ОТЗИВИ

„Ключова творба, чието разтърсващо въздействие е сравнимо с това на „По пътя” на Джак Керуак - „библията” на самия Дилън... Смразяващи кръвта метафори изникват една след друга: полунощ, убийства, огън. Четенето на тази книга е равносилно на това да влезеш под кожата на поета, на поета на нашето време.“ - Кайл Смит, „Пийпъл“

„Хроники... истинска наслада. Не става дума за типичната автобиография, проследяваща един живот от начало до край, а за едно ярко, очарователно и невероятно откровено четиво. Дилън изземва собствената си история от ръцете на биографите си... Хиляда професори, събрани накуп, не носят в себе си толкова истинска литература, колкото самият той.“ - Дейвид Секстън, „Ивнинг Стандарт“ (Лондон)

„Дилън се докосва до невероятно тематично многообразие - лично, музикално, историческо... С това богато, накъсано до границите на абсурда, често нежно повествование Боб Дилън надминава и най-смелите ни очаквания.“ - Майк Марксе, „Гардиън“ (Лондон)

ОТКЪС

Голямата лъскава кола спря на отсрещния бряг и ме остави. Хлопнах вратата, махнах за сбогом и нагазих в коравия сняг. Озъбеният вятър се стовари в лицето ми с пълна мощ. Ето го и Ню Йорк. Не град като град, а сложна плетеница, криеща в себе си цели светове. Аз обаче нямах и намерение да я разплитам.

Исках да издиря едни певци, които бях слушал само на плочи – Дейв Ван Ронк, Пеги Сийгър, Ед Маккърди, Брауни Макгий и Сони Тери, Джош Уайт, Ню Лост Сити Рамблърс, преподобният Гари Дейвис и още някои, но най-много ми се щеше да открия Уди Гътри. Затова бях дошъл в Ню Йорк. Градът, който щеше да преобрази съдбата ми. Съвременият Гомор. Стоях пред прага на светилището, но изобщо не се чувствах като новооглашен.

Пристигах посред зима. Цареше мъртвешки студ и всички градски артерии бяха потънали в преспи, но това не ме стресна, все пак идвах от суров северен край, където вкоченените дървеса и заледените пътища си бяха част от пейзажа. Ограниченията също не ме притесняваха – можех да ги преодолявам. А и не бях тръгнал да търся пари или обич. Бях убеден, че съм прозрял много неща, следвах си мои правила. Непрактичен и фантазьор до мозъка на костите си. Но пък умът ми сечеше като бръснач и за него не ми трябваше гаранция за годност. Не познавах жива душа в този смразяващо мрачен метрополис, но поне това щеше да се промени – и то скоро.

 „Кафе Уо?“ се наричаше един клуб на Макдугъл Стрийт, в сърцето на Гринич Вилидж. Не сутерен, а истинско подземие, с мъждиви светлини и възнисък таван. Не сервираха алкохол. Беше като огромна столова. Отваряха на обяд и удряха кепенците в четири сутринта. Някой ми бе казал да потърся там Фреди – певецът, който отговарял за дневното им шоу.

Намерих аз мястото, но ми казаха, че Фреди е „долу в мазето“, където им беше и гардеробът, та там се запознахме. Освен като певец, Фред Нийл се изявяваше и като конферансие, а и прослушваше кандидатите. Не бях срещал толкова мил и любезен човек. Попита ме какво умея и аз му казах, че пея, ама и свиря на китара и устна хармоника. О, така ли, вика, я ми покажете.... След минута-две отсече, че мога да му акомпанирам (на хармоника) на неговите сетове. Аз изпаднах в екстаз. Поне нямаше да съм на студа. А това вече беше нещо добро.

Изпълненията му траеха по двайсетина минути, след което Фред представяше всички останали изпълнители, а по някое време цъфваше пак на сцената, особено ако бе в настроение и заведението – пълно. Повечето артисти си бяха за окайване, а и не се връзваха един с друг. Атмосферата напомняше „Часът на аматьора“, едно популярно телевизионно шоу на Тед Мак. Публиката се състоеше от чиновници от околните офиси, типове от крайните квартали, секретарки, излезли в обедна почивка, моряци и туристи. Всеки изпълнител разполагаше с десет минути. Само Фреди можеше да пее колкото му душа иска. Но пък стоеше добре на сцената, имаше изискани маниери и носеше строги костюми. Един такъв тъжен и умислен, с енигматична усмивка, с кожа като праскова и момчешки къдрици. Притежаваше гневен баритон, обагрен с меланхолни нотки, който можеше да звучи приглушено, а в следния миг да се извиси до тавана, със или без микрофон. Той бе безспорният властелин на това местенце, имаше си дори харем и куп верни поклонници.

Всички го гледаха със страхопочитание. И всичко се въртеше около него. След години щеше да напише и хита „Everybody’s Talking“.

А аз така и не се уредих със свой сет в „Кафето“.

Боб Дилън, „Хроники“, изд. „Изток – Запад“, 2010

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

"Ако не можеш да живееш както искаш, няма смисъл да си жив."

Рейналдо Аренас, кубински писател, поет и драматург, роден на 16 юли преди 76 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

За всеки празник - 59.1%
Много рядко - 27.3%
Не подарявам книги - 9.1%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.