АНОТАЦИЯ

Изданието „Когато бях армейски генерал“ (с подзаглавие „Приключенията на храбрия войник Мишев през Студената война“) съдържа редица нелепи и забавни истории, разказани от първо лице, и случили се на автора докато е бил новобранец и впоследствие „фазан“ в социалистическата казарма. В онези времена, в които нелепиците са ежедневие – при това далеч не само в казармата, писателят разсъждава върху разнообразни теми, сред които: В кое поделение е служил Уди Алън? Как да вкараме Бетовен в пътя? Защо жените не харесват Швейк? И много други.

Книгата е илюстрирана от художника Дамян Дамянов. Стилистиката на илюстрациите е близка до тази на илюстрациите в оригиналното чешко издание на „Приключенията на добрия войник Швейк“ – в почит на големия художник Йозеф Лада. Графичните стилизирани рисунки са допълнени от изрезки от вестници, които обрисуват още по-плътно епохата, описана от Вешим.

ОТКЪС

Нещо като увод

В кое поделение е служил Уди Алън? Как да вкараме Бетовен в пътя? Защо жените не харесват Швейк?

Да започна първо с това: кой е войникът Мишев?

Той е същият, който се подвизава и под името Вешим.

Вешим, когото много хора наричат ВешиН и го мислят за внук или правнук на художника Ярослав Вешин.

Нещо повече: покрай него журналистите започнаха да наричат и художника класик Ярослав – ВешиМ. Току в печата ще се появи дописка, че е намерена неизвестна картина на художника ВешиМ. А наскоро „24 часа“ писа, че милионерът Валентин Златев колекционирал картини на ВешиМ.

Декларирам, че двете лица, Мишев и Вешим, са едно и също лице, т.е. – аз. Такива декларации съм писал неведнъж, за да послужат пред разните счетоводства при изплащане на хонорари.

А веднъж в редакцията на „Стършел“ се обади читателка, която искаше да разговаря с г-н Верешчагин.

Само с Мърквичка не са ме бъркали – ето какви недоразумения ми докара този псевдоним.

Но в казармата има ред и нещата са сериозни – там псевдоними не вървят. Затова през времената на Студената война в стройните редици на армиите от Варшавския договор воюваше само школникът Мишев. Вешим тогава не беше в строя, но пък винаги присъстваше и наблюдаваше събитията отстрани.

***

За приключенията си като морски капитан съм ви разказвал в друга книга. Ако сте я чели, вече знаете, че морски капитан не съм бил.

Отсега си признавам – и армейски генерал не станах... Но съм воювал на различни фронтове в социалистическата казарма точно две години и три месеца – достатъчно време, за което един редник може да израсне до маршал, ако е носил в раницата си маршалски жезъл.

Аз жезъл в раницата си на школник не носех, а носех всичко, което беше описано в повиквателната – два чифта чорапи, два чифта гащи и прибори за бръснене.

Приборите за бръснене веднага ми ги откраднаха, гащите малко по-късно. Но най ме е яд за друго откраднато – тия две години и три месеца от живота ми. Който май ще е единствен и друг не се предвижда. Макар Уди Алън да казва: „Не, че вярвам в прераждането, но за всеки случай ще си взема чифт бельо за смяна“, аз резервно бельо за другия живот няма да нося – и там ли да ми го откраднат като в казармата?

Късно е вече да се жалвам – за изгубените гащи и изгубеното време между 1983 и 1985 година. Социализмът взе от едни хора къщи и фабрики, на други – бъдещето, на трети им взе целия живот, не върви да се оплаквам за някакви две години и три месеца...

Вярно, че бяха от най-прекрасната ми възраст – младостта. Влязох точно на 23 години, излязох на 25 и 3 месеца. (Не съм дребнав, но и тия 3 месеца не мога да ги простя, винаги ще ги напомням – оттук до края на книгата.) Точно бях завършил университета, бяха ме назначили вече на работа в „Стършел“, всеки ден пишех смешки и имах велики творчески планове.

И изведнъж: край на личните планове! Тръбата свири сбор, държавата ме призовава да я браня!

Първото, което се запитах: споменатият Уди Алън (също колега хуморист) ходил ли е в казармата, за да защитава американската си държава? Доколкото знаех, той свиреше на кларинет в един нюйоркски бар, а не гърмеше с автомат в някоя военна база на Пентагона – в Тексас или Аризона.

А аз съм длъжен – иначе съд!

Добре, от мен да мине, ще защитя отечеството – но от кого?

Не виждах чужда армия да ни превзема, нито вражески танк да атакува бащиното ми огнище. И аз ли като съветския боец Матросов (от деца ни възпитаваха с подобни героизми) да затискам с тяло амбразурата, или с връзка гранати да се хвърлям под натовски танкове?

По онова време соцпропагандата ежедневно ни подгряваше, че сме на ръба на войната: натовците от Западна Европа и ястребите от Щатите искат да унищожат социализма. Военнолюбците империалисти са готови да запалят Трета световна война, трябва да ги спрем! Защитата на мира и социализма е върховен дълг на всеки българин! С оръжие в ръка да се борим за мир!

Ако не друго, във Факултета по журналистика се бях научил да не вярвам на пропагандата и автоматично да си затварям ушите, когато ме наставлява Глас на рупор – от упор.

Сега Гласът на рупора ме призоваваше да воювам за мир – схващах тоя абсурд (война за мир) и никак не ми се воюваше. Но имах ли избор? Връстниците ми на Запад го имаха: на повечето места в цивилизования свят армиите бяха професионални, а военната служба не беше задължителна. Но разликата между тях – там, и нас – тук, си я знаехме. ТЕ бяха свободни хора, можеха да пътуват по света, да живеят, където си поискат, да четат, каквото поискат, да слушат музиката, която им харесва, и да се обличат, както намерят за добре. НИЕ нямахме такива права, можехме най-много да идем на запад до ГДР, но само на екскурзия, организирана от „Балкантурист“, да учим в чужбина – но само в Москва (децата на отговорните другари бяха с предимство), да четем – от „Как се каляваше стоманата“ до „Син на работническата класа“, да слушаме естрада от Емил Димитров до Муслим Магомаев и от Лили Иванова до Алла Пугачова. От малки ни пазеха от „западното влияние“ – бяхме чавдарчета и пионери („Рапорт даден, рапорт приет“), после задължително комсомолци („Комсомол, Комсомол – ти летиш като сокол!“)... В училище ни мереха косите на сантиметър и ни стрижеха с ножица, гонеха ни, ако сме с дънки, изключваха ни за слушане на упадъчната рок музика... В гимназията имахме задължителни часове по военно обучение, в които пенсионирани офицери ни учеха да разглобяваме автомат „Калашников“ и пистолет „Макаров“ – не само момчетата, но и момичетата. В десети клас лагерувахме една седмица на военен лагер в рилското село Говедарци – униформи, маршировки по плаца и стрелби – пак с „Калашников“ – автоматът, обявен за върховно постижение на съветската индустрия.

Докато „Дженерал мотърс“ произвеждаше линкълни и кадилаци в Щатите, а Федералната република Германия – мерцедеси, съветските (и български) военни заводи бълваха автомати. За автомобил у нас се чакаше по двайсет години, за апартамент – и повече, за цветен телевизор – по няколко седмици на денонощна опашка. Но виж: „Калашников“ бе осигурен на всеки социалистически гражданин – да воюва за мир срещу силите на империализма.

Когато завършеше гимназия, младият американец тръгваше да пътува до Стария континент – задължително да види Рим и останките на Древна Гърция. Щом завършеше гимназия, българският младеж трябваше да влезе в казармата и да получи своя автомат.

Номерът на моя автомат го помнех доскоро – почти трийсет години. След като го издадох на старшината, номерът остана като щампован в паметта ми. Опитвах се да го забравя – напразно. Животът си течеше, годините минаваха, забравях любими книги и филми, лица на любими хора, вълнуващи срещи, драматични раздели... Но номера на моя „Калашников“ не можех. Понякога той изплуваше в паметта ми на най-неочаквани места – казвах него, когато счетоводители ме питаха за ЕГН-то или в обувен магазин вместо номера на обувките си.

Преди седмица в един хубав ден установих, че вече не го помня... Нито една цифра от поредицата.

Дали това не е първи знак от г-н Алцахаймер? Дали господинът не се е заиграл с гумичката, за да изтрие всяка информация от мозъчната ми кора, започвайки от военния раздел, раздел „Казарма“?

Затова реших да побързам с тази книга – разказ за социалистическата казарма, преди Алцхаймер да се е разбързал с гумичката.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • IN MEMORIAM

    Кристиан Таков - "Времето е особено"

    Думи на доц. Кристиан Таков - преподавател по право в Софийския университет, автор на книги, защитник на правото, към абсолвенти юристи. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ОТКЪС

    Юлия Кръстева - „Пътувам себе си“

    „Книгата се пише от двама. Тя ме впечатлява и това я забавлява, аз връщам теоретичката към нейните преживявания, емоции, тя играе играта, или пък не, продължаваме нататък“, разказва съавторът на книгата Самюел Док.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Богомил Симеонов

    Той бе Еньо, Жельо, Ивайло, Хищникът, крал Андрей, генерал Бергонцони, жрецът на хан Аспарух…

     

„Дирижирането не е само четене на партитури, а и натрупване, поддържане на традиция в музикалния живот. Това е дълъг, труден процес .“

Емил Табаков, български диригент, роден на 21 август преди 71 години

Анкета

Редно ли е държавата да плати изложбата на депутата Вежди Рашидов?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Могъщата притегателна сила на „Сикарио“

Като добър професионалист Стефано Солима дори ни проверява киноманската памет.

Том Круз - отличник в MI-6

"Мисията невъзможна: Разпад" е образцов екшън.

Сибирска клопка за Киану Рийвс

Ако творбата  куца на сценарно ниво е повече от ясно, че няма как да се превърне в постижение или празник за зрителя.