ОТКЪС

СЛЕД ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ

МАРИН

Пролетта настъпва буйно и внезапно по земите, заключени в златния рог между Дунава и сръбската граница... Тя идва изведнъж, без предупреждение – като желана мома в постелята на очакващ я, но несигурен в обещанието ѝ мъж. Голото ѝ девствено тяло е винаги приказно бяло – като цветчетата по разпукналите дървета; дъхът ѝ е свеж като лек ветрец, напоен с мириса на първите кокичета; косата – див вулкан от черна земя, чакаща в утробата си семената на новия живот. Тя променя изведнъж облика на природата, както обновен се чувства остаряващ любовник след страстна нощ с божествено младата жена на мечтите си.

В този край на България не е чудно топлото време да дойде веднага след лют студ, а тревата да подаде зелена глава направо сред преспите сняг. Никак не е необичайно, ако мътната сърдита река след няколко мига се превърне в гладка сивкава лента. Край брега феномените на времето нямат давност. Тук изненадата е нещо обикновено особено когато се отнася за пролетта. Дали ще настъпи през март, или пък ще дойде в май – нейна работа. Хората знаят, че тя ще се появи изневиделица, понеже най обича да си играе на криеница по земите, оградени от Дунава.

Когато един ден в края на април Зана се събуди, тя позна по песента на славея, че времето се е оправило. Всяка година той пристигаше в старото си гнездо под прозореца и когато в чуруликането му се долавяха любовни трели, дъщерята на полковник Илиев знаеше със сигурност, че пролетта е дошла. Тя стана от леглото и погледна навън. Нямаше грешка! Реката лежеше мързеливо между зелените брегове; шапките на овощните дръвчета бяха ефирно бели, тук-таме с розови нишки; чимширът се кипреше с нови листенца. А птичето в ябълката пееше страстна песен, търсейки си партньор.

Зана отвори прозореца. Побелелият и понатежал с още няколко кила Шекер се тътреше към портата. Така и не събра кураж да попита Рашка дали ще се омъжи за него. „Бедничкият“ – усмихна се девойката и понечи да му викне. Но от вътрешността на къщата баща ѝ се закашля дрезгаво. Веднага след това произнесе нейното име.

Слугинята му отговори, че госпожицата още спи.

– Иди я събуди, Рашке. Поканил съм гости за обяд – рече Симеон. – Може всеки момент да пристигнат.

Дъщерята на полковника обичаше да си поспива в неделите, когато нямаше нужда да става рано за училище. Беше последен клас в гимназията и още преди 2 години бе заявила, че ще учи медицина. Залягаше над книгите, но въпреки че четеше упорито , баща ѝ си мислеше, че всичко, което подемеше, ѝ се удаваше с лекота. Тя нямаше проблеми ни с математиката, ни с езиците, ни с литературата. Бе еднакво добра по всички предмети. Гледайки я как расте, полковник Илиев неведнъж се замисляше каква ще бъде по-нататък. Защото дъщеря му не само бе прекалено красива, а и умна, амбициозна, непреклонна и доста своенравна. Обичаше да мечтае. Не похващаше никаква къщна работа, защото Дечка беше забранила да разваля кожата на ръцете си. От майка си бе наследила флиртаджийската нотка в очите, а от баща си – здравия морал. Обличаш се като за моден журнал, защото госпожа Илиева ѝ изписваше рокли чак от Букурещ. Беше ухажвана, богата и невинна. Не ценеше парите. Тя дори не знаеше стойността им. Обградена отвсякъде с обич, Зана растеше без никакви грижи. Тя се любуваше на всичко и през ум не можеше да ѝ мине, че на света има лъжа и непочтеност.

Беше темпераментна и буйна девойка. Обичаше земята като чичо си Генади и често ходеше до Розиново. Можеше да се разплаче за някое сакато куче и веднага да го прибере у дома. Наред с гордо вдигнатата си глава, която ѝ придаваше нотка самоувереност, усмивката ѝ бе блага и мила. Можеше да намери добра дума за всеки – от глухонемия Мутю, който я следваше по улиците в захлас, до кмета на града. Цялото мъжко съсловие на Видин бе на мнение, че от няколко поколения насам не се бе раждала по-голяма хубавица от нея по тези земи. А Зана Илиева наистина бе удивително, безкрайно, шокиращо красива. Беше висока доста над средния женски ръст, леко закръглена, но с правилни пропорции. Лицето ѝ бе бяло, гладко и кръгло, а върху него с поразяваща сила блестяха големите ѝ черни очи, като боядисани с мастило. Имаше нежни вежди и чувствени плътни устни, а когато се усмихнеше, две дълбоки трапчинки допълваха симетрията на правилните ѝ черти. Носеше косата си сплетена, но когато отиваше на вечеринка, я пускаше свободно по гърба си като тъмен плащ, който загръщаше високата ѝ бяла шия и изправения гръб.

Във Видин се пееше песен за нейната красота. Бяха я измислили някакви войничета от гарнизона и често старите баби сочеха на внучетата си импозантната фигура на Зана Илиева, сякаш бе вълшебна мома от стара приказка. Но не само външността ѝ бе причина всички
нейни съграждани да я смятат за най-красивата жена в града. Погледът ѝ беше толкова особен, че можеше дори да хипнотизира с настойчивостта си. Дръзкият ѝ смях бе дълбок и заразителен, а гласът – нисък, непривичен за младо момиче. Всичко в нея излъчваше сила и самоувереност. Но когато човек я загледаше по-дълго, забелязваше, че в дъгите на дългите ѝ вежди, в пъл-ничките бузи, в млечнобелите зъби блика смях. Тя бе като маслото и меда – ужасно различни , но прекрасно допълващи се. Не приличаше на никой от родителите си, но те и двамата се гордееха безумно с нея. Бяха готови да ѝ дадат всичко и да удовлетворят всеки неин каприз.
Девойката хвърли последен поглед в огледалото и слезе по дървените стълби.
– Добър ден, татко! Добър ден, господа! – поздрави тя влизащите офицери.
Те един по един тракнаха токове, когато Симеон ги представи. По-младият, снел почтително фуражката си, се усмихна:
– Значи това е госпожицата, за чиято красота чух да се пее.
Зана се изчерви силно и съвсем неочаквано:
– Нима сте станали свидетел на градското стихоплетство?
– Нямаше начин, госпожице Илиева. Мелодията ме съпътстваше навсякъде. Ако искате, мога да се опитам да я запея.
– За Бога, господин подполковник! – възмути се момичето. – Аз без това негодувах достатъчно дълго срещу нея, но нищо не можех да направя.
– Да, хорската мълва понякога е по-силна от нашите желания – заключи Симеон. – Но защо стоим в антрето, господа? Заповядайте, влезте в трапезарията.

Кармен Мишу, "Балканска сага", изд. "Жанет 45", 2015

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Аз не съм испанец, не съм италианец, не съм французин. Аз съм чужденец навсякъде, а защо ме канеха за роли на германски офицери, руски поети, нюйоркски евреи.“

Омар Шариф, египетски актьор, роден на 10 април преди 89 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.