АНОТАЦИЯ

„Истории с усмивки“ е точно онова малко сладко бягство в спомените – за големи театрални спектакли и значими кинорежисьори, за талантливи актьори и артистични празници, от което имаме нужда днес. Тази книга е още по-важна във време, когато дефицитът на искрени емоции е завладял живота ни, защото е открита територия за хумор и любов, в която всеки е добре дошъл.

Книгата прелива от весели и драматични случки, разказани с познатото чувство за хумор и самоирония от Кольо Анастасов. Най-бляскавите години на Сатиричния театър, прохождането на телевизията в България и други славни истории от работата му в радиото и киното в продължение на повече от половин век, създават пъстрия портрет на един артистичен талант. Винаги на предна линия, там, където е най-трудно, но и най-благодатно, с най-добрите и можещите на своето време, един от тях, Кольо си остава човекът-усмивка, дарил с незабравими емоции хиляди хора.

Редактор на книгата е Ирина Канушева - журналист, театрален и кинокритик.

ОТКЪС

За съжаление книгата не е сцена, не е театър и не може да улови, да ти предаде всички онези жестове, мимики, паузи и вълнения, с които е съпроводено създаването ѝ.

Ние, артистите, качим ли се на сцената, блеснат ли прожекторите, грейнат ли очите на зрителите, се променяме, ставаме други.

Божествено хубаво е, когато от точно изиграната дума избухва смях. Прекрасно е, когато искрено изплаканата сълза за съдбата на героите, които играем, се превърне в стотици малки сълзички в очите ти и ние заедно станем част от голямата болка и голямата радост на този театър, наречен Живот.

Ние, смешните артисти, носим със себе си невероятното проклятие да бъдем смешни и в болките си, и в успехите си, и в онова обикновено човешко съществувание, в което тайничко крием човешките си неволи.

Животът на онова същество, наречено Никола Анастасов от публиката, Кольо – от приятелите, и господин Анастасов – от враговете, прилича на една безкрайна пъстра забързана, луда импровизация на територията на България и главно на сцената на най-прекрасния театър, наречен Държавен сатиричен театър.

Човек не може да спре времето, но паметта понякога изравя из потайните си кътчета влюбени очи, чудесни колеги и приятели, невероятно интересни хора, докоснали ме с поглед, мисъл, мълчание или аплодисмент.

Нито един актьор не може да изиграе всички роли, за които си мечтае, но като се обърна назад, все ми се иска да кажа: „Благодаря ти, съдба, че ми позволи да изиграя ролите, за които не съм и предполагал, че ще се появят пред мен (някои от тях специално написани за мен), и които ми доставиха толкова човешко щастие и творческо удовлетворение“.

Уважаеми читателю, всеки човек сам е драматург на своя живот. В тази книга ще намериш всичко за мен и против мен. Никола Анастасов

---

През 1961 г. с жена ми, естрадната певица Мария Косева, заминахме за Варшава. Тя беше получила покана за дълго турне – три-четири месеца, и аз реших да я придружа.

Един ден минаваме покрай „Дом Хлопа“. А пред хотела снимат филм. Цялото пространство отпред заградено, за да не пречат зяпачите, още повече че участваше един от най-големите и популярни комедийни и драматични актьори – Богумил Кобиела. Тогава още не го познавах. По-късно гледах в България много полски филми, в които той участва.

Спрях се да гледам – Боже, колко прилича на мен! Мъж и жена слизаха по стълбите на хотела, камерата ги снима. Набутах се най-отпред – интересно ми беше да видя как работят. Приближих се и той, без да ще, след като целуна ръка на дамата, каза си текста и излезе от кадър, ме видя. И се вторачи в мене, а аз в него. Абсолютно същият човек. Това не е възможно. Нищо не мога да кажа, той също мълчи. Режисьорът извика пореден дубъл и той се върна по стълбите. Тръгна да слиза надолу и се спря – не можа да продължи. Огледа ме пак. Спря снимките и тръгна към мен. Влязох под въжетата и се изправихме един до друг. Хората ни зяпнаха – двамата еднакви, само различно облечени. Той ме попита нещо на полски, аз обясних, че на френски мога да говоря. Той за щастие също говореше френски и каза:

– Извинявайте, ама много приличате на един човек, който си мисля, че съм аз.

Въртим се и се оглеждаме – абе нос, очи, коса, прическа, – приличаме си, ама страхотно. Кобиела рече:

– Има два начина да коментираме случая. Или моят баща е бил в България, или вашият е бил във Варшава.

Разсмяхме се и станахме приятели. Вечерта пристигна на концерта на жена ми. Тя всъщност отиваше в Сопот на фестивала, където пак се видяхме с Кобиела. Влизам с Петър Ступел в залата на конкурса и изведнъж виждам моя приятел Кобиела – казвам приятел, защото вече бяхме имали няколко срещи на чашка и се бяхме поопознали, той върви с една много млада жена – бил се току-що оженил отново. Тя вървеше с друга дама, с която разговаряха, а той беше изостанал. Като се видяхме, ми даде знак да не се издаваме и ме бутна да хвана жена му под ръка. Хванах я под ръка и си вървим, а той зад нас. Да види как ще стане номерът. И наистина, влязохме в залата, жена му говореше с дамата, обърна се към мене и продължава да ми говори. Аз си мълча и тя пак – не ѝ отговарям нищо, да не се издам. Но при следващото обръщане започна да ме гледа втрещено и да опипва дрехите ми. И изпищя... А той отзад ще умре от смях – такъв кикот!

Беше толкова популярен, че при следващото ми отиване в Полша с жена ми имах още по-странни преживявания. Често ходех на театър. При влизането в театрите ме поздравяваха не само от публиката, но и служителите – най-учтиво ми дават място да седна – аз не проговарям, за да не обяснявам, че не съм Кобиела. Гардеробиерки, директори... През антракта бягах от фоайето, защото театрали се спират да разговарят с мене. Взимаха ме за Кобиела. За да избегна тези неудобства, излизах отвън пред театъра, докато звънне звънецът за края на антракта.

По-късно в Созопол в лятното кино прожектираха „Слънцето и сянката“ на Рангел Вълчанов. Както седя в салона – хоп – виждам се на екрана. Хората в салона почнаха да шумят, викат: „Ей, Никола Анастасов играе, а не го съобщиха“. Епизодът беше кратък. Но на излизане от салона познати, приятели ме питат кога съм снимал този филм. Отричам, казвам им, че е един поляк, с когото си приличаме.

Имаше една идея да направим българо-полска телевизионна програма, в която с Кобиела да участваме и да объркваме публиката. За съжаление не осъществихме тази идея на Иван Комитов, защото моят двойник катастрофира и загина. За което много съжалявам. Толкова много си приличахме по всичко, а и по възраст. Това беше през 1963–1964 г. На нашето запознанство присъстваше Петър Ступел, който беше свидетел на всичко.

И в България има хора, които ми се представят като мои двойници. Много им е приятно, че си приличаме, даже така им викали – Коле, Кольо. Случайно срещнах по „Раковска“ един кинаджия – сега е в Париж, с когото си приличаме – Джими.

– Абе, някои мацета ме взимат за тебе и леко преодолявам бариерите – шегуваше се Джими. Това беше все пак в младежки години.

 Ирина Канушева, "Никола Анастасов. Истории с усмивки", изд. Слънце", 2016

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Щедрият талант на Сергей Безруков

    Бил член на путиновата партия „Единна Русия“, от която се самоотстранява след година, тъй като eдин артист цени повече своята творческа свобода.

„Цената, която плащаме за парите, често пъти е свободата.“

Робърт Луис Стивънсън, шотландски писател и композитор, роден на 13 ноември преди 168 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).