АВТОРКАТА

Сусана Лопес Рубио е родена през 1978 г. в Мадрид. Тя е сценарист и е работила по телевизионната адаптация на романа „Нишките на съдбата“. През 2005 г. печели наградата Pilar Miró за телевизионен сценарий и наскоро спечели наградата за хиперкратък разказ. Пише кратки истории за възрастни и деца, а за сценария на Juan y la nube печели наградата „Гоя“ за най-добър кратък анимационен филм за 2015 г. 

„Ел Енканто“ е дебютният роман на Сусана Лопес Рубио, разказващ за една различна Хавана, която вече не съществува. Филмовата адаптация на книгата се очаква през 2018 г.

АНОТАЦИЯ

Човек не избира в кого да се влюби...

Патрисио Рубио емигрира от Испания в Куба през 1947 г. Той разполага само с дрехите на гърба си и мечтите си. В продължение на месеци едва изкарва прехраната си, но разчита на двама верни приятели, които среща в Хавана. Случайно намира работа като артилерист (момче за всичко) в Ел Енканто – най-големия универсален магазин в страната. Малко по малко се издига и от продавач става управител на отдел. Следва обрат и в личния му живот. Патрисио се запознава с Глория, една от най-богатите и елегантни клиентки на Ел Енканто, и мигновено и необратимо се влюбва в нея.

Глория принадлежи на друг свят: тя е съпруга на Сесар, влиятелен човек в кубинската мафия, което я превръща в най-желаната и недостъпна жена в Хавана. Независимо от обстоятелствата, Глория и Патрисио се привличат неустоимо и се отдават на своята объркваща, обсебваща и обречена любовна авантюра. 

ОТКЪС

Когато стъпих на кея в Хавана, първото, което установих, бе, че не съм облечен подходящо. Всъщност никой от пътниците, които слязоха с мен от кораба, не носеше дрехи, съобразени с климата на острова. Вълнените ми панталони и сако боцкаха кожата ми, а каскетът, който толкова пъти ме бе предпазвал от снега в Астурия, караше главата ми да заври под тропическото слънце. В сравнение с кубинците – мъжете с ленени костюми, а жените с пъстри рокли – ние приличахме на стадо потни овце. Изгледах със завист митническия служител. Бялата му риза с къси ръкави беше истинско олицетворение на удобството. Докато чакахме с документи в ръка, една секретарка – мулатка с хубави крака и с рокля с голи рамене, предизвика подсвирквания от възхищение на всички мъже от опашката. Беше доста голямо геройство, като се имаше предвид, че бяхме изтощени и гладни, след като бяхме прекарали четиресет дни натъпкани в тесни каюти и всекидневното ни меню беше брашнена каша.

– Ако не спрете да подсвирквате, ще ви зашлевя всички един по един!

Един галисиец до мен изрече на глас мислите ми:

– По дяволите! Тук жените имат много буен нрав.

Митническият служител ме подкани с жест да се приближа.

– Име?

– Патрисио.

– Презиме и фамилия?

– Рубио Гамеля.

– Възраст?

– Деветнайсет.

– Испанец?

– Да.

– Повод на пътуването?

Бях изкушен да му кажа истината: „Вижте, поводът е, че в Испания цари такава мизерия, че направо умираме от глад, че в селото ни вече не останаха котки, защото изядохме всичките плъхове, че републиканците убиха майка ми, защото бе скрила вкъщи една братовчедка монахиня, а баща ми го убиха националистите, защото не поиска да коленичи пред портрета на каудильо, така че вече нямам семейство и не искам да прекарам остатъка от живота си, претрепан от работа в мината и целият въшлясал, така че продадох сватбения пръстен на баба ми, мир на праха й, за да си купя билет за трета класа в един кораб и да започна от нулата с това, което имам на гърба, на другия край на света. Поводът е, че искам да оцелея“.

Да, това би трябвало да кажа. Само че на кораба се говореше, че Куба е започнала да връща испанските емигранти обратно и че не трябва да им даваме повод да ни депортират.

– Повод на пътуването? – повтори чиновникът нетърпеливо.

Преглътнах неволите си и с широка усмивка му дадох отговора, който бе получил и от останалите пътници на кораба.

– Почивка. На почивка съм.

Излязох от митницата и се огледах. Крайбрежният булевард беше изпълнен с хора, автомобили, суматоха и живот. Фарът на крепостта Ел Моро, очертан на фона на искрящото синьо небе, сякаш бдеше над града и жителите.

От горещината ми призля и трябваше да седна. Пътуването се бе оказало изпълнено с толкова трудности, а вероятността да стигна до Куба – толкова слаба, че дори не се бях замислил какво щях да правя, когато пристигна в Хавана. Истината беше, че нямаше да ми е никак лесно. Личните ми вещи се брояха на пръсти: вълнен костюм, каскет, чифт обувки, снимка на родителите ми и консерва сардини в сос, която ми бе подарило едно португалско семейство.

Разполагах обаче с други пет коза. Първият беше моята непринуденост. Още от дете срамът ми беше чужд и девизът ми винаги беше да искам извинение вместо позволение. Вторият: сините ми очи, наследени от майка ми, и приятният външен вид на баща ми. Третият – въображение. Същото въображение, което, вместо да ми помогне да запаметя списъка на готските крале, ми служеше да си измислям извинения и да бягам от училище. Четвъртият – младостта ми. Току-що навършени деветнайсет години, които заличаваха страховете ми и ме превръщаха в пале, жадно за приключения. И накрая, петият и най-важният – гладът. Глад за живот, за бъдеще, за цветове; глад, трупан не от месеци, а от години. Казват, че вярата мести планини, но същото се отнася и за глада. Гладът бе накарал едно момче от малко астурийско село да прекоси океана и да дойде в Перлата на Антилите.

След като се посъвзех, станах и започнах да вървя. Посветих първите си часове на пришълец именно на това – да гледам с широко отворени очи чудесата, които се разкриваха пред мен. Булевард „Прадо“, Площадът на катедралата, крайбрежният булевард „Малекон“... Градът гъмжеше от семейства с деца, туристи, зъболекари, ваксаджии, амбулантни търговци на еротични снимки и дори ясновидци, които хвърляха раковини, за да предскажат съдбата.

Градът беше празник не само за очите, но и за ушите. В Хавана музиката бликаше отвсякъде. Разнасяше се от вратите на магазините, от транзисторите, поставени върху корнизите на отворените прозорци, от тромпетите на уличните музиканти и оркестри, които използваха улиците и площадите като сцени.

Когато стигнах до Китайския квартал, на ъгъла на „Санха“ и „Галиано“, се загледах прехласнат в един афиш на „Тропикана“ – с танцьорките и прическите им с паунови пера, затова не забелязах трамвая, който се носеше с пълна скорост към мен.

– Отдръпни се, глупако! – извика ватманът.

Въпреки че трамваят спря точно до мен, аз паднах на задните си части. Мъж в костюм се спря, за да ми помогне.

– Добре ли сте?

Кимнах утвърдително с глава. От това нелепо падане беше пострадало по-скоро достойнството ми, отколкото задните ми части.

– Не видяхте ли, че господинът се беше захласнал по хубавите крака на танцьорките, а вие за малко да го пратите директно в гробището – обърна се укорително мъжът към ватмана. – Мамка му, човече.

Явно кубинците бяха способни да говорят най-изискано и в същото време да ругаят като каруцари.

– Съжалявам, братле – извини се ватманът. – Следващия път внимавай малко повече.

Стигнах до плажа. Седнах на пясъка и изгълтах сардините, докато водата галеше уморените ми крака. Слънцето на хоризонта беше огненочервен кръг, обграден от ярък оранжев ореол, а на неговия фон чайките приличаха на черни точки. Преди слънцето да залезе, заспах на плажа.

На следващия ден ме събудиха виковете на амбулантен търговец:

– Сладолед с кокос, лимон и ананас, господине! Вкусна лимонада, госпожо!

Отворих очи и открих, че съм заобиколен от семейства, които бяха дошли да прекарат деня на плажа. Гледаха ме със съчувствие и учудване. Едно мургаво момиче престана да играе на топка и се приближи до мен.

– Здравей. Корабокрушенец ли си?

Не знаех какво да му отговоря. Само се усмихнах – бях щастлив при мисълта, че в Хавана животът ми започва отново, подобно на живота на корабокрушенец, отнесен от вълните на един плаж.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • 10 НОЕМВРИ

    Живков насърчаваше и глупостта, и мързела

    Днес е 10 ноември - денят, който свързваме с началото на т.нар. преход. И с края на Живков. Но 28 години по-късно България все още е белязана от манталитета и съмнителните ценности на този човек, пише Александър Андреев.

  • ОТКЪС

    Едуардо Хауреги - „Разговори с моята котка“

    "Любовта е най-важна. Не говоря за романтичната любов, а за изкуството да обичаме. Да даваме на света това, което носим в себе си, творческия си потенциал, живия си дух", казва авторът на книгата.

„Когато красива жена се появи на вратата, здравият разум излиза през прозореца.“

Маргарет Атууд, канадска писателка, родена на 18 ноември преди 78 години

Анкета

Харесвате ли книгите на Дан Браун и филмите по тях?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

Смъртта е само друга реалност - Рената Литвинова на 50

В своята кариера Рената Литвинова се е снимала в 34 филма, режисирала е игрални и музикални продукции (за певицата Земфира),  има 14 киносценария, озвучавала е роли, била е също и продуцент. 

„Възвишение“ на Виктор Божинов

Филмът му ще постигне завиден успех, ще вкара обратно в салоните българската публика.

"Възвишение" е добър филм

Екранизацията запазва духа на романа на Милен Русков.