ОТЗИВИ

„Ключова творба, чието разтърсващо въздействие е сравнимо с това на „По пътя” на Джак Керуак - „библията” на самия Дилън... Смразяващи кръвта метафори изникват една след друга: полунощ, убийства, огън. Четенето на тази книга е равносилно на това да влезеш под кожата на поета, на поета на нашето време.“ - Кайл Смит, „Пийпъл“

„Хроники... истинска наслада. Не става дума за типичната автобиография, проследяваща един живот от начало до край, а за едно ярко, очарователно и невероятно откровено четиво. Дилън изземва собствената си история от ръцете на биографите си... Хиляда професори, събрани накуп, не носят в себе си толкова истинска литература, колкото самият той.“ - Дейвид Секстън, „Ивнинг Стандарт“ (Лондон)

„Дилън се докосва до невероятно тематично многообразие - лично, музикално, историческо... С това богато, накъсано до границите на абсурда, често нежно повествование Боб Дилън надминава и най-смелите ни очаквания.“ - Майк Марксе, „Гардиън“ (Лондон)

ОТКЪС

Голямата лъскава кола спря на отсрещния бряг и ме остави. Хлопнах вратата, махнах за сбогом и нагазих в коравия сняг. Озъбеният вятър се стовари в лицето ми с пълна мощ. Ето го и Ню Йорк. Не град като град, а сложна плетеница, криеща в себе си цели светове. Аз обаче нямах и намерение да я разплитам.

Исках да издиря едни певци, които бях слушал само на плочи – Дейв Ван Ронк, Пеги Сийгър, Ед Маккърди, Брауни Макгий и Сони Тери, Джош Уайт, Ню Лост Сити Рамблърс, преподобният Гари Дейвис и още някои, но най-много ми се щеше да открия Уди Гътри. Затова бях дошъл в Ню Йорк. Градът, който щеше да преобрази съдбата ми. Съвременият Гомор. Стоях пред прага на светилището, но изобщо не се чувствах като новооглашен.

Пристигах посред зима. Цареше мъртвешки студ и всички градски артерии бяха потънали в преспи, но това не ме стресна, все пак идвах от суров северен край, където вкоченените дървеса и заледените пътища си бяха част от пейзажа. Ограниченията също не ме притесняваха – можех да ги преодолявам. А и не бях тръгнал да търся пари или обич. Бях убеден, че съм прозрял много неща, следвах си мои правила. Непрактичен и фантазьор до мозъка на костите си. Но пък умът ми сечеше като бръснач и за него не ми трябваше гаранция за годност. Не познавах жива душа в този смразяващо мрачен метрополис, но поне това щеше да се промени – и то скоро.

 „Кафе Уо?“ се наричаше един клуб на Макдугъл Стрийт, в сърцето на Гринич Вилидж. Не сутерен, а истинско подземие, с мъждиви светлини и възнисък таван. Не сервираха алкохол. Беше като огромна столова. Отваряха на обяд и удряха кепенците в четири сутринта. Някой ми бе казал да потърся там Фреди – певецът, който отговарял за дневното им шоу.

Намерих аз мястото, но ми казаха, че Фреди е „долу в мазето“, където им беше и гардеробът, та там се запознахме. Освен като певец, Фред Нийл се изявяваше и като конферансие, а и прослушваше кандидатите. Не бях срещал толкова мил и любезен човек. Попита ме какво умея и аз му казах, че пея, ама и свиря на китара и устна хармоника. О, така ли, вика, я ми покажете.... След минута-две отсече, че мога да му акомпанирам (на хармоника) на неговите сетове. Аз изпаднах в екстаз. Поне нямаше да съм на студа. А това вече беше нещо добро.

Изпълненията му траеха по двайсетина минути, след което Фред представяше всички останали изпълнители, а по някое време цъфваше пак на сцената, особено ако бе в настроение и заведението – пълно. Повечето артисти си бяха за окайване, а и не се връзваха един с друг. Атмосферата напомняше „Часът на аматьора“, едно популярно телевизионно шоу на Тед Мак. Публиката се състоеше от чиновници от околните офиси, типове от крайните квартали, секретарки, излезли в обедна почивка, моряци и туристи. Всеки изпълнител разполагаше с десет минути. Само Фреди можеше да пее колкото му душа иска. Но пък стоеше добре на сцената, имаше изискани маниери и носеше строги костюми. Един такъв тъжен и умислен, с енигматична усмивка, с кожа като праскова и момчешки къдрици. Притежаваше гневен баритон, обагрен с меланхолни нотки, който можеше да звучи приглушено, а в следния миг да се извиси до тавана, със или без микрофон. Той бе безспорният властелин на това местенце, имаше си дори харем и куп верни поклонници.

Всички го гледаха със страхопочитание. И всичко се въртеше около него. След години щеше да напише и хита „Everybody’s Talking“.

А аз така и не се уредих със свой сет в „Кафето“.

Боб Дилън, „Хроники“, изд. „Изток – Запад“, 2010

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Който обича народа, трябва да го заведе на баня.”

Хайнрих Хайне, германски поет, роден на 13 декември преди 222 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Вечерта, в която "Музикферайн" заговори на български

Саша Гьотцел: "Концертът на Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров беше фантастичен! Мога само да кажа: Браво! Браво! Браво! Не само София, но и цяла България трябва да се гордее, че има такъв филхармоничен оркестър."

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.

Да не забравяме, че и ние не сме учили или чели „Под игото” в оригинал

Понеже не идеите са важни, а общото патриотично послание, затова и езикът на Вазов става свещен и неприкосновен.