"Автентичният д-р Кръстьо Кръстев" е поредната книга на покойния вече Здравко Дафинов, посветена на документални изследвания на най-видните представители на литературата и литературната критика на България в началото на ХХ век. Тя разглежда както творчеството, така и живота на родоначалника на българската литературна критика. Книгата съдържа богат снимков архив, сред чиито фотографии могат да се видят д-р Кръстев и Стоян Михайловски със съпругите си, Кръстев със свои студенти, великата четворка - кръгът "Мисъл", и др. 

Д-Р КРЪСТЬО КРЪСТЕВ  е роден на 31 май 1866 в Пирот. Завършва философия в Лайпциг (1888) при уважавания психолог и философ В. Вундт. Директор на Педагогическото училище в Казанлък (1888 - 1890). Учител по логика, психология и етика в Класическата гимназия в София (1890 - 1891). Извънреден професор при Катедрата по философия в Софийския университет (1908-1919), където чете лекции по философия, естетика и литература. Дописен член (1898), действителен член (1900) на БКД (Българското книжовно дружество - днешно БАН). Издава "Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество" (1890) и сп. "Критика" (1891). Главен редактор на сп. "Мисъл" (1892-1907). Един от участниците в литературния кръг "Мисъл". Сътрудничи на списанията "Периодическо списание", "Труд", "Денница", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл", "Листопад" и на вестниците "Гражданин", "Демократ", "Народ". Публикува обзорни студии върху новата българска литература в редица чуждестранни издания. Студията му "За тенденцията и тенденциозната литература" (1903) и книгата му "Млади и стари" (1907) имат програмен характер. Публикува редица преводи. Умира на 5 април 1919.

ОТКЪС

Юношество и първа младост

Берлинският договор от 1 юли 1878 г., по силата на който Западните покрайнини от българските земи се предоставят на Сърбия, става причина българинът от град Пирот Коте /Константин/ Кръстев да реши да се завърне със семейството си в България. Ако това не бе станало, може би неговият 12-годишен по същото време син Ставри, бъдещият родоначалник на българската литературна критика, доктор Кръстьо Кръстев, би станал виден сръбски литературен критик.

Сведенията за детските години на Кръстьо Кръстев – от раждането му на 31 май 1866 г. до напускането на Пирот през август 1878 г. – са крайно оскъдни и са представени само от литературния историк Георги Цанков, който съобщава:

Коте Кръстов („о“-то в окончанието му помогнало да се разграничи от пиротската чорбаджийска фамилия Кръстеви, играла предателска роля в бунтовните години) е бил търговец... Той упорито търгува само с българските градове и заедно със съпругата си Ефросия милее за националното. Малкият Кръстьо живее в тази атмосфера.

От самия доктор Кръстев е запазен само краткият му спомен от същото време:

Бях на 12 години, когато посрещнахме сръбската армия като армия – освободителка... Само няколко дни след посрещането започнаха сблъсъците, провокациите, заплахите, репресиите, жестоките мъчения... Спомням си, че моят баща всеки ден очакваше да бъде заведен при другарите си, затворени в крепостта, и като тях окован в тежки вериги, в които турците привързваха само най-тежките престъпници. Той беше страстен пушач, претъпкваше с тютюн подгъвите на антерията си и джобовете на потурите си... Детското ми съзнание бе особено силно поразено от една незабравима сцена... Една неделя „освободителите“... позволиха на жителите на Пирот да посетят крепостта. Ние, децата, също придружавахме възрастните и видяхме скъпите на сърцата ни затворници да се разхождат из двора с тежки железа на краката. Моите учители Георги Табаков и Христо Пасарев от Пещера бяха и двамата оковани като последните престъпници.

Сръбските издевателства върху българското население окончателно убеждават Коте Кръстов, че повече е невъзможно свободно да се живее в Пирот, и той решава да емигрира в недалечната, вече избрана за столица на България, София. Решава се също и да изпрати пръв там, сам, завършилия вече първоначалното училище свой най-голям син, който проявява още от дете голяма самостоятелност, тъй като е дошло време за записването в новооткритата Софийска класическа гимназия и да го последва със семейството си, след като уреди търговските си сметки в Пирот. По същото време, есента на 1878 г., процъфтяващата още в Римско време Сердика е малък град с характерно за Ориента общо градоустройство, голяма част от населението на който са турци. В първите си впечатления за града, при пристигането си в София, също за да се запише в новооткритата гимназия, пирдопчанинът (съученик на прекръстилия се вече от Ставри в Кръстьо Кръстев пиротчанин), Тодор Влайков, съобщава:

Пристигнахме най-после до самия град... край напуснати турски гробища. Тук е бил обесен апостол Левски, та щели да му правят паметник, обяснява бае Алекса. От другата страна широк ров, пълен с мътна вода, над който се издига насип. Хендека му казвали. Такъв хендек обикаля целия град. Зад хендека са разхрълени прихлупени къщурки, между които щуреят полуголи боси циганчета. Циганска махала ще е това... Вървим из широка, неравна и прашна улица. Погледът ми се спира по-нататък върху голяма старинна черква, полусрутена в единия край, с много дебели тухлени зидове и със заоблен покрив, обрасъл отгоре с трева и храсталак. „Св. София“ било това... Навлизаме и в самия град. От двете страни на пътя ниски бели къщи. Дюкяни между тях. Стърчат тук-там и запустели джамии. Чаршия някаква. Между дюкяните се издигат високи сгради, някои с извити покриви и нашарени стени, други с широки кьошки и с издадени навън стрехи. Ханове са туй. Из улицата пред дюкяните и хановете много хора. Сред това голямо движение аз вървя като замаян... През широко отворена порта влизаме в последния, малко прихлупен хан. Из двора голям калабалък – кола, коне, хора. Ханджийският слуга ни посочва една малка ниска стаичка с два сламеника на пода... Излизаме от хана. Дюкяните наоколо – все самарджийници. „Самарджийската чаршия“. Минаваме през уличка, полутъмна, че отгоре и с покрив. Това пък е бояджийската чаршия... Широка дълга улица с дюкяни от двете страни. Всички манифактурни. ...Самите дюкянджии: все с дълги джубета и повечето с червеникави бради и коси... Евреи. Имало ги много в София... Излизаме из малка уличка... на неголем мегдан... Княжеският палат. Дълга двукатна сграда, наскоро измазана със светлопепелива боя. Много прозорци, всичките с пердета... Пред входа двама войници с пушки... Срещу княжеския палат – Градската градина... Пред долния ѝ изход, не твърде чист, с гьолища тук-там... Ето и „Свети Крал“ – голяма черква с три кубета... в дъното на черковния двор синкаво боядисана сграда с много прозорци... Гимназията било това. Не ми прави особено впечатление – обикновено, възстаро здание на два ката. Нашето училище на село къде-къде е по-хубаво...

Въпреки че е една година по-възрастен от Кръстьо Кръстев, Тодор Влайков постъпва в Софийската класическа гимназия година по-късно от него – в 1879 г., но попада в един и същи клас с него и двамата стават съученици чак до завършването на гимназията през 1885 г. През време на 6-годишното си прекарване в гимназията най-силно впечатление му правят със своя авторитет и бащинско отношение учителят му по география, заместникът на Васил Левски след смъртта му в 1873 г. в революционните борби, заловеният и осъден на 15 години каторга в крепостта Аргана Модени, от която успява да избяга – Атанас Узунов (1851–1907), както и учителят му по ботаника, бъдещият икономист, дипломат и писател Михалаки Георгиев (1854–1916).

Запазените спомени на Тодор Влайков за ученическите години на Кръстьо Кръстев в Софийската класическа гимназия са почти единственият документален източник за този период от живота му. В тях между другото той отбелязва:

Имаше в класа ни един наш съученик, който изпърво с нищо особено не се проявяваше – голобрадо едно момче, възниско, с гъста коса, широко чело и малко изпъкнали очи, който често се заглеждаше унесено нейде встрани. Кръстев се казва той, Кръстьо Кръстев. От Пирот бил... Макар и да изглежда способен, не е твърде грижлив и редовен в уроците си, но не беше амбициозен и не ламтеше за първенство. Доста е пъргав и подвижен. Но не е твърде общителен: дружи само с един-двама свои приятели. И остава някак незабелязан сред множеството ученици.

През първите две години в гимназията, в която 12–13-годишният Кръстьо попада от малкото градче в дълбоката провинция в „столицата“ на свободна България, той е все още твърде стеснителен и се приспособява бавно към новата за него жизнена среда. Постепенно обаче той започва да привлича вниманието на съучениците си, както отново съобщава Тодор Влайков:

Когато бяхме в трети клас, уредникът на стенографското бюро при Народното събрание, Антон Безеншек, основателят на българската стенография, открива покрай курса за възрастни стенографи един стенографски курс за ученици. Записваме се неколцина от нашия клас. До края на годината завършваме курса и издържаваме изпита, при който можем да пишем по сто думи в минута... Ний се задоволяваме с това изучаване и почваме да си служим с него при нашите училищни занятия. Само Кръстев не се задоволява с изученото. Той продължава неусетно да се упражнява сам със стенографското писане и постепенно го усъвършенствува дотолкова, щото може вече свободно, като същински стенограф, да записва каквото говори някой. И постъпва тогава в стенографското бюро на Народното събрание – изпърво преписвач на стенограмите, записани през време на заседанията, а после стенограф в самата заседателна зала, което прави, разбира се, в свободните от учебни занятия часове. Тая му голяма и важна извънучилищна работа (която върши като 14–15-годишно момче), го издигна много в очите на класа.

Здравко Дафинов, „Автентичният д-р Кръстьо Кръстев“, "Изток - Запад"

Коментари  

0 #1 Алберт Бенбасат 31-05-2017 12:33
Колеги, човекът на портрета горе не е д-р Кръстев. По всяка вероятност е Михалаки Георгиев на младини. Д-р Кръстев има добри портрети, моля потърсете.
Цитиране
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Анализирането на вярата не включва задължително метод за живеене без нея.”

Юлия Кръстева, българо-френска писателка, феминистка, критик и философ, родена на 24 юни преди 78 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.

Не е утопия киното да заеме място в образованието

 „Работя с деца, повечето от които дори не говорят добре български и са функционално неграмотни. И на тези деца аз  изведнъж  им пускам „Първият учебен ден“ на Жак Розие. Това за тях е културен и социален шок", казва учителят Даниел Симеонов,