АНОТАЦИЯ

„Мъртви души. Петербургски повести“ от Николай Василивич Гогол е книга, в която непреходната руска класика се разгръща в цялата си многопластовост и човечност. Универсалните теми и въпроси, прекрасният стил и език, умело вплетената ирония продължават да вълнуват читателите и до днес. Великолепните илюстрации към книгата са дело на Петър Станимиров. Новото издание предлага и два разказ от сборника „Миргород“ ‒ „Вий“ и „Съвременни помешчици“.

„Миргород“ в голяма степен е продължение на „Вечери в селцето край Диканка“. Основна тема тук е животът на украинските крепостни селяни, казаците и дребното местно дворянство. И тук присъстват характерните за творчеството на писателя ярки образи, красиви описания на природни картини и тънък хумор.

НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809-1852) е руски писател, поет, публицист, драматург и критик. Романът, който бележи целия му живот, е „Мъртви души“. Гогол прекарва в писане 23 години от живота си, като седемнадесет от тях ‒ от 1835 до смъртта му през 1852 г. ‒ са свързани с работа над това произведение. „Мъртви души“ е замислена като трилогия, посветена на живота в Русия през първата половина на XIXв., но за съжаление изцяло е завършена първата част, от втората са запазени пет глави, а работа по третата Гогол така и не започва. В „Мъртви души“ Гогол успява да представи изключителна по своята дълбочина картина на руското общество от това време. През този период  системата на крепостничеството е в упадък, което води до криза в цялото руско общество. В малко градче, нарушавайки спокойното всекидневно русло на живота му, се появява господин Чичиков. Целта му е да купи от тамошните помешчици починали крепостни селяни, които обаче все още не са зачислени като мъртви в държавните регистри. Гогол създава незабравими и въздействащи образи на главните герои (неслучайно името на неговия герой Плюшкин е нарицателно и до днес). „Мъртви души“ е изключителен роман, превърнал се в еталон за иронична проза, а моралните въпроси, поставени в него, звучат актуално и днес.
През тридесетте години на XIX век Гогол пише редица повести, посветени на живота в Санкт Петербург, които впоследствие влизат  в сборника „Петербургски повести“: „Невски проспект“, „Портрет“, „Нос“, „Шинел“, „Записки на един луд“. Основна в тях е темата за малкия човек и неговите опити да намери мястото си в заобикалящата го действителност. В Петербург няма място за нормални човешки чувства; искрените и истински пориви срещат неразбиране, властта на парите пронизва всичко.



ОТКЪС

Собакевич понаведе леко глава, като се готвеше да чуе в какво се състои работицата. Чичиков почна някак твърде издалеко, докосна се изобщо до цялата руска държава и се изказа с голяма похвала за нейното пространство, каза, че дори най-древната римска монархия не е била толкова голяма и чужденците с право се учудват... Собакевич все слушаше с наведена глава. И че според съществуващите положения в тая държава, на която няма друга равна по слава, зарегистрираните души, като свършат своето жизнено поприще, продължават да се числят все още, до подаване нов списък, наравно с живите, за да не се обременяват канцелариите с множество дребни и безполезни справки и да не се увеличава сложността на и без това сложния държавен механизъм... Собакевич все слушаше с наведена глава – и че при всичката справедливост на тая мярка, тя обаче бива май тежичка за мнозина стопани, задължавайки ги да плащат за тях данък като за живи хора, и че той, чувствайки уважение лично към него, готов е дори да вземе отчасти върху себе си това действително тежко задължение. Относно главния предмет Чичиков се изрази твърде предпазливо: не спомена, че душите са умрели, а само – несъществуващи.
Собакевич все слушаше както по-преди с наведена глава и нищо, което от малко да прилича на израз, не се показа на лицето му. Сякаш в това тяло съвсем нямаше душа или имаше, но съвсем не там, дето трябва, а както у безсмъртния Кашчей нейде зад гори и планини и е покрита с такава дебела черупка, че каквото и да мърдаше на дъното, не причиняваше никакво раздвижване на повърхността ѝ.
– И тъй? – каза Чичиков, очаквайки отговор не без известно вълнение.
– Вам ви трябват мъртви души? – попита Собакевич твърде просто, без ни най-малко учудване, като че беше думата за жито.
– Да – отговори Чичиков и пак смекчи израза, като додаде: – Несъществуващи.
– Ще се намерят; защо не... – каза Собакевич.
– А щом се намерят, то без съмнение... ще ви бъде приятно да се избавите от тях?
– Моля ви се, аз съм готов да ви ги продам – рече Собакевич, като приповдигна вече главата си и се досети, че купувачът сигурно трябва да има някакъв интерес.
„Дявол го взел! – помисли си Чичиков. – Този продава, още преди да съм загатнал!“ И продума гласно:
– Ами каква например ще им бъде цената? Макар че собствено, това е такъв предмет... че за цена е дори странно...
– За да не ви искам повече, по сто рубли едната – отговори Собакевич.
– По сто ли! – извика Чичиков, като зяпна и го загледа направо в очите, не знаейки криво ли е дочул, или езикът на Собакевич поради тежката си природа не се обърна както трябва, та изтърси наместо една – друга дума.
– Как, нима ви се видя скъпо? – запита Собакевич и после додаде: – Ами каква е вашата цена?
– Моята цена! Ние навярно нещо сме сбъркали или не се разбираме един друг, забравяме в какво се състои предметът. Аз от своя страна, като турям ръка на сърцето си, смятам по осемдесет копейки за едната душа – това е най-високата цена!
– Ама я рекохте и вие – по осемдесет копейки!
– А че по моя преценка, мисля, повече не може.
– Та аз не ви продавам цървули.
– Но съгласете се и вие сам, че това не са и хора.
– Ама вие мислите, че ще намерите такъв глупак, който да ви ги продаде по двайсет копейки душата от списъците?
– Но моля ви се, защо споменавате тук списъците? Самите души отколе вече са умрели, останал е само един неуловим от чувствата звук. Ала за да не влизаме в по-нататъшна разправия по тая работа, заповядайте, ще ви дам по една и половина рубла, но повече не мога.
– Как не ви е срам да предлагате такава сума! Пазарете се както трябва, кажете истинска цена.
– Не мога, Михаил Семьонович, повярвайте, по съвест ви говоря, не мога: което не може да се направи, не може да се направи – рече Чичиков, ала придаде още половин рубла.
– Та защо се стискате толкова? – каза Собакевич. – Наистина не е скъпо! Да е някой мошеник, ще ви излъже, ще ви продаде смет, а не души, а пък моите души са като едри орехи, все отбор; все или майстори, или здравеняци-селяни. Вие вижте: нà, например коларят Михеев! Той не правеше никакви други коли освен с пружини. И работата му не беше като някоя московска, дето трае ден до пладне, ами яко нещо... Сам ще обкове колата и ще я лакира.
Чичиков отвори уста, за да забележи, че Михеев отколе го няма на света, ала Собакевич беше се увлякъл, както се казва, от силата на речта си: кой знае отде се взе такава живост, такъв дар слово.
– Ами Пробка Степан, дърводелецът? Главата си залагам, ако намерите другаде такъв мужик. Пък каква сила беше! Да би служил в гвардията – Бог знае що биха му дали; три аршина и един руп висок!
Чичиков пак искаше да му възрази, че и Пробка го няма на света: но Собакевич очевидно се беше разпалил; рукнаха такива потоци думи, че трябваше само да се слуша.
– Ами Милушкин, тухларят! Можеше да ти направи печка, в която щеш къща. Ами Максим Телятников, ботушарят: каквото дупнеше с шило – ботуши ставаше; от него ботуши – от теб благословия: и да речеш барем веднъж да тури в уста ракия. Ами Еремей Сорокопльохин! Този мужик пък, ще ви кажа, самичък струваше колкото всички, в Москва търгуваше, само оброк ми носеше по петстотин рубли. Видите ли какъв народ! Това не е, каквото би ви продал някакъв си Плюшкин.
– Но моля ви – каза най-сетне Чичиков, учуден от това изобилно наводнение на думи, които сякаш нямаха край, – защо изброявате всички тия техни качества? Та от тях не става нищо сега, те са вече мъртви хора. С това мъртво тяло, ако щеш, стобор подпирай, казва пословицата.
– Да, разбира се, мъртви са – каза Собакевич, който сякаш се свести и си спомни, че те наистина бяха вече мъртви, а после додаде: – А пък да ви кажа и това: какви хора са те? Мухи, а не хора.
– Все пак те съществуват, а пък това е просто мечта.
– Ба, не, не е мечта! Аз ще ви обадя какъв човек беше Михеев – такива хора сега не можете намери цяла ми ти машина, която в тази стая не може влезна; не, това не е мечта! А пък такива яки плешки имаше, че и кон не може да се мери с него! Желал бих да зная де на друго място бихте намерили такава мечта! – Последните думи той вече каза обърнат към окачените на стената портрети на Багратион и Колокотрони, както обикновено се случва със събеседниците, когато единият от тях изведнъж, неизвестно защо, току се обърне не към човека, към когото се отнасят думите, а към някое трето лице, дошло ненадейно, дори и съвсем непознато, от което той знае, че няма да чуе ни отговор, ни мнение, ни потвърждение, но ще устреми върху му погледа си, като че го вика за посредник; и непознатият, смутен малко в първата минута, не знае да отговаря ли за оная работа, от която хабер няма, или да постои малко тъй, за да запази потребното приличие, и после да се махне.
– Не, повече от две рубли не мога да дам – каза Чичиков.
– Добре, за да не се сърдите, че скъпо ви искам и че не ще ви правя никаква отстъпка, заповядайте – по седемдесет и пет рубли за една душа, но само асигнации – истина ви думам, само за приятелство!
„Какво смята той наистина? – каза Чичиков. – За глупак ли ме смята, какво?“ И сетне додаде гласно:
– Чудно ми е, право да ви кажа, сякаш между нас става някое театрално представление или комедия: никак не мога да си обясня... Вие сте, както ми изглеждате, доста умен човек, владеете сведения на образованост. Та това нещо е просто – пфу. Какво струва? Кому е потребно?
– Че нà, вие купувате: ще рече, потребно е.
Сега Чичиков си прехапа устната и не знаеше какво да отговори. Започна уж да приказва за някакви домашни и семейни обстоятелства, ала Собакевич каза просто:
– Аз не искам да знам какви ви са отношенията: в домашните работи на хората не се бъркам – това е ваша работа. Дотрябвали ви са души, аз ви продавам и вие ще се каете, ако не купите.
– Две рублички – рече Чичиков.
– Я го гледай ги! Едно баба знае – едно бае, както казва пословицата; като рекохте две, та не искате вече да мръднете от тях. Вие дайте истинска цена!
„Хе, дявол да го вземе! – си каза Чичиков. – Ще му прибавя на това куче по половин рубла!“
– Добре, още по половин рубла ще ви дам.
– Тогава позволете и аз да кажа последната си дума: петдесет рубли! Истина ви думам, че ги продавам на загуба, по-евтино нийде не можете купи такъв добър народ!

Николай Гогол, „Мъртви души. Петербургски повести“, изд. "Изток-Запад", 2015

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"В по-голямата си част животът е тъжен, а щастието е случайност."

Робърт Редфорд, американски актьор и режисьор, роден на 18 август преди 83 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

Министерството на културата - 36%
Фирмата изпълнител - 40%
Скейтбордистите - 12%
Минувачите - 12%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.

Тарантино и неговата приказка за Холивуд

Именитият кинаджия предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.