АНОТАЦИЯ

Изданието „Когато бях армейски генерал“ (с подзаглавие „Приключенията на храбрия войник Мишев през Студената война“) съдържа редица нелепи и забавни истории, разказани от първо лице, и случили се на автора докато е бил новобранец и впоследствие „фазан“ в социалистическата казарма. В онези времена, в които нелепиците са ежедневие – при това далеч не само в казармата, писателят разсъждава върху разнообразни теми, сред които: В кое поделение е служил Уди Алън? Как да вкараме Бетовен в пътя? Защо жените не харесват Швейк? И много други.

Книгата е илюстрирана от художника Дамян Дамянов. Стилистиката на илюстрациите е близка до тази на илюстрациите в оригиналното чешко издание на „Приключенията на добрия войник Швейк“ – в почит на големия художник Йозеф Лада. Графичните стилизирани рисунки са допълнени от изрезки от вестници, които обрисуват още по-плътно епохата, описана от Вешим.

ОТКЪС

Нещо като увод

В кое поделение е служил Уди Алън? Как да вкараме Бетовен в пътя? Защо жените не харесват Швейк?

Да започна първо с това: кой е войникът Мишев?

Той е същият, който се подвизава и под името Вешим.

Вешим, когото много хора наричат ВешиН и го мислят за внук или правнук на художника Ярослав Вешин.

Нещо повече: покрай него журналистите започнаха да наричат и художника класик Ярослав – ВешиМ. Току в печата ще се появи дописка, че е намерена неизвестна картина на художника ВешиМ. А наскоро „24 часа“ писа, че милионерът Валентин Златев колекционирал картини на ВешиМ.

Декларирам, че двете лица, Мишев и Вешим, са едно и също лице, т.е. – аз. Такива декларации съм писал неведнъж, за да послужат пред разните счетоводства при изплащане на хонорари.

А веднъж в редакцията на „Стършел“ се обади читателка, която искаше да разговаря с г-н Верешчагин.

Само с Мърквичка не са ме бъркали – ето какви недоразумения ми докара този псевдоним.

Но в казармата има ред и нещата са сериозни – там псевдоними не вървят. Затова през времената на Студената война в стройните редици на армиите от Варшавския договор воюваше само школникът Мишев. Вешим тогава не беше в строя, но пък винаги присъстваше и наблюдаваше събитията отстрани.

***

За приключенията си като морски капитан съм ви разказвал в друга книга. Ако сте я чели, вече знаете, че морски капитан не съм бил.

Отсега си признавам – и армейски генерал не станах... Но съм воювал на различни фронтове в социалистическата казарма точно две години и три месеца – достатъчно време, за което един редник може да израсне до маршал, ако е носил в раницата си маршалски жезъл.

Аз жезъл в раницата си на школник не носех, а носех всичко, което беше описано в повиквателната – два чифта чорапи, два чифта гащи и прибори за бръснене.

Приборите за бръснене веднага ми ги откраднаха, гащите малко по-късно. Но най ме е яд за друго откраднато – тия две години и три месеца от живота ми. Който май ще е единствен и друг не се предвижда. Макар Уди Алън да казва: „Не, че вярвам в прераждането, но за всеки случай ще си взема чифт бельо за смяна“, аз резервно бельо за другия живот няма да нося – и там ли да ми го откраднат като в казармата?

Късно е вече да се жалвам – за изгубените гащи и изгубеното време между 1983 и 1985 година. Социализмът взе от едни хора къщи и фабрики, на други – бъдещето, на трети им взе целия живот, не върви да се оплаквам за някакви две години и три месеца...

Вярно, че бяха от най-прекрасната ми възраст – младостта. Влязох точно на 23 години, излязох на 25 и 3 месеца. (Не съм дребнав, но и тия 3 месеца не мога да ги простя, винаги ще ги напомням – оттук до края на книгата.) Точно бях завършил университета, бяха ме назначили вече на работа в „Стършел“, всеки ден пишех смешки и имах велики творчески планове.

И изведнъж: край на личните планове! Тръбата свири сбор, държавата ме призовава да я браня!

Първото, което се запитах: споменатият Уди Алън (също колега хуморист) ходил ли е в казармата, за да защитава американската си държава? Доколкото знаех, той свиреше на кларинет в един нюйоркски бар, а не гърмеше с автомат в някоя военна база на Пентагона – в Тексас или Аризона.

А аз съм длъжен – иначе съд!

Добре, от мен да мине, ще защитя отечеството – но от кого?

Не виждах чужда армия да ни превзема, нито вражески танк да атакува бащиното ми огнище. И аз ли като съветския боец Матросов (от деца ни възпитаваха с подобни героизми) да затискам с тяло амбразурата, или с връзка гранати да се хвърлям под натовски танкове?

По онова време соцпропагандата ежедневно ни подгряваше, че сме на ръба на войната: натовците от Западна Европа и ястребите от Щатите искат да унищожат социализма. Военнолюбците империалисти са готови да запалят Трета световна война, трябва да ги спрем! Защитата на мира и социализма е върховен дълг на всеки българин! С оръжие в ръка да се борим за мир!

Ако не друго, във Факултета по журналистика се бях научил да не вярвам на пропагандата и автоматично да си затварям ушите, когато ме наставлява Глас на рупор – от упор.

Сега Гласът на рупора ме призоваваше да воювам за мир – схващах тоя абсурд (война за мир) и никак не ми се воюваше. Но имах ли избор? Връстниците ми на Запад го имаха: на повечето места в цивилизования свят армиите бяха професионални, а военната служба не беше задължителна. Но разликата между тях – там, и нас – тук, си я знаехме. ТЕ бяха свободни хора, можеха да пътуват по света, да живеят, където си поискат, да четат, каквото поискат, да слушат музиката, която им харесва, и да се обличат, както намерят за добре. НИЕ нямахме такива права, можехме най-много да идем на запад до ГДР, но само на екскурзия, организирана от „Балкантурист“, да учим в чужбина – но само в Москва (децата на отговорните другари бяха с предимство), да четем – от „Как се каляваше стоманата“ до „Син на работническата класа“, да слушаме естрада от Емил Димитров до Муслим Магомаев и от Лили Иванова до Алла Пугачова. От малки ни пазеха от „западното влияние“ – бяхме чавдарчета и пионери („Рапорт даден, рапорт приет“), после задължително комсомолци („Комсомол, Комсомол – ти летиш като сокол!“)... В училище ни мереха косите на сантиметър и ни стрижеха с ножица, гонеха ни, ако сме с дънки, изключваха ни за слушане на упадъчната рок музика... В гимназията имахме задължителни часове по военно обучение, в които пенсионирани офицери ни учеха да разглобяваме автомат „Калашников“ и пистолет „Макаров“ – не само момчетата, но и момичетата. В десети клас лагерувахме една седмица на военен лагер в рилското село Говедарци – униформи, маршировки по плаца и стрелби – пак с „Калашников“ – автоматът, обявен за върховно постижение на съветската индустрия.

Докато „Дженерал мотърс“ произвеждаше линкълни и кадилаци в Щатите, а Федералната република Германия – мерцедеси, съветските (и български) военни заводи бълваха автомати. За автомобил у нас се чакаше по двайсет години, за апартамент – и повече, за цветен телевизор – по няколко седмици на денонощна опашка. Но виж: „Калашников“ бе осигурен на всеки социалистически гражданин – да воюва за мир срещу силите на империализма.

Когато завършеше гимназия, младият американец тръгваше да пътува до Стария континент – задължително да види Рим и останките на Древна Гърция. Щом завършеше гимназия, българският младеж трябваше да влезе в казармата и да получи своя автомат.

Номерът на моя автомат го помнех доскоро – почти трийсет години. След като го издадох на старшината, номерът остана като щампован в паметта ми. Опитвах се да го забравя – напразно. Животът си течеше, годините минаваха, забравях любими книги и филми, лица на любими хора, вълнуващи срещи, драматични раздели... Но номера на моя „Калашников“ не можех. Понякога той изплуваше в паметта ми на най-неочаквани места – казвах него, когато счетоводители ме питаха за ЕГН-то или в обувен магазин вместо номера на обувките си.

Преди седмица в един хубав ден установих, че вече не го помня... Нито една цифра от поредицата.

Дали това не е първи знак от г-н Алцахаймер? Дали господинът не се е заиграл с гумичката, за да изтрие всяка информация от мозъчната ми кора, започвайки от военния раздел, раздел „Казарма“?

Затова реших да побързам с тази книга – разказ за социалистическата казарма, преди Алцхаймер да се е разбързал с гумичката.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите...“

Апостол Карамитев, роден на 17 октомври преди 94 години

Анкета

Приключен ли е случаят с проф. Владко Мурдаров, уличен от Съюза на преводачите в плагиатство?

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

„Държавата срещу Фриц Бауер“ на Ларс Крауме (ревю)

Разбиването на един исторически мит, изваждането на светло на личността на Фриц Бауер, съпротивата срещу демократизацията на Германия правят необикновен този филм.

Филм за оцеляването и запазването на човешкото достойнство

„Първо убиха баща ми“ е коректно и майсторски направена лента. Този епос няма да бъде касов бестселър, но ще остане като знак за творческата зрялост на  Анджелина Джоли.

„Блейд Рънър 2049“ - достойно продължение  на оригинала 

До голяма степен Райън Гослинг изнася храбро шоуто на гърба си - до срещата си с Харисън Форд.

„Земя на сенки“ от Елизабет Костова – амбициозен замисъл, неоригинална трактовка

Ценя усилието на Елизабет Костова да направи достояние на света сложната и обременена съдба на българския интелектуалец в годините на соца, но за съжаление усилието й има скромен коефициент на полезното действие, тъй като разорава самоуверено и отривисто една вече отдавна експлоатирана тема.