студен вятър и аз се отказах да гледам повече и реших да стана. Жабчето на Оно Тофу накрая успяло да се качи на клона, но моето жабче май няма да може... Вдигнах края на палтото си и се изправих, за последен път хвърлих поглед към повърхността на реката и без да се усетя, се загледах отново. Точно тогава жабчето изчезна под водата. Постоях, чакайки да го видя отново как се вкопчва в ръба на плитчината и се изкатерва нагоре, но колкото и да стоях прав, то така и не се появи. Кой знае защо, не вярвах, че най-после бе успяло да стигне до отсрещния бряг. Изпълнен с неразбираем копнеж да го видя още веднъж, гледах нагоре-надолу по течението, но в крайна сметка си тръгнах, ала както си вървях надолу по реката, преди още да измина и пет метра, го срещнах отново на съвсем неочаквано място. Този път беше точно пред погледа ми близо до брега, на който стоях. Там водата бе дълбока и имаше няколко големи камъка, между които бурно пенещото се течение хвърляше излишната си сила в малки водовъртежи. То беше паднало в дълбокото под сянката на един от камъните. Тогава ми стана ясно какво се е случило. Всеки път, когато течението го понасяше надолу, то успяваше да се вкопчи в края на плитчината. Жабчето беше загубило напълно силите си и се остави водата да го отнесе. Течението, което беше разделено на две от плитчината, се бе събрало отново в едно и с подновена ярост го бе запратило към този бряг. За жабчето положението бе безнадеждно. То беше оставено на милостта на вълните. Това се дължеше на водовъртежа малко по-надолу от камъка, в който то се бе вкопчило. Той го влачеше непрестанно към себе си. На жабчето му оставаше само един изход – да се изкачи по камъка, – но този камък се извисяваше право нагоре, а по повърхността му проблясваше слой хлъзгава тиня, донесена от реката. Задните крачета на жабчето бяха отпуснати във водата зад него. Те бяха напълно загубили предишната си сила. А с предните си крачета то успяваше да се вкопчва от време на време в малки пукнатини на камъка, но скоро след това се преобръщаше и безпомощно мяташе жълтото си коремче на червени точки. Исках да го достигна с някоя дълга пръчка, но не намерих нищо подходящо наоколо. Оставаше ми само да следя развоя на събитията. Скоро жабчето опита за последен път да се изкачи по пукнатините в камъка, но бе преобърнато с жълтото си коремче нагоре и без изобщо да се бори, съвсем тихо бе погълнато от водовъртеж. Аз се затичах надолу по течението и разглеждах внимателно повърхността на реката с надеждата, че ще го видя да изплува отново, но то повече не се появи. Почувствах, че околността изведнъж мъртвешки се смълча. Наистина внезапно се смрачи. Продължавах да мисля, докато вървях, за неразбираемата борба, разиграла се пред очите ми. За съдбата на малкото червено жабче, което бе останало без сили и бе потънало във вълните – и го разглеждах не като нещо смешно, а като трагедия. Каква ли беше мотивацията, която го водеше? Все още не знам и никога няма да разбера, но мисля, че беше нещо повече от инстинктивен стремеж за живот. Представих си жабчето, преди да тръгне към водата, седящо неподвижно или скачащо упорито в бързото течение, или вкопчено в крайчеца на плитчината. Във всичко това имаше чувства. Имаше дори и някакви мисли. Имах чувството, че случилото се бе израз на действия, основаващи се на целенасочена воля. До последния миг, когато потъна под вълните... Имах чувството, че точно тогава то бе изстреляло всичките си стрели и бе счупило меча си. След като се бе сражавало със сетни сили, то се остави на съдбата си – с едно спокойствие, присъщо само на такива същества. И това не стана с някое животно, което бе част от човешкия живот, като кучето, коня или котката, а с едно жабче. Страшно бях развълнуван от факта, че дори създания като него могат да накарат човек да изпита подобни чувства.
Учен, изследващ държанието на животните, може би би могъл да даде много просто обяснение. Да разтълкува разбираемо случилото се и от гледна точка на моментните нужди на жабчето. Обяснението може би би ни разкрило многобройни тайни, но да приемем моята глупава идея, че решението на жабчето да приеме предизвикателство, което надхвърля силите му, разкрива целенасочена воля. Аз не твърдя, че е така със сигурност. Може би би било вярно обяснението на учения. Но вероятно той няма да е способен да обясни как толкова малко създание като онова жабче ме е накарало да изпитам толкова дълбоки чувства. Усетих тайните на света на природата. Това не ми се бе случвало отдавна. От време на време и аз бях мислил за небесните тела, за космоса и се опитвах да ги вместя в стандартната представа за света. Може би това бе опит да избягам от действителността, да се успокоя. Сега обаче чувствата ми са съвсем различни. Всеки път, когато се замисля за тайните на природата и ме притисне едно направо религиозно усещане, разбирам, че двамата с жабчето споделяме едно и също чувство, че съществува незрима сила, на която да се уповаваме. Прибрах се в странноприемницата в съвсем различно настроение от това, с което излязох по обед. Нито миризливата тъмна и студена стая, нито липсата на грижовност у хората можеха да ме накарат да страдам. За известно време успях да забравя вулгарното общество и хората.

Японски разкази“ , изд. "Изток-Запад", 2015

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Имах красиви, интелигентни и грижовни майка и любима жена… Те са моята незаличима мярка за мъдрост и привлекателност, които изграждат мъжа и го правят силен и верен…”

Стефан Данаилов, актьор и преподавател, роден на 9 декември преди 77 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.

Да не забравяме, че и ние не сме учили или чели „Под игото” в оригинал

Понеже не идеите са важни, а общото патриотично послание, затова и езикът на Вазов става свещен и неприкосновен.

Когато автор и преводач стоят един до друг

За преводаческото изкуство на Огнян Стамболиев.