Не го бях виждал от години. При една случайна среща на заледената „Граф Игнатиев“, си дадох сметка,  че трудно се придвижва, има проблеми с краката. 

Видяхме се седмица преди края на май 2016 година, в жилището му срещу Военна болница. Бях в района по-рано от уговорения час, но напразно обикалях да намеря място за паркиране. Накрая госпожа Груева, съпругата на Никола Георгиев, излезе и ми каза да спра пред блока, точно на пътеката. Сърцето ми се сви – пречех ужасно. На таблото оставих бележка с телефона си плюс извинение с големи букви, уточнявайки, че въпросът е спешен и се надявам минаващите да ме разберат.

Въпросът наистина беше спешен. Да се срещнеш с човека, с когото изживяваш моменти на пълноценно общуване и удовлетворение от общението винаги е спешен. Трябва да е спешен! 

Разбира се, още от студентските години бях усетил тръпката (кой ли негов мислещ студент не я е изпитал) от вибрациите в неговите часове. Някакви трептения, с които или си в синхрон, или не. Цитати на различни езици, мащабни сравнения, ентусиазъм, могъщ размах, заразяваща радост от срещата с някое литературно произведение или автор. Възпламеняващо. Колко пъти сме се наслаждавали на английските, немски и френски цитати, които попивахме в екстатичен унес. Редки мигове на наслада. Истинска. Това беше преподавателят. Това беше човекът. Сега, след толкова години, си давам сметка, че за мен е било и потвърждението, че поетият път е правилен.

При това си посещение му занесох книги – различни, сред които и есетата на Стайнър „Моите ненаписани книги”. Не я познаваше. Започна разговор за Стайнър, а нямаше как да не се зачекне и Еко (знаех, че недолюбва Еко), позволих си да прекръстя големия семиолог в Умберто Его и Никола Георгиев се зарадва на попадението. Един скромен в поведението си човек трудно може да харесва прекомерно неовладяемата и неовладяна себичност, излагаща себе си на показ под всякви форми - без в никакъв случай да отрича очевидната и всепризната ерудираност, многостранните интереси и големите постижения на италианеца. Обединихме се около фигурата на Джордж Стайнър като най-големия хуманитарист на нашето време. Това обаче, което не мога да забравя, е трепетът, когато взе книгата в ръце. Започнах да му говоря за Джоузеф Нийдам, онзи безумец от първото есе „Китайски работи”, човекът, оставил много лекции, статии, монографии и книги - над триста заглавия, чийто труд има парализиращ обхват: наука, технически дисциплини, химия, биология, биохимия, сравнителна морфология и др. Май се бях увлякъл, продължих с анонсите за този безграничен ум, който искал да събере на едно място цялата човешка мисъл. 

Емоционалният прилив беше налице. 

Трудно може да се скрие пламъкът в очите, ръката, която едва видимо трепери, гласът, който се колебае. Никола Георгиев слушаше и трепереше от вълнение, бях успял да го заинтригувам. Най-вероятно не аз, нека не се заблуждаваме, самият Нийдам и Стайнър са го заинтригували. Той пое книгата в ръце, доближи я до устата си и... я целуна. Застинах. Мигът на неудобство, преминал в топла вълна, ме погълна. Заразяваща и всеизпълваща емоция. Това са моменти, които си струват. Те разтягат времето безкрай. Това е любов към книгата. Това е неугасващата страст по литературата.

Минути след това вече разглеждах един ръкопис от около 300 страници, надраскан със син, зелен, червен химикал и молив. Тетрадките са две, голям формат: първата е озаглавена „Кирил“, втората – „Методий“. Не завиждам на онзи, който ще набира текста на компютър. Това е трудът, върху който Никола Георгиев работи в момента. Работното заглавие е „Кръстници и кръщелници в литературата”, още не е завършен. 

Професорът продължава да чете много. Веднъж месечно се среща със съмишленици, още 3-4 човека, сред които младата Надежда Стоянова, за да обсъждат теми от „Насмешливото литературознание”. Защо след „тревожно” сега литературознанието е „насмешливо” ще разберем, като дойде времето. 

Видяхме се пак около месец след това. Някои мои познати от вестници ме молиха да „лобирам”, новата дума за ходатайство, дума, която и самият Никола Георгиев мисля, че предпочита, за някакво интервю. Той не обича прекомерно интервютата – малкото дадени се броят на пръсти. Така че изобщо не го питам дали ще приеме да даде интервю и да отговаря на въпроси. Не питам за нещо, което знам, че не е особено желано, предпочитам да си говорим. Да даваш интервю означава да подчертаваш собствената си значимост, да преминеш границата на личната си мяра за публичност и да позволиш на егото си да вземе превес. Моят домакин е смирен в библейския смисъл на думата, той е деликатен човек, скромен. Говори бавно, премисля всяка дума. Кой по-добре от него знае за тежестта на словото? За радостта, но и за вредите, до които могат да доведат думите? В един момент, обзет от емоцията по една ангажираща, но интересна литературоведска дейност, спомена, че работата именно по насмешливото литературознание го зарежда много, а контактът с толкова качествени колеги, будни и активни, го стимулира. В ентусиазма си той използва думата „възбужда”, а аз, за да не се почувства неудобно, почти едновременно с него употребих термина „стимулира”, след което той, изчервен, се извини по типичния си за него начин: „Извинете за дебелашкия израз.”

Е, питам, как да не го обичаш!? Как да не се възхищаваш от такъв човек, който и днес продължава да бъде за пример? Колко са хората с такъв финес и възпитание?

Подхвърлям идеята за публикуване на труда, върху който работи в момента. С обичайната си стеснителност и скромност моят събеседник благодари, поруменява отново и прави уговорката, че „трябва да се види дали изобщо става”.

Такива са големите, завладяващи личности. Колкото повече качества притежава един човек, толкова по-скромен е той. Хората, които се надуват, показват се навсякъде, вземат отношение по всички теми – примери дал Господ – в повечето случаи се оказват с по-малки възможности, при тях желанието да изпъкнеш в общественото пространство компенсира някакъв останал рефлекс на недооцененост, открива все още тлеещите въглени на непотушения комплекс за малоценност. 

По този повод си спомням за Борхес (мисля, че паралелът с този автор в случая е съвсем удачен) и стихосбирката му от 1969 година под заглавие Elogio de la sombra, “Възхвала на сянката“ – говоря за първите два стиха на стихотворението „Един читател”:

 

Que otros se jacten de las páginas que han escrito; 

a mí me enorgullecen las que he leído. 

Други се хвалят със страницитие си написани,

аз се гордея с онези, които съм прочел.

Истински богатите и ярки личности са такива. Такъв е и несравнимият български ерудит и хуманитарист Никола Георгиев. Внезапно, в току-що излязлата книга на Монтен под заглавие „Пътепис из Италия, през Швейцария и Германия”, която му подавам, на втора корица, сред изброените заглавия от поредица Тезаурус, вижда „Етика” на Спиноза. Прави му впечатление, че името е изписано Барух, а не Бенедикт. Оттам веднага се отваря разговор за живота на Спиноза (роден на същата дата на моя събеседник - 24 ноември), защо бил гонен и отлъчен от синагогата на общността, принуден да ползва името Бенедикт, което означава Благословен, същото като еврейското Барух. Прекарва останалата част от живота си като Бенедикт, в усамотение. Учи и пише своята “Етика”, шлифовайки лещи и лупи, за да се издържа. Тази работа, предполага се, води до неговата преждевременна смърт. Спиноза умира, ненавършил 45 години, от заболяване на белите дробове, вероятно туберколоза, усложнена от вдишваните прахови частици при шлифоване на лещите. 

Това бе само една скоба в диалога. Внезапно, не знам как се случи, разговорът се отплесна към Шекспир. Стана дума за мистификациите около неговата фигура и творчество, така домакинът ми подхвана дума за един разказ на Оскар Уайлд. За първи път констатирах, че и той харесва Уайлд – това много ме ободри. Ставаше дума за есеистичната новела „Портретът на мистър У.Х.”, нещо, което бях чел преди около 30 години и единственото, което си спомнях, беше хипотезата за съществуването на един красив актьор Уили Хюз, който е бил в трупата на Шекспир и после я напуснал. Нищо повече. (Това, разбира се, доведе по-късно до един ден ровене из книги вкъщи, преводи на Шекспир на разни езици, сравнение на стихове, като например седмия на сонет 20, сонети 47, 53, 110, 111 и ред приятни щурания из каламбури и интерпретации.) Използвах случая, по повод непрестанните мъгли около великия Уилям, да разкажа нещо от моята камбанария, нещо, което щеше да е любопитно за събеседника ми. Нахвърлях най-общо за тримата запалени защитници на хипотезата, че Шекспир е бил италианец. И тримата италианци, разбира се. Първият, Санти Паладино, журналист от Рим, който поддържа тезата, че Шекспир е роден в Месина. На 4 февруари 1927 година господин Паладино публикува на страниците на вестник „Империята” статия със заглавие „Великият трагик Шекспир вероятно е италианец”. Въпросният журналист предполага, че Шекспир всъщност е Флорио, Микеланджело или Микеле Анджело, син на Джовани Флорио и Гулиелмина Кролаланца. Основание за такова предположение/убеждение е едно томче на калвиниста Микеланджело Флорио, което съдържало множество поговорки, които по-късно откриваме в „Хамлет”. На основата на тази хипотеза Санти Паладино публикува две книги, през 1929 и 1955 година, под заглавие „Италианец е автор на Шекспировите творби”. Споменах за втория поддръжник на подобна теория, Енрико Беста, преподавател по история на правото в университета в Палермо, който през 1950 година също защитава горната теза, докато третият човек, прегърнал тази идея, е Мартино Ювара от Испика, населено място близо до Рагуза, пак Сицилия, който последен публикува книга през 2002 година. В интерес на фактите нямаше как да не вметна, че още през 2000 година обаче Ричард Оуен, всичко друго, но не и италианец, пише статия, която излиза в сп. “Таймс” на 8 април същата година, която е доста благосклонна към такъв тип предположения. 

Резултатът е ясен: забавление, удоволствие, отново искри в очите, ровене в един шкаф в съседната стая, от която Никола Георгиев извади стар справочник, пак подчертаван, и начало на справки, размишления, препратки.

Това ако не е страст, значи нищо не е. Удоволствие във висша степен. Такъв е последният истински интелектуалец в чист вид, стожер на културата, разбирана в класическия смисъл на думата. Продължихме беседата за богатството на българския език и превода, защото в разговора изникна темата комуникация/информация/нови технологии, противопоставена на директно общуване/филтриране на информацията/медийния поток/тишината. Единственият лукс на епохата ни - време и тишина. Не пари, не скъпи предмети, а просто време: за близките ни, за самите нас и тишина. Порадвахме се на двете наши прекрасни думи – тишина и мълчание, - защото докато в английски, френски и италиански има само една - silence, тишина (те са, сякаш, наказани езиково)- то при нас има и мълчание. Мълчанието не е липса на шум или звук, а отсъствие на говор. За него са необходими субекти, живи хора, които дори да не вербализират, ги има: при животните няма мълчание. Стоиш си с човека, с когото ти е приятно, и си мълчите. Радостно, разбиращо и споделено мълчание. Това също е удоволствие, древните китайски мъдреци отдавна са го разбрали.

Не ми се тръгва, но трябва. Оставям Никола Георгиев с новите книги, които ще му отхапят доста от времето, което си е определил за писане. Така е, знам го, един живот не стига.

 „Носталгични пътеки. Есета“ ТУК

САВА СЛАВЧЕВ (56) е автор и преводач. Завършил е СУ „Св.Климент Охридски” и е специализирал в държавния университет в Милано. Превеждал е поезия и художествена литература. Носител е на специалната награда за поезия на Алберона, Италия, присъдена на петото издание на конкурса през 2010 година. Сред преводите му са «Владетелят» на Макиавели, академично издание, двуезичен превод в сътрудничество с  института за философски изследвания в Неапол, изд. «Изток-Запад» 2014 година, «Фрагменти» на Леонардо да Вични, на която е и съставител, «Ползата от безполезното» на Нучо Ордине, издадени от изд.«Изток -Запад». Консултант е на различни издателски къщи в България по отношение на книги и текстове от или на италиански език. Автор е на два българо-италиански и италиано-български речника. 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

  • ПОРТРЕТ

    Почит за Стефан Данаилов 

    Гледайки днес превъплъщенията му сме наясно, че дори и най-баналните, най-екзалтираните и конюнктурните са ценни именно като част от неговата биография.

„Животът е толкова прелестно заклинание, че всеки търси начин да го развали.“

Емили Дикинсън, американска поетеса, родена на 10 декември преди 187 години

Анкета

Харесвате ли книгите на Дан Браун и филмите по тях?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

"Идеал" или "Турбо"

"Дъвка за балончета" пита какво се е случило с децата на 80-те и техните мечти.

Страстта като невъзможност за щастие

50 години от екранизирането на  "Анна Каренина" от Александър Захри. Изпълнението на Татяна Самойлова се нарежда сред световните образци на тази роля за всички времена.

Рафаел – необходимата невинна жертва

„Рафаел“ е важна и значима книга в творческата биография на Леа Коен.