АНОТАЦИЯ

Американският писател Айзак Башевис, който е с еврейски корени, разказва от първо лице за болшевишката революция, за комунистическите идеи, сталинските чистки, ужасът на фашизма, мизерното съществуване и липсата на надежда, за проблемите на болната си сестра, която се противопоставя на нормите в традиционното еврейско. Книгата обхваща ранните години на автора – когато е живял в границите на царска Русия – и завършва около две години след емигрирането му в САЩ през 1935 г.: „Макар че в основни линии „Любов и изгнание“ е автобиографична по стил и съдържание, тя в никакъв случай не е пълната история на живота ми от детството до моята трийсет и пета година, когато книгата свършва. Всъщност истинската история на един човешки живот никога не може да бъде написана. Тя не е подвластна на литературата. Пълният разказ за моя живот би бил както безкрайно скучен, така и безкрайно съмнителен, за да се приеме за истина“, разказва авторът.
Той разсъждава и върху екзистенциални въпроси, занимаващи човека отдавна: какво отличава едно човешко същество от друго; за духа и материята; човешките очаквания за по-добър живот и др.

„Любов и изгнание“ е в превод от английски език, дело на Огняна Иванова. Това е втора книга – след сборника с разкази „Цялото време на света“ на Е. Л. Доктороу (в превод на Иглика Василева) – от поредицата „Класика XX век“, с водещ редактор Милена Попова.

АЙЗАК БАШЕВИС СИНГЪР (1904–1991), роден с името Ицхак Зингер в Леончин, близо до Варшава (по времето, когато Полша все още е част от царска Русия), е американски писател, автор на 18 романа, сборници с разкази и 14 книги за деца. С традиционно еврейско образование, още от малък той трупа знания главно от книгите, които чете – художествена литература, философия и научна литература. Владее идиш, немски, полски и иврит. Прозрял същността на болшевизма, фашизма и сталинизма, с предчувствие за близката война и холокоста, Сингър емигрира в САЩ през 1935 г. Айзак Сингър е единственият американски писател, удостоен с Нобелова награда за литература (1978), без да е писал на английски.

ОТКЪС

Повече или по-малко вече живеех във Варшава, градът на моите мечти и надежди. Работех като коректор за литературно списание, което ми даваше възможност за връзка с писатели и интелектуалци. Любовницата ми Гина, сигурно два пъти по-възрастна от мен, беше жена, която можех да обичам и от която имаше какво да науча. В пристъп на въодушевление ѝ бях обещал да имаме дете, но силите, управляващи този свят, не пожелаха Гина да стане майка на моето дете. Живеехме заедно, но тя не зачена. Бързо се досетих, че е дори по-възрастна, отколкото си мислех. Сред вещите ѝ намерих фотографии, на които беше облечена по мода, предхождаща дори моето раждане. Тя все още имаше месечно неразположение, но не редовно. Да, тази жена несъмнено можеше да ми е майка, но не и майка на детето ми.
Неприятностите ми – и литературни, и други – бяха такива, че аз вече не се терзаех заради романтичните усложнения в живота си. Явих се на комисия за армията и ми дадоха група „Б“; при руснаците го наричаха „зелен билет“. Това означаваше, че трябва отново да се представя след година. За няколкото часа, които прекарах с други донаборници, усетих вкуса на армията. Войниците ми нареждаха това или онова, като че вече служех. Християните ругаеха дошлите евреи и ги наричаха с всякакви обидни имена. Еврейските младежи се опитваха да се докарват на неевреите, правеха им комплименти, предлагаха им цигари и шоколад и дори им пъхаха в ръцете дребни пари. За мен да се съблече човек гол пред тълпа беше мъчение. Кожата ми е невероятно бяла, косата ми е червена като огън. Някой ме шляпна отзад, друг ме перна по носа, трети ме нарече мърльо и шушумига.

Войникът, който засега ми беше определен за старши, ме измери от глава до пети и от пети до глава, като правеше комични жестове, и подхвърли: „Горко на полския народ, ако този трябва да му бъде защитник.“

Това предизвика бурен смях. Мисълта, че може да прекарам две години сред тази пасмина, ме хвърли в отчаяние. С изумление виждах как други младежи някак се примиряват с положението си и полагат всички усилия, за да се приспособят. Бързо започваха да говорят като военните и дори ми се присмиваха по собствена инициатива. Един висок младеж с внушителна физика дойде при мен и каза: „Ти мамино синче ли си? Армията ще направи от тебе мъж. Вземи си цигара.“
Толкова се притесних, че пъхнах цигарата в устата си наопаки, което отново доведе до неудържим смях и аплодисменти. Момчетата вече ми бяха лепнали прякор – офермо, както наричаха загубеняците в армията. Аз се промъкнах в един ъгъл и наум дадох воля на всичките си оплаквания – не срещу хората, които ме обиждаха, а срещу Бог. Какво да се сърди човек на младежите? Те бяха израсли на улицата, природата ги беше дарила със способност да се адаптират към сложни ситуации, вместо да капитулират. Но създателят на Вселената трябваше да проявява по-голяма почтеност и да не излага младежи като мен на подобни унижения. Твърдо бях решил, ако ме вземат войник, да се самоубия, макар че това щеше да помрачи завинаги всички останали години на майка ми, от която бях наследил своята стеснителност, гордост и бунтарството срещу житейските закони. Блазнеше ме мисълта първо да убия нея и след това да сложа край на живота си.

Двамата военни лекари, които ме прегледаха, не постигнаха съгласие. Единият открито изрази мнението, че нарочно съм се подложил на глад и затова съм толкова немощен. Другият махна с ръка, сякаш каза: „Нека остане навън още малко.“ След като се облякох и останалите донаборници научиха, че са ме отложили с година, те се стъписаха. Според тях трябваше да ми дадат група „Д“, което означаваше да не ме вземат войник дори по време на война. Освободиха един от хитреците, който вече беше започнал да се сприятелява с войниците и да говори на техния език, с класификацията, която се полагаше на мен.

Когато излязох на улицата и се мярнах в огледало на витрината на магазин за мебели, аз се уплаших от вида си. Бях кожа и кости като болен от туберкулоза, блед и приличащ на човек, който едва се е отскубнал от смъртта. Чувствах се лек, празен и ми се струваше, че краката ми се движат от само себе си. Сега, когато временно бях освободен от военна служба, започнах да се тормозя за литературните си усилия. Пишех вече от няколко години, но рано или късно хвърлях ръкописите си в кошчето за боклук. В темите на авторите, пишещи на идиш, както и в самите им произведения според мен имаше сантименталност, примитивизъм и дребнотемие. Прекалено често ставаше въпрос за момиче, чиито родители искат да я омъжат по техен избор, а пък тя вече обича друг. Много често момичето беше от богато семейство, а момчето – син на шивач или обущар. Дали бих успял да опиша на идиш връзката, която имах с Гина? Макар че литературата на идиш флиртуваше със социализ­ма, а напоследък и с комунизма, тя си оставаше незначителна и назадничава. Освен това идиш – самият език – вече отблъскваше както неевреите, така и голям брой от модерните евреи. Дори такива писатели на идиш като Менделе Мохер Сфорим, Шалом Алейхем и Перец наричаха идиша „жаргон“. Ционистите смятаха, че идиш е езикът на диаспората и евреите трябва да се освободят от него заедно с Изгнанието. Знаех достатъчно иврит, за да се опитам да пиша на този език, но по онова време малко хора говореха иврит. В него липсваха думите, използвани във всекидневните разговори. На Бен Йеуда тъкмо му предстоеше да създаде новия иврит. Да пиша на иврит щеше да изисква непрекъснато да правя справки в речници и да се мъча да си спомням изречения от Писанието, от Мишната  и Гемарата. Литературите и на идиш, и на иврит избягваха големите премеждия, характерни за еврейската история: лъжемесиите, гоненията, насилственото похристиянчване и асимилациите, създали условия, при които евреи ставаха министри в Англия, Италия и Америка, преподаватели в големи университети, милионери, партийни лидери, издатели на световноизвестни вестници. Литературата на идиш игнорираше еврейския подземен свят, хилядите и десетките хиляди крадци, сутеньори, проститутки и „бели робини“ в Буенос Айрес, Рио де Жанейро и дори във Варшава. Тази литература ми напомняше на „съдебната зала“ на баща ми, където почти всичко се оказваше забранено. Вярно, че в известен смисъл Шолем Аш беше направил нещо като малка революция, като се зае с теми, дотогава смятани за табу, но той беше и си оставаше провинциален – поне като такъв го виждах аз тогава, а го смятам за такъв и до ден днешен. Разказите му персонифицираха патоса на провинциалиста, който за първи път се среща с големия свят и го описва, когато се връща в града, където е роден.

Айзак Сингър, „Любов и изгнание“, „Изток-Запад, 2015

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"Човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно! Точно когато... вече няма време..."

Хорхе Луис Борхес, аржентински писател, роден на 24 август преди 120 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

Министерството на културата - 36%
Фирмата изпълнител - 40%
Скейтбордистите - 12%
Минувачите - 12%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.

Тарантино и неговата приказка за Холивуд

Именитият кинаджия предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.