АНОТАЦИЯ

„Призрачно“  - новата книга на Чък Паланюк, излиза като издание на  „Litus“. ще ви остави със зинали уста! Романът е изграден от отделни кратки истории  – ужасни, шокиращи и изумителни.

23-ма души, привидно без нищо общо помежду си, се озовават в стар театър, изцяло изолирани от външния свят. Едно нещо ги събира. Те са творци, търсещи уединение като възможност да загърбят всичко, което да ги разсейва ги от шедьовъра. Хванати в капан, без  топлина, ток и най-вече храна, отчаянието им расте с всяка минута. Колкото по-безнадеждна става ситуацията около тях, толкова по-крайни и безмилостни стават в опитите си да бъдат герои на неизбежен блокбъстър – премеждията им в тази борба за оцеляване под формата но социален експеримент. Междувременно споделят истории – своите скъпи творби... и най-ужасните си грехове. А с опознаването и разказите им стават още по-отчайващи и плашещи. „Ако ни липсва дявол – създаваме го. Това е в природата ни“ – твърди Паланюк.

Всяка глава в „Призрачно“ е разделена на три. Първо е основният сюжет, където писателите, подвизаващи се със странни прозвища, кроят своето извратено риалити, затворени в изоставения театър. Следва кратко стихотворение, рецитирана на театралната сцена. То отразява личната история на всеки от тях - пресилена гротеска на повечето човешки пороци. Оттам идват и техните прякори, техните по-истински имена, които разкриват греховете и трагедиите им. И не на последно място – техните разкази; изповеди, започващи с думи от сорта на: „Това се случи на един познат...“

ЧАРЛЗ МАЙКЪЛ „ЧЪК” ПАЛАНЮК е роден в Паско, щата Вашингтон. Израства заедно със семейството си в каравана, а по-късно – заедно с братята и сестрите си – във ферма. Следва журналистика в Орегон и се дипломира през 1986 г. Докато учи, работи като стажант за обществена радиостанция. Пише за местния вестник в Портланд, преди да успее като писател. Разработва дори учебници по механика. Често е бил доброволец в различни организации, докато смъртта на пациент, към когото се е привързал, го кара да спре. Бил е член на бунтовническо общество и участник в техни събития. Тези дейности са вдъхновили много от творбите му и са били основата за най-известния му досега роман – „Боен клуб“.  Той е екранизиран през 1999 г. с участието на Брад Пит и Хелена Бонъм Картър.

ОТКЪС

На 31 юли слънцето се намираше на шест градуса под хоризонта в 8:49. Тази нощ Дарил Ърл Фицхю, бездомник, спеше на Уестърн авеню. Беше захлупил лицето си с издание с меки корици на „Странник в странна страна“, когато му смазаха гърдите, белият му дроб колабира, а сърдечният му мускул се пръсна.
Според един свидетел убиецът бе излязъл от залива и пропълзял над ръба на вълнолома. Друг свидетел видял чудовището, от което капела слуз, да се измъква от отводнителния канал. Същите тези хора твърдяха, че съдебномедицинските доказателства съвпадали с мощно зашлевяване с опакото на лапата на гигантски гущер, ходещ изправен на задните си крака. Хлътналият гръден кош беше сигурно доказателство, че върху жертвата е стъпил някакъв атавистичен динозавър.
Нещо се стрелнало край тях, твърдяха други хора, нещо ниско над земята и прекалено бързо за животно. Или пък е бил развилнял се маниак с двайсеткилограмов ковашки чук. Една свидетелка заяви, че Бог от Вехтия завет ни „поразява“. Нещо с грамадна лапа ни млати. Черно като нощния мрак. Тихо и невидимо. Всеки виждаше нещо различно.
– Важното е – казва Сестра Зорка стража, – че хората имат нужда от страшилище, в което да вярват.
Истински и ужасен враг. Демон, срещу който да се определят. Иначе сме само ние срещу нас.
Докато напъхва върха на ножа под поредния нокът, тя казва:
– Важното е, че нивото на престъпността спадна.
В такива времена всеки мъж е заподозрян. Всяка жена – потенциална жертва.
По същия начин се отнесло общественото внимание и по време на убийствата в Уайтчапъл, докато вилнеел Джак Изкормвача. Докато траели тези сто дни, нивото на убийствата спаднало с 94 % – само до пет проститутки. С прерязани гърла. Полуизяден бъбрек. Черва, окачени из стаята на куки за картини. Половите им органи и зародиш – взети за сувенири. Обирите спаднали с осемдесет и пет процента. Нападенията – със седемдесет процента.
Сестра Зорка стража казва как никой не искал да бъде следващата жертва на Изкормвача. Хората си заключвали прозорците. Още по-важно: никой не искал да го обвинят, че е убиецът. Хората не излизали нощем.
По време на убийствата на деца в Атланта, докато трийсет деца били удушени, вързани за дървета и промушвани, пребивани и застрелвани, почти целият град живеел в безопасност и сигурност, каквато не помнели.
По време на касапските убийства в Кливланд. Бостънския удушвач. Чикагския изкормвач. Убиецът с тоягата от Тълса. Касапинът от Лос Анджелес...
По време на тези вълни от убийства във всеки град престъпността спадала. Освен показната шепа жертви с отсечените ръце и глави, намирани по други места, освен тези зрелищни жертвоприношения, всеки град се радвал на най-безопасния период в историята си.
По време на убийствата с брадва в Ню Орлиънс убиецът писал на местния вестник „Таймс-Пикаюн“. Вечерта на 19 март обещал да не убие никого в къща, откъдето се чува джаз. Същата вечер Ню Орлиънс ехтял от музика и никой не бил убит.
– В град с ограничен полицейски бюджет – казва Сестра Зорка стража – всеизвестният сериен убиец е ефективно средство за промяна на поведението.
В надвисналата сянка на това ужасно страшилище, което броди из улиците по центъра, никой не роптаеше за нивото на безработицата. За недостига на вода. За уличното движение.
Когато ангелът на смъртта бродеше от врата на врата, хората се сплотиха. Спряха да се заяждат помежду си и се държаха възпитано.
На този етап от разказа на Сестра Зорка стража Директор Опровержение преминава, зове и плаче за Кора Рейнълдс.
Едно е да бъде убит човек, казва Сестрата – някой със смазан гръден кош се опитва да си поеме отново дъх, преди да умре, диша тежко и пъшка, устните му за изпънати и ловят въздуха. До някой с изпотрошени ребра, казва тя, можеш да коленичиш на тъмната улица, без никой да те гледа. Да виждаш как очите му се изцъклят. Но да убиеш животно, това си е друго. Животните, казва тя, кучето, то ни прави човеци. Доказателство за нашата човечност. Другите хора, те само ни правят излишни. Куче или котка, птица или гущер – те ни превръщат в Бог.
По цял ден, казва тя, най-големият ни враг са другите. Хората, стълпени около нас на шосето. Хората пред нас на опашката в супера. Проверяващите багажа в супера ни мразят, задето им отваряме работа. Не, хората не искаха този убиец също да е човешко същество. Но искаха да умират хора.
В древния Рим, казва Сестра Зорка стража, в Колизея „едитор“ се е наричал мъжът, който организирал кървавите игри, за да са мирни и сплотени хората. Оттам всъщност идва и думата „editor“ – редактор. Днес нашият редактор планира менюто от убийства, изнасилвания, палежи и нападения на първа страница на ежедневника.
Разбира се, имаше и герой. По случайност на 2 август, когато слънцето залезе в 8.34, двайсет и седем годишната Мария Алварес си тръгвала от един хотел, където работела като нощен одитор. Спряла да си запали цигара и стояла на тротоара – и един мъж я дръпнал назад. В същия този миг чудовището профучало покрай нея. Този мъж ѝ спасил живота. Градът му изръкопляска по телевизията, но в душата си всички го мразеха.
Герой, този месия, не им трябваше. Тоя идиот, копелето, спасило не собствения си живот, а чужд. Хората искаха жертвоприношение на всеки няколко дни, нещо, което да хвърлят във вулкана. Поредния ни дар, поднесен на сляпата съдба.
Ето как приключи всичко: една нощ чудовището пречука куче. Кученце като рошава топчица на каишка, вързано за брояча на паркинг на Портър стрийт, то стоеше и лаеше, докато думкането се приближаваше. И колкото повече се приближаваше, толкова по-силно лаеше то.
Витрината на един магазин се напука на мозайка от счупени стъкла. Пожарен кран издрънча и се килна, пукнат чугун, и над него със съскане се надигна бяла завеса. Краят на перваз избухна в дъжд от отломки и бетонен прах. Халосан брояч за паркинг се клатеше и монетите вътре дрънчаха. Стоманена табела „Паркирането забранено“ изплющява надолу, откъсната от металната си стойка. Металната стойка още жужи от невидимия удар.
Още едно думкане, и лаят замлъква.
След тази нощ чудовището като че изчезна. Мина седмица и улиците още пустееха след мръкване. Мина месец и редакторите си намериха някаква нова ужасия, която да сложат на първа страница във вестника. Война, бушуваща другаде. Някакъв нов вид рак.
На 10 септември слънцето залезе в 8:02 часът. Къртис Хамънд си тръгваше от сеанс на групова терапия, който посещаваше всяка седмица на „Уест Мил Стрийт“ 257. Случи се, докато придърпваше надолу възела на вратовръзката си. Тъкмо си беше откопчал най-горното копче. Стана точно като се обърна да се огледа по улицата. Усмихна се, щом усети топлия въздух по лицето си, затвори очи и вдиша през носа. Месец преди това всички в града го познаваха от първа страница на вестника. От новините по телевизията. Беше издърпал една жена, нощен одитор, и я спаси от чудовището. От Божието поражение.
Той беше ненужният ни герой.
На 10 септември гражданският здрач продължи до 8:34 и миг по-късно Къртис Хамънд се обърна по посока на някакъв шум. С отпусната вратовръзка той се взря в тъмното. Усмихнат и с лъскави зъби, той произнесе:
– Ехо?

Чък Паланюк, „Призрачно“, изд. „Litus“, 2015

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Имах красиви, интелигентни и грижовни майка и любима жена… Те са моята незаличима мярка за мъдрост и привлекателност, които изграждат мъжа и го правят силен и верен…”

Стефан Данаилов, актьор и преподавател, роден на 9 декември преди 77 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.

Да не забравяме, че и ние не сме учили или чели „Под игото” в оригинал

Понеже не идеите са важни, а общото патриотично послание, затова и езикът на Вазов става свещен и неприкосновен.

Когато автор и преводач стоят един до друг

За преводаческото изкуство на Огнян Стамболиев.