АНОТАЦИЯ

„Мъртви души. Петербургски повести“ от Николай Василивич Гогол е книга, в която непреходната руска класика се разгръща в цялата си многопластовост и човечност. Универсалните теми и въпроси, прекрасният стил и език, умело вплетената ирония продължават да вълнуват читателите и до днес. Великолепните илюстрации към книгата са дело на Петър Станимиров. Новото издание предлага и два разказ от сборника „Миргород“ ‒ „Вий“ и „Съвременни помешчици“.

„Миргород“ в голяма степен е продължение на „Вечери в селцето край Диканка“. Основна тема тук е животът на украинските крепостни селяни, казаците и дребното местно дворянство. И тук присъстват характерните за творчеството на писателя ярки образи, красиви описания на природни картини и тънък хумор.

НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809-1852) е руски писател, поет, публицист, драматург и критик. Романът, който бележи целия му живот, е „Мъртви души“. Гогол прекарва в писане 23 години от живота си, като седемнадесет от тях ‒ от 1835 до смъртта му през 1852 г. ‒ са свързани с работа над това произведение. „Мъртви души“ е замислена като трилогия, посветена на живота в Русия през първата половина на XIXв., но за съжаление изцяло е завършена първата част, от втората са запазени пет глави, а работа по третата Гогол така и не започва. В „Мъртви души“ Гогол успява да представи изключителна по своята дълбочина картина на руското общество от това време. През този период  системата на крепостничеството е в упадък, което води до криза в цялото руско общество. В малко градче, нарушавайки спокойното всекидневно русло на живота му, се появява господин Чичиков. Целта му е да купи от тамошните помешчици починали крепостни селяни, които обаче все още не са зачислени като мъртви в държавните регистри. Гогол създава незабравими и въздействащи образи на главните герои (неслучайно името на неговия герой Плюшкин е нарицателно и до днес). „Мъртви души“ е изключителен роман, превърнал се в еталон за иронична проза, а моралните въпроси, поставени в него, звучат актуално и днес.
През тридесетте години на XIX век Гогол пише редица повести, посветени на живота в Санкт Петербург, които впоследствие влизат  в сборника „Петербургски повести“: „Невски проспект“, „Портрет“, „Нос“, „Шинел“, „Записки на един луд“. Основна в тях е темата за малкия човек и неговите опити да намери мястото си в заобикалящата го действителност. В Петербург няма място за нормални човешки чувства; искрените и истински пориви срещат неразбиране, властта на парите пронизва всичко.



ОТКЪС

Собакевич понаведе леко глава, като се готвеше да чуе в какво се състои работицата. Чичиков почна някак твърде издалеко, докосна се изобщо до цялата руска държава и се изказа с голяма похвала за нейното пространство, каза, че дори най-древната римска монархия не е била толкова голяма и чужденците с право се учудват... Собакевич все слушаше с наведена глава. И че според съществуващите положения в тая държава, на която няма друга равна по слава, зарегистрираните души, като свършат своето жизнено поприще, продължават да се числят все още, до подаване нов списък, наравно с живите, за да не се обременяват канцелариите с множество дребни и безполезни справки и да не се увеличава сложността на и без това сложния държавен механизъм... Собакевич все слушаше с наведена глава – и че при всичката справедливост на тая мярка, тя обаче бива май тежичка за мнозина стопани, задължавайки ги да плащат за тях данък като за живи хора, и че той, чувствайки уважение лично към него, готов е дори да вземе отчасти върху себе си това действително тежко задължение. Относно главния предмет Чичиков се изрази твърде предпазливо: не спомена, че душите са умрели, а само – несъществуващи.
Собакевич все слушаше както по-преди с наведена глава и нищо, което от малко да прилича на израз, не се показа на лицето му. Сякаш в това тяло съвсем нямаше душа или имаше, но съвсем не там, дето трябва, а както у безсмъртния Кашчей нейде зад гори и планини и е покрита с такава дебела черупка, че каквото и да мърдаше на дъното, не причиняваше никакво раздвижване на повърхността ѝ.
– И тъй? – каза Чичиков, очаквайки отговор не без известно вълнение.
– Вам ви трябват мъртви души? – попита Собакевич твърде просто, без ни най-малко учудване, като че беше думата за жито.
– Да – отговори Чичиков и пак смекчи израза, като додаде: – Несъществуващи.
– Ще се намерят; защо не... – каза Собакевич.
– А щом се намерят, то без съмнение... ще ви бъде приятно да се избавите от тях?
– Моля ви се, аз съм готов да ви ги продам – рече Собакевич, като приповдигна вече главата си и се досети, че купувачът сигурно трябва да има някакъв интерес.
„Дявол го взел! – помисли си Чичиков. – Този продава, още преди да съм загатнал!“ И продума гласно:
– Ами каква например ще им бъде цената? Макар че собствено, това е такъв предмет... че за цена е дори странно...
– За да не ви искам повече, по сто рубли едната – отговори Собакевич.
– По сто ли! – извика Чичиков, като зяпна и го загледа направо в очите, не знаейки криво ли е дочул, или езикът на Собакевич поради тежката си природа не се обърна както трябва, та изтърси наместо една – друга дума.
– Как, нима ви се видя скъпо? – запита Собакевич и после додаде: – Ами каква е вашата цена?
– Моята цена! Ние навярно нещо сме сбъркали или не се разбираме един друг, забравяме в какво се състои предметът. Аз от своя страна, като турям ръка на сърцето си, смятам по осемдесет копейки за едната душа – това е най-високата цена!
– Ама я рекохте и вие – по осемдесет копейки!
– А че по моя преценка, мисля, повече не може.
– Та аз не ви продавам цървули.
– Но съгласете се и вие сам, че това не са и хора.
– Ама вие мислите, че ще намерите такъв глупак, който да ви ги продаде по двайсет копейки душата от списъците?
– Но моля ви се, защо споменавате тук списъците? Самите души отколе вече са умрели, останал е само един неуловим от чувствата звук. Ала за да не влизаме в по-нататъшна разправия по тая работа, заповядайте, ще ви дам по една и половина рубла, но повече не мога.
– Как не ви е срам да предлагате такава сума! Пазарете се както трябва, кажете истинска цена.
– Не мога, Михаил Семьонович, повярвайте, по съвест ви говоря, не мога: което не може да се направи, не може да се направи – рече Чичиков, ала придаде още половин рубла.
– Та защо се стискате толкова? – каза Собакевич. – Наистина не е скъпо! Да е някой мошеник, ще ви излъже, ще ви продаде смет, а не души, а пък моите души са като едри орехи, все отбор; все или майстори, или здравеняци-селяни. Вие вижте: нà, например коларят Михеев! Той не правеше никакви други коли освен с пружини. И работата му не беше като някоя московска, дето трае ден до пладне, ами яко нещо... Сам ще обкове колата и ще я лакира.
Чичиков отвори уста, за да забележи, че Михеев отколе го няма на света, ала Собакевич беше се увлякъл, както се казва, от силата на речта си: кой знае отде се взе такава живост, такъв дар слово.
– Ами Пробка Степан, дърводелецът? Главата си залагам, ако намерите другаде такъв мужик. Пък каква сила беше! Да би служил в гвардията – Бог знае що биха му дали; три аршина и един руп висок!
Чичиков пак искаше да му възрази, че и Пробка го няма на света: но Собакевич очевидно се беше разпалил; рукнаха такива потоци думи, че трябваше само да се слуша.
– Ами Милушкин, тухларят! Можеше да ти направи печка, в която щеш къща. Ами Максим Телятников, ботушарят: каквото дупнеше с шило – ботуши ставаше; от него ботуши – от теб благословия: и да речеш барем веднъж да тури в уста ракия. Ами Еремей Сорокопльохин! Този мужик пък, ще ви кажа, самичък струваше колкото всички, в Москва търгуваше, само оброк ми носеше по петстотин рубли. Видите ли какъв народ! Това не е, каквото би ви продал някакъв си Плюшкин.
– Но моля ви – каза най-сетне Чичиков, учуден от това изобилно наводнение на думи, които сякаш нямаха край, – защо изброявате всички тия техни качества? Та от тях не става нищо сега, те са вече мъртви хора. С това мъртво тяло, ако щеш, стобор подпирай, казва пословицата.
– Да, разбира се, мъртви са – каза Собакевич, който сякаш се свести и си спомни, че те наистина бяха вече мъртви, а после додаде: – А пък да ви кажа и това: какви хора са те? Мухи, а не хора.
– Все пак те съществуват, а пък това е просто мечта.
– Ба, не, не е мечта! Аз ще ви обадя какъв човек беше Михеев – такива хора сега не можете намери цяла ми ти машина, която в тази стая не може влезна; не, това не е мечта! А пък такива яки плешки имаше, че и кон не може да се мери с него! Желал бих да зная де на друго място бихте намерили такава мечта! – Последните думи той вече каза обърнат към окачените на стената портрети на Багратион и Колокотрони, както обикновено се случва със събеседниците, когато единият от тях изведнъж, неизвестно защо, току се обърне не към човека, към когото се отнасят думите, а към някое трето лице, дошло ненадейно, дори и съвсем непознато, от което той знае, че няма да чуе ни отговор, ни мнение, ни потвърждение, но ще устреми върху му погледа си, като че го вика за посредник; и непознатият, смутен малко в първата минута, не знае да отговаря ли за оная работа, от която хабер няма, или да постои малко тъй, за да запази потребното приличие, и после да се махне.
– Не, повече от две рубли не мога да дам – каза Чичиков.
– Добре, за да не се сърдите, че скъпо ви искам и че не ще ви правя никаква отстъпка, заповядайте – по седемдесет и пет рубли за една душа, но само асигнации – истина ви думам, само за приятелство!
„Какво смята той наистина? – каза Чичиков. – За глупак ли ме смята, какво?“ И сетне додаде гласно:
– Чудно ми е, право да ви кажа, сякаш между нас става някое театрално представление или комедия: никак не мога да си обясня... Вие сте, както ми изглеждате, доста умен човек, владеете сведения на образованост. Та това нещо е просто – пфу. Какво струва? Кому е потребно?
– Че нà, вие купувате: ще рече, потребно е.
Сега Чичиков си прехапа устната и не знаеше какво да отговори. Започна уж да приказва за някакви домашни и семейни обстоятелства, ала Собакевич каза просто:
– Аз не искам да знам какви ви са отношенията: в домашните работи на хората не се бъркам – това е ваша работа. Дотрябвали ви са души, аз ви продавам и вие ще се каете, ако не купите.
– Две рублички – рече Чичиков.
– Я го гледай ги! Едно баба знае – едно бае, както казва пословицата; като рекохте две, та не искате вече да мръднете от тях. Вие дайте истинска цена!
„Хе, дявол да го вземе! – си каза Чичиков. – Ще му прибавя на това куче по половин рубла!“
– Добре, още по половин рубла ще ви дам.
– Тогава позволете и аз да кажа последната си дума: петдесет рубли! Истина ви думам, че ги продавам на загуба, по-евтино нийде не можете купи такъв добър народ!

Николай Гогол, „Мъртви души. Петербургски повести“, изд. "Изток-Запад", 2015

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Имах красиви, интелигентни и грижовни майка и любима жена… Те са моята незаличима мярка за мъдрост и привлекателност, които изграждат мъжа и го правят силен и верен…”

Стефан Данаилов, актьор и преподавател, роден на 9 декември преди 77 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.

Да не забравяме, че и ние не сме учили или чели „Под игото” в оригинал

Понеже не идеите са важни, а общото патриотично послание, затова и езикът на Вазов става свещен и неприкосновен.

Когато автор и преводач стоят един до друг

За преводаческото изкуство на Огнян Стамболиев.